Устните му се спуснаха върху нейните, горещи и покоряващи, за да пробудят в нея пареща като пламък нужда. Тя отвърна, но не с покорство, а със също толкова горещ и буен огън.

Магията, слята в едно, още пулсираше в телата им, ярка и могъща, и сега всеки се откри за нея и един за друг.

Горещото препускане на устните му по тялото й разбуди буря от страст. Нетърпеливо бродещите й ръце превърнаха тази буря във вихър. Двамата се претърколиха в леглото, което се полюшваше над ширналото се, разлюляно море, докато вътре в тях се надигаха вълна след вълна на страстно желание, разбиваха се и отново се надигаха в безбрежен ритъм.

Ако това бе неговата лудост, тя я приемаше с желание и искаше да го залее със своята нужда. Любов отвъд разума превзе съзнанието й. Тук, в това кътче на усамотение, което той бе сътворил за тях, тя можеше да й се отдаде. Тук, където съществуваше само най-истинската магия, тя можеше да му я върне в замяна.

Тялото й се разтърси, сърцето й потръпна. Толкова много чувства и желания. Когато от устните й се откъсна вик на удоволствие, отекна над синьото безбрежие чак до вечността.

Да я има само за себе си, изцяло, където никой не можеше да ги докосне. Да й даде фантазията, която тя толкова рядко си позволяваше сама, и да усети как тя се пресяга да я вземе, да приеме всичко, което той изпитваше към нея и винаги щеше да изпитва. Дори и само това го изпълваше с много повече щастие, отколкото всякаква могъща сила, магия или тайни на Вселената.

Не бяха нужни думи. Всичко, което тя чувстваше, грееше в очите й и всички негови чувства бяха отразени в очите й.

Когато я изпълни, бе залят от истински порой от удоволствие, любов и страст. Когато тя го притисна здраво, дълбоко вътре в себе си, двамата станаха едно.

Препускаха заедно вихрено и мощно, в свят само за двамата, понесени на вълните на дълбокото синьо море. Тя лежеше, сгушена в него, унесена от тихото плискане на водата край леглото, от топлината на слънцето и мириса на море. И от усещането за тялото му до нейното, горещо, потна кожа до потна кожа.

— Защо точно това място — попита тя — от всички по света?

— Защото е отвъд всичко, което имаме и познаваме заедно. Ние носим зеленината и влагата в сърцата си, не бихме се отрекли от тях. Но това? Топлината и синевата? Малко късче фантазия за жена, която рядко си позволява подобни мечти. А и боговете са ни свидетели, Брана, че зимата беше студена и жестока.

— Да. Но в края й ще дойде не само пролетта. Ще изпълним дълга си, ще се насладим на светлината и свободата, които идват след това. Когато всичко свърши...

Той вдигна глава и се взря в очите й.

— Поискай всичко.

— Доведи ме отново тук заради двама ни, когато сме приключили с дълга. И преди да поемеш, накъдето си решил. Върни ме тук.

— Ще го направя. Сега сигурно искаш да си идеш у дома.

— Не. Нека останем още малко. — Тя се размърда, седна и се пресегна за чашите. — Да си допием виното, да се насладим на слънцето и на водата. Да се порадваме на фантазията още миг поне. Защото, когато се върнем, няма да имаме тази възможност.

Облегна глава на рамото му, отпи от виното със звезди и се загледа в морето, което се простираше до хоризонта.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато и шестимата успяха да се съберат, Брана реши да приготви тържествена вечеря от агнешки котлети с гарнитура от печена тиква и грах, задушен в масло и поръсен с мента.

— Не очаквах толкова изискано ястие — подхвърли Конър, заел се със задачата да нареже на порции котлетите. — Не че се оплаквам.

— За първи път се събираме заедно и шестимата от близо седмица насам — изтъкна Брана. — Всички сме разговаряли от време на време и всички знаят какво е направено и докъде сме стигнали. Отварата отлежава и изглежда много добре. Проверих я този следобед. — Тя си отсипа от тиквеното пюре и подаде купата на съседа си по маса. — Двамата с Конър направихме и още една бутилка с отрова за Кеван, така че, както с отровата за демона, ще имаме резервна, в случай че нещо се обърка.

— Няма да мисля за никакво объркване. — Мийра подаде чинията с грах на Бойл. — Вече близо година това проклето копеле ни тормози — и преди това тримата, но през изминалата година ни напада и предизвиква почти непрекъснато. Третият път е на късмет, нали така? Вярвам в това и си го повтарям всеки път, когато изляза на обиколка с клиенти и го зърна.

— Днес ли? — попита Брана.

— И днес, и всеки друг ден напоследък, промъква се в гората, върви редом с нас известно време. Струва ми се, че се приближава повече до маршрута ни. Достатъчно близо, че днес на два пъти Ройбиър се спусна да го нападне. Вълка. Или каквото е там, по дяволите.

— Прави го, за да ни тревожи — изтъкна Бойл. — Най-добре е да не го показваме.

