— Мразя, когато каже „горе-долу“ или „на око“ — оплака се Айона на Фин.

— И аз имам око, но ти гарантирам, че е по-зле от твоето.

— Може би двамата заедно ще скалъпим нещо.

Айона се постара доста — обели картофите, наряза ги на четвъртини, сипа зехтин, разбърка ги добре, поръси подправки. И много й се щеше Бойл да е наблизо, за да й каже дали всичко изглежда наред. Фин само сви рамене и тя пъхна тавичката във фурната. Нагласи таймера.

После отпи от виното и реши да се надява на най-доброто, докато двамата с Фин наблюдаваха внимателно Брана.

Беше измъкнала отнякъде една от шнолите си и бе вдигнала косата си. Бе навила ръкавите на пуловера до лактите и четеше в книгите, в компютъра и после пак в книгите, като междувременно си водеше бележки и пресмяташе нещо.

— Ами ако не е свършила, когато таймерът даде сигнал? — зачуди се Айона.

— Сами ще се оправяме, иначе живи ще ни одере, ако я прекъснем точно сега.

— Това е! — Брана удари с длан по бележника си. — Боговете са ми свидетели, това е. Толкова е просто, по дяволите, толкова очевидно. Подминала съм го без никакво внимание.

Тя стана, върна се в кухнята и си сипа втора чаша вино.

— Годишнината. Естествено. Кога друг път?

— Годишнина ли? — Очите на Айона се разшириха. — Моята? Денят, в който дойдох тук, в който те срещнах? Но ти каза, че не става. Или денят, в който срещнах Бойл? Тази годишнина ли?

— Не, не вашата. На Сърха. Денят, в който е загинала. Годишнината от нейната смърт и денят, в който е превърнала Кеван в пепел. Този ден, но в нашето време, е денят, в който ще сложим край. Когато ние решаваме. Не начало или край на лунен цикъл, нито пълнолуние. Не някой от свещените дни. Денят на Сърха.

— Денят, в който тримата са получили нейната сила — заяви Фин. — Денят, в който те са станали вещери, и вие сте ги наследили. Права си. Било е под носа ни, но никои от нас не го е видял.

— Сега го знаем. — Тя вдигна чаша. — И можем да го довършим.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Брана се чувстваше ободрена, изпълнена с енергия. Тя се наслаждаваше на приготвянето на вечерята, след като Айона се бе справила отлично с поставените й задачи, харесваше й просто да седи в кухнята на Фин с другите от кръга, въпреки факта, че основната тема на разговора по време на храненето бе Кеван.

Всъщност може би дори точно заради това.

Защото сега ясно виждаше всичко, как може и ще бъде направено. Кога и как точно. Рисковете оставаха и щяха да се изправят срещу тях. Но сега и тя можеше да вярва, както вярваха Конър и Айона.

Правдата и светлината щяха да триумфират над мрака.

А какъв по-прекрасен завършек на вечерта от това да седи в горещата бълбукаща вода в джакузито на Фин с една последна чаша вино в ръка, докато гледа как навън лениво се сипе пухкав сняг?

— Изненадваш ме, Финбар.

Той се бе облегнал в отсрещния край и я гледаше с притворени очи.

— Така ли?

— Точно така. Не съм очаквала момчето, което познавах, да построи тази огромна луксозна къща с всички удобства. И момчето да се превърне в обикалящ целия свят преуспял бизнесмен. Който е заложил основите на своите бизнес начинания точно тук. Преди дванайсет години не бих си помислила дори, че ще се наслаждавам на вечерта в това прекрасно кътче, докато навън снегът тихо вали.

— Какво би си помислила?

— Нещо значително по-малко, признавам си. Твоите мечти са станали по-големи от моите и си се справил чудесно в постигането им.

— Някои остават каквито бяха.

Тя само се усмихна и плъзна крака си под неговия в покритата с благоуханна пяна вода.

— Сякаш се намираме в някоя планинска вила в Швейцария, което ми харесва, но се чудя как не си сложил джакузито в онази стая с многото прозорци, която е разположена така усамотено с гледка към гората.

Той отпи от виното си.

— Накарах да построят онази стая специално за теб.

— За мен?

— С надеждата, че някой ден ще се оженим, както бяхме планирали, и ще заживееш тук с мен. А там ще бъде ателието ти.

— О, Фин. — Неговото желание и нейното се сляха в едно и стиснаха жестоко сърцето й.

— Ти обичаш откритото пространство, когато работиш, много прозорци, за да можеш да гледаш навън, да се чувстваш като на открито, както ти харесва. Удобно разположена вътре, но с гледката навън, която да те свързва с външния свят. Така че стаята с многото прозорци, която гледа към гората, ти дава едновременно уединение и открито пространство.

Тя не можеше да проговори веднага, а и не искаше гласът й да затрепери, когато каже нещо.

— Ако имах магически сили, за да променя реалността, да превърна обстоятелствата в такива, каквито аз искам, бих направила точно това. Бих искала да живея и работя тук с теб. Но сега имаме това.

Тя остави чашата си с вино на поставката наблизо и се плъзна към него, притисна тялото си в неговото.

