— Можеш ли да намериш пътя дотам? Разбира се, че можеш да го намериш — продължи Конър, — иначе нямаше да изглеждаш толкова самодоволен, по дяволите.

— Знам как да стигна до мястото, където вълкът премина отвъд, и мисля, че ще намерим леговището на Кеван недалеч оттам.

— Кога тръгваме? — попита Мийра. — Довечера?

— Аз съм свободен — заяви Конър.

— Не тази вечер. — Брана поклати глава. — Трябва да се приготвим, в случай че го намерим. Можем да използваме различни неща. Онова, което ще открием, ако изобщо стигнем дотам, ще бъде в нашето време. Но...

— Искаш да се върнеш назад, когато намерим мястото, искаш да се върнеш в неговото време. — Бойл се намръщи на чая си. — И да се изправиш срещу него там?

— Не, не говоря за това. Нямаме всичко необходимо, а и времето трябва да бъде избрано от нас. Но ако можем да оставим нещо в пещерата му, като го скрием от него, и го използваме, за да го наблюдаваме там. Да го чуваме. Бихме могли да научим името. И да разберем какви са плановете му, преди да ги изпълни.

— Не всички — възрази Фин. — Прекалено рисковано е всички да се връщаме назад. Ако се окажем впримчени в миналото, край с всички. Само един ще се върне.

— И смяташ, че това ще си ти.

Той кимна на Брана.

— Естествено. Мога да се върна и да не оставя никаква следа, забулен в мъглата, да занеса твоя кристал, тъй като това е най-доброто средство за наблюдение, и да се измъкна.

— Ами ако е вътре? — Айона удари леко Фин по рамото. — Край с теб.

— Точно заради това двама от нас, поне двама — пресметна Конър, — ще намерят начин да привлекат вниманието му и да го ангажират за известно време. — Той се ухили на Мийра. — Какво ще кажеш?

— Нямам търпение.

— Значи... — Бойл грабна курабийка и още една, която да пъхне в джоба си. — Четиримата отиваме до мястото, където го е видял за последно Фин, и продължаваме търсенето нататък. Конър и Мийра привличат вниманието му, за да тръгне след тях и леговището му да е празно. Ако го намерим, Фин взема кристала, прехвърля се назад във времето до проклетия тринайсети век, оставя нещото в пещерата, връща се и всички отиваме в бара да пием по едно.

— Това е в общи линии. — Брана го потупа по ръката. — После ще измислим дребните и важни подробности. Затова няма да тръгваме, докато не сме готови. Никой от нас няма да се доближава до мястото. — Тя погледна право към Фин. — Разбрахме ли се?

— Да — съгласи се той, — и имам няколко идеи за подробностите.

— Както и аз. — Доволна, макар и все още леко ядосана, Брана също си взе курабийка.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мина почти седмица, преди Брана да остане доволна от подготовката, а и много скъпоценни часове бяха отделени за приготвяне на отровата. Но тя все пак смяташе времето за добре използвано.

Уцелването на момента щеше да е много важно, затова всяка стъпка трябваше да се планира прецизно.

Избраха да го направят в ранната привечер, така че да са приключили със задълженията си за деня, но и да им остане около час от дневната светлина преди мрака.

Застанала в ателието си, Брана внимателно прибра кристала, който бе обвила в магия, в една торбичка.

— Трябва да го оставиш нависоко и да е срещу олтара, за да отразява към нас онова, което е под него — каза тя на Фин. — И трябва да влезеш и да излезеш много бързо.

— Вече ми го каза.

— Струва си да се повтори. Ще се изкушиш да останеш по-дълго, както бих се изкушила и аз на твое място, да видиш какво друго може да узнаеш, да намериш. Колкото по-дълго си там в неговото място и време, толкова по-голям е шансът да оставиш следа или той да усети присъствието ти.

Тя сложи торбичката в кожена торба, после взе едно малко шишенце.

— Ако нещо се обърка, ако се върне, преди да си свършил, това ще го обезвреди за няколко минути, достатъчно, за да се върнеш обратно при мен, Айона, Бойл, в нашето време. Само ако нямаш друг избор.

Тя прибра и шишенцето в отделна торбичка, после го сложи в по-голямата. Сведе поглед, сякаш й се искаше да не се налага да го правят.

— Не рискувай всичко за един миг.

— След като „всичко“ включва и теб, можеш да си сигурна, че няма.

— Не докосвай нищо негово. Недей...

— Брана. — Той обхвана лицето й с длани, накара я да срещне погледа му. — Вече сме говорили за това.

— Разбира се. Прав си. И вече е време. — Тя му подаде торбата, отиде да си вземе палтото. — Айона и Бойл ще дойдат всеки момент.

— Когато приключим с това, ще можем да надничаме като през прозорец към делата му, както той често наднича при нас. И ще можем да отделим колкото време е нужно на създаването на отровата, която ще го довърши.

— Притеснена съм, това е всичко. — Не беше сигурна дали й олеква, като го изрича на глас, но знаеше, че е глупаво и може би опасно да се преструва. — Колкото повече се приближаваме до края, а наистина вярвам, че ще сложим край, вътре в мен се надига едно противоречие. Не е просто борбата между увереност и съмнения. Не разбирам собствените си чувства и това ме притеснява.