— Вярно е. — След като наряза котлетите, Конър взе два за себе си. — Става по-силен или смел, или и двете. И аз го видях да се промъква крадешком, когато бях на разходка със соколи. Но днес нашият Браян спомена, че е забелязал вълк да пресича пътеката.

— Както го бе видяла и госпожа Бейкър — добави Брана.

— Да. В случая с Браян, който смята и случаен порив на вятъра за предвестник на апокалипсиса, беше лесно да го убедя, че е зърнал някое бездомно куче. Но е притеснително, че се показва и пред други хора.

— Дали би ги наранил? — зачуди се Айона. — Не можем да допуснем да нарани невинни.

— Би го направил. — Фин говореше спокойно. — По-вероятно е да си пази силите за нас, но би искал и може да нарани и други хора. Някой със сила би могъл да го изкуши, би го използвал за храна.

— Или някоя жена. — Бойл изчака за миг, но когато никой не проговори, само кимна. — Всички знаем, че има такива физически нужди. Затова питам дали би взел някоя жена, и ако смятаме, че може да се случи, как да го предотвратим?

— Можем да разширим периметъра на защитата си още повече — предложи Брана. — Ако реши да задоволи похотта си, ще потърси млада и привлекателна жена. Уязвима. Можем да помислим по въпроса.

— Аз не бих подходил по този начин. — Фин сряза месото от костта с голяма прецизност. — Той може да сменя епохите, в които се намира, може да иде където и когато си пожелае. Защо да привлича още повече внимание към сегашното си местоположение и онова, което смята да направи тук? На негово място аз бих се върнал в миналото, стотина години или повече, когато мога да взема каквото си поискам и да направя каквото пожелая, без да вдигам паника тук.

— Значи, не можем да направим нищо, не можем да помогнем на никого, ако е решил да нарани човек — каза Айона.

— Ще го унищожим — напомни й Брана. — И това е всичко, което можем да направим.

— Но остава още близо месец до годишнината от смъртта на Сърха.

— Той е имал на разположение осемстотин години да върши злините си. — Бойл сложи ръка върху тази на Айона. — Можем да се справим само с настоящето.

— Знам го. Знам, но все пак трябва да можем да направим нещо. Толкова много сила има събрана тук, но сме безпомощни да предпазим от беда останалите.

— Гледам през кристала всяка сутрин — сподели Брана. — И всяка нощ. Понякога и по-често. Виждала съм го да работи, както и някои от заклинанията, които прави. Използва кръв, винаги, но още не съм го видяла да доведе смъртен или вещица в пещерата си. Още не съм видяла или чула нещо, което може да ни е от полза.

— Само това можем да направим. — Конър огледа всички край масата. — Докато не сложим край. Има още месец и това ни се струва дълго време, но всъщност имаме да направим още много неща, преди да ни е свършило времето. Нужни са ни отвара и заклинание за котлето, в което ще унищожим камъка. Със светлина, както предсказа Брана.

— Имам подходящото заклинание подръка — увери го Брана. — И двамата с Айона сте ми нужни, за да го направим. Това е задача за тримата — обясни тя на останалите.

— Значи, ще се съберем — съгласи се Конър. — Но още не знаем името, а без него не можем да сложим край, независимо от отровата и светлината.

— Да подмамим вълка — замисли се Брана. — Да остане наблизо достатъчно дълго, за да мога аз или пък Фин да поровим в съзнанието му и да го открием.

— Не можем да сме сигурни, че в тази форма името изобщо е в съзнанието му — изтъкна Фин. — Кеван спи, по някое време все трябва да заспи.

— Мислиш да влезеш в сънищата му? — Конър поклати глава. — Това е прекалено голям риск, Фин. За теб повече, отколкото за всеки друг.

— Ако Брана наблюдава през кристала и знаем кога е заспал, бих могъл да вляза в съня му, докато останалите стоите нащрек, готови да ме изтеглите обратно.

— Няма да участвам в подобно нещо. Не, няма — повтори тя, когато Фин се обърна към нея. — Не можем и не искам да рискуваме живота ти и всичко останало заради това последно парченце от мозайката, което бездруго ще намерим през следващите седмици. Ти едва успя да се измъкнеш последния път.

— Няма да е същото.

— Аз подкрепям Брана — намеси се Бойл. — Теб ще те измъчи повече от всеки друг от нас. Ако се стигне дотам, ако това е единственият начин да научим името, някой друг трябва да го направи. Който и да било друг.

— Защото ми нямате доверие.

— Не се прави на магаре — хладно отсече Бойл. — На тази маса няма човек, който да не е готов да ти повери живота си, както и този на близките си.

— Ти си ни скъп. — Намръщена, Мийра се наведе към Фин. — И това е причината. И вече е късно да не се правиш на магаре, защото го направи.

— Извинявам се пред всички, но истината е, че виждате само риск там, където имам предимство, понеже аз мога да вляза и изляза от сънищата му по-бързо от всеки друг тук.

— Не подлежи на обсъждане. — Конър демонстративно продължи да се храни. — И продължаването на спора само разваля удоволствието от чудесната вечеря. Както и да е, хрумна ми още нещо по темата, в случай че някой се интересува.