— Колкото повече отрови, толкова по-добре, мен ако питаш.

— Не може да са повече или по-малко. Това не е рецепта за супа. — Макар да си даваше сметка за сопнатия си тон, просто не можеше да се сдържи. — Трябва да бъде абсолютно точно, Конър, а имам чувството, че това може да е единственият ни шанс. Ако се провалим, в най-добрия случай ще трябва да чакаме още една година, преди да опитаме отново. В най-лошия — демонът ще намери начин да се покрие, когато разбере, че сме намерили начин да го атакуваме.

— Прекалено се тревожиш, Брана. Не е в стила ти да се притесняваш и колебаеш.

Беше прав, разбира се. А и притесненията, призна си тя, притиснала с пръсти очите си, можеха само да затворят вратите, вместо да намерят изход.

— Усещам особено настойчиво времето, повече от всеки друг път. Имам чувството, че това е точният момент, Конър, иначе пропускаме възможността си. А мисълта, че може да продължим само да сритваме здраво задника на Кеван, както го правехме досега, през целия си живот, да го задържаме, докато предадем дълга си на следващите трима? Тази мисъл е непоносима. Ти ще имаш деца от Мийра. Би ли искал да прехвърлиш този товар на едно или повече от тях?

— Не, не бих искал. Естествено, че не. Няма да се провалим.

Сложи ръце върху раменете й, разтри ги.

— Отпусни се малко и се разсей с нещо. Ако продължаваш да се измъчваш от толкова съмнения, ще блокираш собствените си инстинкти, а те са голяма сила.

— Това ще е третият път, в който се опитвам да създам отварата. Съмненията ми са основателни.

— Тогава остави всичко настрани. Тази рецепта, онази рецепта, забрави ги. Какво мислиш ти — какво е твоето усещане? Може и да не е като да правиш супа, но ти смесваш различни отвари, откакто стана на четири.

Той бавно, но решително затвори книгите, с ясното съзнание, че досега тя ги е научила наизуст и бездруго.

— Какво ще кажеш — не просто с разума си този път, а и с инстинктите си?

— Казвам... — Тя зарови нервно пръсти в косата си. — Къде, по дяволите, е Фин? Нужна ми е неговата кръв, искам да е прясна.

— Каза, че ще дойде преди обяд, значи, ще дойде. Защо двамата с теб не поработим над правилната подредба и точните думи? Така, когато дойде, ще източиш кръвта му и ще започнеш.

— Добре, добре.

Време беше да спре да се притеснява и колебае и да се залови за работа, нареди си тя наум.

— Светената вода е най-напред. Започва така: „Първо слагаме светената вода, за да слее всичко тя в едно. Плод от беладона, стрит и напоен, да разбуди соковете вътре и дълбоко. Косъм от бременен як, смесен с мъзга от манчинелово дърво, която да разтвори прилепено крило. Цвят татул, листа от вълче биле добавяме и чакаме да кипне. После...

— Какво мислиш ти, Брана? — подкани я Конър.

— Ами, мисля, че последния път избързах. Мисля, че на този етап трябва да се поработи да ври известно време.

— Значи... Разбъркваме да кипне, да заври и да бълбука...

— Докато не се издигне дим — да, избързах. Трябва да поври и да се изпарява известно време. Добре. — Кимна решително и записа в бележника си. — Гъбите, ще използваме и гъби, защото така ми харесва, какво пък.

— Точно така. — Конър я сръчка с лакът за насърчение.

— Зелени мухоморки, меки и бледи, да отведат в безкрайна нощ. Не, не става за демон. — Тя задраска и опита пак. — Зелени мухоморки, три плюс две, да влеят своята отрова в таз отвара.

— По-добре — съгласи се Конър.

— И листенца бучиниш. Поръсваме цветчета и смъртоносната магия е сглобена.

— „Фаталната магия“ е по-добре, според мен.

— Добре, фатална. — Тя поправи записките си. — Кръв, да я скрепи, капка по капка, и сърцето на демона да озапти. Мойта сила, силата на тримата, среща тук съдбата си. Както повеляваме, да бъде тъй.

Тя остави молива на плота.

— Не съм сигурна.

— Харесва ми — звучи ми добре. Достатъчно силно е, Брана, но не претенциозно. Целта е да го унищожим, няма нужда да е изискано.

— Имаш право. По дяволите, трябва да се сгъсти, да стане черно. Трябва да добавя и това. Черней, сгъсти се под дланите ми...

— Превърни отварата в отрова за прокълнатите — довърши Конър.

— Не е зле — отбеляза тя. — Искам да запиша всичко отначало.

— Ако не можеш да започнеш без Фин, тогава защо не... — Той прекъсна насред думата и се обърна към вратата, където се появи Фин. — Хм, ето го и него. Кани се да ти източи кръвта, братле.

Фин се закова на място.

— Дадох ти повече от достатъчно вчера, както и онзи ден.

— Искам прясна.

— Искала прясна — измърмори Фин и свали якето си. — А какво направи с останалата от вчера и онзи ден?

— Пазя я, защото никога не се знае кога може да ни потрябва. Но днес искам да започна всичко отначало. Промених някои части от заклинанието.

— Пак ли?

— Да, пак — каза тя, също толкова раздразнена. — Имаше нужда от преработване. Конър е съгласен...