— Бъди спокойна за това. Макар и само за днес, само за това.

Щеше да се опита, защото нямаше място за съмнения, нито за бавене, понеже Айона и Бойл тъкмо спряха с колата отвън.

Тя взе къс меч и закопча канията на колана си.

— Най-добре да сме готови — каза тя на влизащите Айона и Бойл.

— Конър и Мийра тръгнаха.

— Значи, най-добре и ние да потегляме. — Брана се пресегна и улови ръката на Фин, после и тази на Бойл. Когато Айона хвана другата ръка на Бойл, всички полетяха.

През прохладния и влажен въздух, понесени от вятъра над дърветата, отвъд реката и над езерото със замъка Ашфорд на брега му.

Приземиха се леко сред малка горичка, на място, което й беше непознато.

— Тук ли?

— Тук го изгубих от поглед. Минали са стотици години от Мидор и пещерата му — изтъкна Фин. — Наоколо има пътища и няколко къщи — не особено близо, но мисля, че мястото, където Кеван е бил създаден, ще е останало под някаква форма, подобно на колибата на Сърха.

— Много е тихо. — С напрегнати очи Бойл изучаваше терена наоколо. — Усеща се някакво стаено мълчание.

И Фин го бе почувствал, затова само кимна.

— Ние, ирландците, сме суеверен народ и достатъчно мъдри, че да строим домовете си край омагьосания хълм, без да безпокоим духовете му, да оставим на мястото им побитите камъни. И да стоим далеч от мястото, където мракът още пулсира дълбоко.

Той погледна към Бойл.

— Съгласихме се да останем заедно, но е факт, че ако се разделим, ще покрием по-голям терен.

— Заедно — твърдо отсече Брана, понеже бе очаквала, че ще го предложи. — Казваш, че мракът още пулсира дълбоко тук? — Тя извади жезъл с връх от прозрачен кристал. — Светлината ще го открие.

— Не си спомням това да е било част от плана.

— Трябва да сме подготвени — повтори тя. Вдигна ръката с жезъла към небето и върхът му засвети. Забеляза Мерлин да кръжи високо горе.

— Моят жезъл и твоят сокол ще открият леговището. Тегли ни на север.

— Значи, тръгваме на север. — Бойл стисна ръката на Айона и четиримата поеха в тази посока.

От другата страна на реката Конър и Мийра се разхождаха в гората. Той бе свързал съзнанието си с това на Ройбиър, който кръжеше над дърветата, и с Мерлин, който наблюдаваше другите от кръга им.

— Истинско удоволствие е, че най-сетне имаме време за разходка със соколи. Много отдавна не сме излизали така поне за час.

— Имам нужда да тренирам повече — отвърна Мийра спокойно и небрежно, макар гърлото й да бе пресъхнало. — За да съм напълно готова, когато почнем да предлагаме пакетната услуга.

— Можехме да дойдем с конете.

— И така става. — Тя вдигна покритата си с ръкавица ръка за Ройбиър и макар разходката със сокол да бе само за прикритие, все пак се наслади да компанията му.

— Искаш ли да имаш свой сокол? — попита я Конър.

Тя го погледна с искрена изненада.

— Никога не съм се замисляла.

— Трябва да имаш свой. Женска, ако откриеш птица, която да те привлече. Тогава твоят и моят сокол могат да създадат поколение.

Идеята предизвика усмивка на устните й, понеже й се стори чудесна и съвсем естествена.

— Никога не съм излизала сама със сокол.

— Аз ще ти помагам, но и сама ще се справиш чудесно. Достатъчно често си помагала за Мерлин, когато Фин замине на някое от пътешествията си. Можем да им направим заграждение, когато си построим собствена къща. Ако още си склонна да си построим такава.

— И за това почти не съм мислила, понеже едва започвам да планирам сватбата. — Тя пусна Ройбиър да отлети отново. — А и Кеван ме тревожи.

— Няма да мислим за него днес — каза Конър, макар и двамата да не мислеха за нищо друго. — Днес ще следваме танца на Ройбиър. Изпей ни нещо, Мийра, нещо ведро, което да повдигне крилете на сокола.

— Нещо ведро, а? — Тя го хвана и залюля стиснатите им ръце закачливо напред-назад, докато вървяха. Но искаше да усети връзката им чисто физически, защото и двамата знаеха, че музиката може да привлече Кеван.

Разчитаха на това.

Мийра се спря на „Скитница“, понеже беше бодра песен с много куплети, за да има време Кеван да се покаже, ако изобщо имаше такова намерение.

Засмя се, когато Конър се присъедини на припева, и във всеки друг ден би била щастлива от разходката с него, със сокола, с песента в красивата гора, където разтопеният сняг бе оставил земята мека и където още имаше малки бели купчини в сенките до дънерите.

Когато той стисна ръката й по-здраво, тя разбра, че планът им е проработил. И беше време за тяхното изпълнение.

Гласът й не трепна, когато забеляза първите тънки струйки мъгла да се плъзгат по земята, нито когато Ройбиър кацна на един близък клон — като воин със златисти пера, готов да ги защитава.