— Имаме днешния ден.

Той поглади с ръка косата й, продължи надолу, където тя се потапяше във водата.

— Никакво утре.

— Днес. — Тя допря буза до страната му. — Аз съм с теб, ти си с мен. Никога не съм вярвала или не съм си позволявала да вярвам, че можем да имаме толкова много щастие. Днес означава всичко за мен, както и ти. Може да не е достатъчно и все пак... — Тя се дръпна леко назад, много леко. — Това е всичко.

Тя докосна нежно с устни неговите, вложи в целувката си цялата нежност, която таеше в себе си.

Щеше да му даде всичко, което има. И това бе любовта. Много повече от тялото, а чрез тялото му даваше сърцето си. То винаги му бе принадлежало и завинаги оставаше негово, затова даряването му бе естествено като дишането.

— Повярвай — прошепна тя. — Тази нощ.

С много нежност, понеже с практичния си ум често забравяше за нежността, тя го дари с целувка, която да възбуди и уталожи тревогите.

Нейният единствен любим.

Той знаеше какво му предлага тя и какво иска от него. Щеше да приеме и да даде всичко. Да остави настрани желанието за повече и да повярва, че тази нощ е всичко.

Имаше магия в това да е до него, толкова мека и доверчива, топлата й въздишка да гали лицето му, докато се прегръщаха. В него се надигна топлина, обгърна всичко, а снегът ги скри от целия свят с бялата си пелена.

Той пое гърдите й — внимателно, нежно, тъй като мислено още виждаше черните отпечатъци, оставени там от онова, което споделяше неговата кръв. Докато усещаше пулсирането на сърцето й под дланта си, се закле да не я наранява никога, да даде живота си, за да я предпази от опасност.

Каквото и да ги очакваше утре, никога нямаше да наруши тази клетва.

Ръцете й се плъзнаха по тялото му и пръстите й погалиха белега, който носеше. Докосването й, макар и толкова леко, предизвика болка, която го прониза до кости. Цена, която би платил без капка колебание.

Водата бълбукаше с равномерен ритъм в притихналата нощ, галеше телата им, докато ръцете им се спускаха под повърхността, за да дарят наслада.

Дъхът й секна, сърцето й се разтърси от сливането в едно на чувства и усещания, от надигналата се нужда и удивление.

Как можеше нежността да предизвиква такъв огън — пламък в кръвта, страст — и пак да я кара да желае да разтегли всеки миг до вечността?

И когато го възседна, когато го пое дълбоко и още, и още по-дълбоко, тя осъзна, че никога няма да има друг. Каквито и нужди да изпитва тялото й, никой друг не би могъл да докосне сърцето и душата й. Заровила пръсти в косата му, тя се взираше в лицето му, докато се движеше отгоре му, за да може той да я види, да прозре дълбоко в нея и да разбере.

Докато се издигаха бавно, завихрената вода грееше като мантия от светлина, която ги обгръщаше. Когато се спуснаха от върха, притиснати здраво, светлината се разля навън в мрака и озари меката снежна пелена.

По-късно, отпусната и сънена в леглото му, Брана се сгуши до Фин. И докато нощта преваляше към утрото, тя се вкопчи здраво в онова, което обичаше.

Минаха още няколко ценни дни, преди Брана да се снабди с всички съставки в количества, достатъчни, за да експериментира с приготвянето на отровата.

Конър я наблюдаваше, докато тя ги затваряше здраво в отделни бурканчета на работния си плот.

— Тези неща са опасни, Брана.

— Така и трябва.

— Бъди много внимателна. — Лицето му доби каменно изражение, когато тя му хвърли унищожителен поглед. — Винаги го правиш, знам много добре. Но знам и че никога не си боравила с такива съставки и не си забърквала толкова отровна смес. Имам право да се тревожа за сестра си.

— Имаш право, но няма нужда. Изучавах много внимателно всяка съставка, докато чаках да пристигнат. Мийра, би ли го извела някъде? И двамата трябва да сте на работа, а не да ми се мотаете в краката.

— Щом не можем да използваме отварата преди края на март — обади се Мийра, — не може ли да почакаш малко с правенето й?

— Както Конър услужливо изтъкна преди малко, никога не съм се занимавала с подобно нещо. Може да отнеме малко време, докато се получи, а може и да се наложи да поръчам да ми донесат още от някоя съставка, преди да се уверим, че всичко е наред. Сложно и деликатно е.

— Двамата с Айона трябва да работим с теб.

„Търпение“, повтори си наум Брана и порови дълбоко в бързо изчерпващите се запаси.

— Ако и тримата сме събрани тук часове наред, ден след ден, Кеван ще се досети, че кроим нещо. Най-добре е да продължим с обичайните си занимания. — Преглътна раздразнението си, защото знаеше, че тревогите му са породени от любов към нея. — Конър, вече говорихме за всичко това.

— Говоренето и правенето са различни неща.

— Можем малко да разчупим рутината — предложи Мийра, хваната натясно между двамата. — Някой от нас може да стои тук час-два сутринта, друг да дойде по обяд, а трети да се прибере по-рано от работа.