— Не. — Отчаянието и жестоката истина свиха сърцето й. — И когато свършим тук... ти отново ще заминеш.

— Когато свършим, можем ли да бъдем заедно, както сме сега, и да знаем, че никога няма да имаме живота, за който сме мечтали? Да знаем, че това — докосна той рамото си — стои между нас дори и след смъртта на Кеван? Докато го нося, той не е унищожен докрай и проклятието на Сърха и щe продължи да живее с мен. Затова никога няма да престана да търся начин.

— И така проклятието й се връща трикратно. Ти, аз и бъдещето, което бихме могли да имаме.

— Имаме днешния ден. Това е много повече от всичко, което съм вярвал, че ще имам отново с теб.

— Мислех, че ще е достатъчно. — Тя се хвърли в прегръдките му и го притисна здраво.

— По-добре да не го пилеем напразно.

— Няма да го пропилеем. — Тя вдигна лице и му поднесе устните си. — Ако можех да го постигна с желание, щях да поискам да сме обикновени хора.

Той се усмихна леко.

— Ти не можеш да си обикновена.

— Просто жена, която прави сапуни и свещи и има магазинче в селото. А ти ще си мъж, който има конюшни и школа за соколи. Ако желанията можеха да се сбъдват. Но...

Двамата заедно погледнаха към работния плот с магическите книги и стъклениците.

— Ако бяхме обикновени, нямаше да можем да направим каквото трябва да се направи. Най-добре да опитаме да направим заклинанието, иначе пак ще ми точиш кръв, защото другата вече не е достатъчно прясна.

Дълг и съдба, помисли си тя. И от двете не можеш да избягаш.

Взе котлето и запали огън под него.

Дългият и мъчителен процес изискваше прецизност и сила — стъпка след стъпка. Брана си нареди да остави настрани всички предишни провалени опити и да смята това за ново начало. Отровната смес бълбукаше и димеше под ръцете на двамата, докато те бавно и внимателно разбъркваха отварата.

Тя си пое дълбоко въздух, когато стигнаха до последния етап.

— Черней и се сгъсти под дланите ми — каза тя.

Фин я последва.

— Да превърнем отварата в отрова за прокълнати.

— Мойта сила — изрекоха двамата заедно, а заедно с думите отварата закипя бурно. — Силата на тримата среща тук съдбата си. Както казахме, да бъде тъй.

Тя почувства промяната, изявата на силата и волята от нея и от Фин. Пресегнаха се един към друг, свързаха тези сила и воля, позволиха им да се слеят в едно и така да пораснат още повече.

Брана блокира всичко друго и се фокусира само върху това сливане, върху тази цел, и сърцето й заби трескаво в гърдите, докато топлината и уханията на ателието й постепенно избледняха в съзнанието й.

Остана само светлина, ярка и ослепителна, надигаше се вътре в нея, струеше навън. Разцъфтяваше заедно с онова, което се надигаше и струеше от Фин.

Съединяване, физическо, интимно, психическо, могъщо като буря, разтърси цялото й тяло като оргазъм.

Главата й се отметна назад. Вдигна ръце, обърна длани нагоре и разпери пръсти.

— Ето оръжие срещу мрака. Изковано в огъня на вярата и светлината. Върху земята, където жертва даде Тъмната вещица, трима по три по три ще се изправят срещу злото, родено в мрака. Кръв и смърт го чакат. Водим кон, сокол и куче и казваме името. Звъни звънец, книга се отваря, палим свещ, казваме името. В пламък бял, само светлина, ослепителна и ярка, обвиваме камъка и затваряме вратата. Кръв и смърт го чакат. Демон, смъртен или вещер, кръв и смърт го чакат.

Очите й, които бяха станали черни, сега се замъглиха до бяло. Фин успя да я хване, преди да се строполи като марионетка с отрязани конци.

Още докато я вдигаше на ръце, тя докосна рамото му.

— Добре съм. Просто съм леко замаяна.

— Седни тук и не мърдай. — Остави я на малкия диван пред огъня, после отиде при запасите й и внимателно ги огледа, докато намери каквото търсеше.

Не си направи труда да слага чайника, а направи чай с едно щракване на пръсти, след което сложи шест капки от тоника в него и го поднесе в ръцете й.

— Пий и недей да спориш — нареди той. — Сама си направила тоника.

— Бях тук, усещах светлината и силата да се надигат, докато отварата кипеше в котлето и се сгъстяваше, бълбукаше. А после сякаш наблюдавах себе си и теб, чувах думите, които изговарях, без да съм ги изрекла. И преди съм имала видения за предстоящото, всички ги имаме, но нищо толкова силно или всепоглъщащо като това. Сега съм добре, честно.

„Или почти“, каза си тя наум, докато отпиваше от специалния чай.

— Само когато ме напусна, се почувствах като изпразнена от всичко, само за миг.

— Очите ти станаха черни като тъмната страна на луната, а гласът ти отекваше сякаш от върха на планината.

— Не бях себе си.

— Не, не беше. Какво те обзе, Брана?

— Не знам. Но силата и светлината бяха могъщи. Фин, беше неописуемо красиво. Всичко, което сме, но несравнимо увеличено, сякаш хиляди слънца грееха едновременно наоколо и вътре в мен. Само така мога да ти го опиша.