— Няма да се бъркам. — Конър вдигна ръце. — Разберете се двамата. Всъщност, след като вече си тук, Фин, аз си тръгвам. Мисля, че Бойл трябва да мине по-късно, така че ще замете останките, ако двамата се сбиете.

Той грабна палтото си, шапката и шала и излезе през вратата, сподирен от Кател, сякаш и кучето бе решило, че е по-добре да стои далеч.

— Защо си толкова сърдит? — попита Брана.

— Аз ли? Ами ти? Между веждите ти е издълбана онази бръчка, която казва „ядосана съм на целия свят“.

Още по-ядосана, Брана потърка с пръсти мястото, за да заличи всяка подобна бръчка,

— Не съм ядосана... добре де, бясна съм, но не на целия свят или на теб. Не съм свикнала да се провалям с гръм и трясък, както с тази проклета отвара.

— Това, че не се е получила точно, не значи, че си се провалила.

— Когато се получи точно, е успех, значи, обратното е провал.

— Неслучайно наричат занаята „практикуване на магия“, Брана, и ти отлично го знаеш.

Тя понечи да се сопне, но само въздъхна.

— Знам. Така е. Просто очаквах да стигна по-далеч с първите няколко опита, отколкото се получи. Ако продължа да бъркам толкова сериозно, ще се наложи отново да поръчаме да ни донесат нужните съставки.

— Значи, ще започнем отначало. — Той отиде до нея и я целуна. — Добър ден, Брана.

Тя се засмя леко.

— Добър ден и на теб, Финбар. — Усмихната, грабна ножа. — А сега...

Очакваше той да навие ръкава си, но вместо това Фин свали пуловера.

— Вземи от белега — каза й той. — Както направи с отровата за Кеван. От белега, Брана, както трябваше да направиш още първия път, когато започна с тази отрова.

— Да, трябваше. Боли те, изгаря те отвътре, когато вземам кръв от белега.

— Защото целта е враг на този белег. Вземи оттам, Брана. После искам курабийка, по дяволите.

— Можеш да изядеш половин дузина.

Тя пристъпи към него с ритуалната кама и чашата.

— Не спирай болката. — Очите му я приковаха. — Болката може да е част от това. Остави я да дойде и да отмине.

— Добре.

Тя действаше бързо — така бе най-добре. Направи резка върху кожата му напряко на пентаграма с върха на острието. Събра кръвта в чашата, почувства болката му, макар той да не издаде нито звук и да не помръдна.

— Достатъчно е — прошепна тя и пусна камата, за да вземе кърпата, която бе приготвила, и да я притисне към раната.

После остави чашата до стъклениците и се обърна отново към него, за да изцели нежно раната му.

Преди той да разбере какво е намислила — може би и самата тя не бе го осъзнала напълно — Брана целуна белега му.

— Недей. — Смаян, ужасен до мозъка на костите си, той се дръпна рязко. — Не знам какво може да ти причини, как може да те нарани.

— Няма да ми направи нищо, защото ти не си направил нищо, за да го заслужиш. Години наред се опитвах да виня теб, а трябваше да виня Сърха — или по-скоро скръбта й. Тя те нарани, наруши най-святата ни клетва и ти причини болка, както и на мнозина преди теб. Невинни хора. Бих го махнала от теб, ако можех.

— Не можеш. Мислиш ли, че не съм опитвал? — Той отново облече пуловера си. — Вещици, свещеници, лечителни, мъдреци, черна и бяла магия. Нищо не може да го докосне. Бил съм във всяко кътче от света, за което съм чул дори слух, че там проклятието може да бъде развалено.

Скитането му по света, осъзна тя. Това бе в основата му.

— Никога не си ми казвал...

— Какво да кажа? — възрази той. — Този видим символ на онова, което тече във вените ми, не може да бъде премахнат с каквито и да било средства. Никакво заклинание, никакъв ритуал не може да развали проклятието, което тя е изрекла с последния си дъх. Не може да бъде заличено с огън, нито изрязано от тялото ми. Обмислях да си отрежа ръката, но се страхувам, че може просто да се появи на друга част от тялото ми.

— Ти... Мили боже, Фин.

Не беше имал намерение да разкрива толкова много, но не можеше да върне думите назад.

— Е, тогава бях доста пиян, за щастие, понеже, ако си прокълнат, си оставаш такъв, с една или с две ръце, независимо колко безумно геройска ми се струваше постъпката на двайсет и две, при това замаян от почти цяла бутилка „Джеймисън“.

— Няма да обезобразяваш тялото си — каза тя, разтърсена до дъното на душата си. — Дори не си го помисляй.

— Няма смисъл, както ми повтаряха неведнъж след всеки провален опит. Проклятието на умираща вещица, която при това е жертвала себе си, за да живеят децата й, за да ги защити от тъмната магия, е много могъщо.

— Когато всичко свърши, ще ти помогна да намериш начин — ние всички...

— Аз ще го намеря, ако има начин, никога няма да престана да го търся, защото заради него не можеш да ми обещаеш бъдеще. Не мога да искам от теб утрешния ден, нито да ти го предложа. Никога не бихме могли да имаме деца. — Той кимна. — Виждам, че ти също го знаеш. Никой от двама ни не би създал дете в този свят с мисълта, че може да носи подобно бреме.