Тя пийна още чай и усети как полека си връща равновесието.

— Искам да го запиша. Всичко, което казах. Не бива да го забравям.

— Аз няма да забравя нито думичка от казаното.

Тя се усмихна.

— По-добре да го запишем за всеки случай. Оръжие е изковано — значи, трябва да се е получило.

— Отровата е черна и гъста като катран.

— Трябва да я запечатаме, да я държим на тъмно и да направим заклинание на бутилката, в която ще се съхранява.

— Аз ще се погрижа.

— Не, не, създадохме я заедно и мисля, че това е важно. Затова трябва да направим и останалото заедно. Съвсем добре съм, Фин, наистина.

Тя остави чая си настрани и стана на крака, за да докаже думите си.

— Трябва да действаме бързо. Не искам отровата да прекипи и да се наложи да започваме всичко отначало.

Той все пак я държеше под око, докато не се увери напълно, че е добре.

След като запечатаха заклинанието, тя взе две непрозрачни и черни тумбести бутилки от шкафа под работния си плот.

— Направихме достатъчно за две, тъй като сметнах, че е по-разумно да имаме резерва. Ако нещо се случи с първата бутилка — преди или по време на битката — ще имаме друга.

— Разумна, както винаги, и практична. — Когато тя понечи да извади фуния, той поклати глава. — Не мисля, че това е нещо, което се прави така. Разбирам практичната ти мисъл, както винаги, но смятам, че този път трябва да продължим със силата.

— Може би си прав. Една за теб тогава и една за мен. Трябва да се направи бързо, после да се затвори здраво и отново да се запечата със заклинание. — Тя докосна едната бутилка. — Твоята. — После другата. — Моята. — И заедно отдиха до котлето. — От котлето — в бутилката, без остатък във въздуха, без капчица на пода.

Стисна ръката му със своята, а другата протегна напред, както и той. Две тънки струйки от мазна чернилка се издигнаха от котлето, извиха се като дъга към бутилките, плъзнаха се леко вътре. Когато струйките прекъснаха, двамата прехвърлиха запушалките и ги притиснаха здраво.

— Далеч от светлината, здраво запечатана, отвори се само за правилния момент!

Облекчена, Брана запрати бял огън в котлето, за да изпепели всяка останала следа от отровата.

— По-добре да сме сигурни — каза тя, после взе бутилките, за да ги прибере дълбоко в шкафа, където съхраняваше стъклениците със съставките и отровата, която вече бяха приготвили за Кеван. — Макар че ще унищожа и самото котле. Не бива да бъде използвано никога повече. Жалко, понеже ми служеше добре. — После направи заклинание и на вратата на шкафа. — Може да бъде отворена само от някой от кръга ни.

Отиде до друг шкаф, извади бледозелена бутилка в поставка от филигранно сребро, после избра две чаши.

— А това какво е?

— Вино, което сама приготвих и прибрах за специален случай, без да знам какъв ще е той. Струва ми се, че точно това е случаят. Направихме каквото трябваше, а за да съм искрена, Фин, трябва да призная, че не бях сигурна дали ще можем. Всеки път, когато си мислех, че съм сигурна, се проваляхме. Но днес?

Тя сипа от бледозлатистото вино в двете чаши и му подаде едната.

— Днес не се провалихме. Затова...

Разбрал чувствата й, той чукна чаша в нейната.

— Да пием за днешния ден. — Той отпи глътка, наклони глава настрани. — Виж ти, ето че имаш и друг талант. Виното е разкошно. Едновременно леко и дръзко. Има вкус на звезди.

— Би могло да се каже, че съм добавила няколко. Хубаво е — съгласи се тя. — Заслужаваме нещо хубаво днес. Доколкото си спомням, заслужаваш курабийка.

— Предложи ми половин дузина — напомни й той, — но сега смятам, че и двамата заслужаваме нещо повече от курабийки. — Прегърна я през кръста. — Дръж здраво виното си — предупреди я той и полетяха.

Тя усети как главата й се замайва от изненадата и скоростта. Изпита жажда, когато устата му се впи в нейната, докато се носеха в пространството. Разсмя се безсилно, когато се озова просната под него върху огромно легло с балдахин от прозрачни бели завеси.

— Значи, това заслужаваме?

— И още как.

— Останах без вино.

— Нищо подобно. — Той махна с ръка и тя забеляза маса, върху която стояха чашите им. И тогава осъзна, че и леглото, и масата се носеха над синьото море.

— Сега кой е практичен? Но къде сме? О, колко е топло. Прекрасно е.

— В Южните морета, далеч от всичко, и сме скрити от погледи, така че дори и рибите не ни виждат.

— В Южните морета, на плаващо легло. В теб се крие някаква лудост.

— Когато става дума за теб. Час или два с теб, Брана, в нашия малък личен рай. Където е топло и безопасно, и си гола. — И наистина се оказа гола само с едно щракване на пръсти. Преди да може да се засмее отново, той плъзна длани нагоре и покри гърдите й. — Боговете само знаят колко обичам да си гола и под мен. Направихме каквото трябваше — напомни й той. — Сега е ред на онова, което искаме.