— Обичам да си играя с твоите стоки. А и колкото повече направя аз, толкова повече време ще имаш ти за отровата за демона. Искам после да изляза с Аластар и се надявах, че може да искаш да пояздиш с нас.

— Да пояздя ли?

— Виждала съм те, а Мийра подхвърли, че вече не го правиш толкова често, колкото някога.

Не беше яздила, замисли се Брана, защото това й напомняше за Фин. Но сега... Той бе довел Аня за нея, а тя не си бе позволила удоволствието да изпита връзката си с коня.

— Ако свършим всичко, което трябва, бих дошла. А това, че двете с теб ще пояздим за удоволствие, само ще натрие носа на Кеван.

— Сега го виждаме всеки ден. — Айона разсеяно подреждаше красивите сапуни на цветни кулички. — Дебне наоколо.

— Знам. И аз го виждам. Често изпробва границите ми.

— Снощи сънувах Тийгън. Поговорихме си.

— И ми го казваш едва сега?

— Беше просто гостуване. Седяхме пред огъня, пийнахме чай. Бременността вече й личи и ми даде да усетя как бебето рита. Разказа ми за мъжа си, аз й казах за Бойл. И се сетих за онова, което ти подхвърли за връзките между всички нас — нейният мъж и Бойл страшно много си приличат. По характер, в любовта си към конете и земята.

— Бойл може да е свързан с тримата заради мъжа, за когото Тийгън се е омъжила? Да може да се окаже и така.

— Не говорихме изобщо за Кеван, не е ли странно? Пихме чай и говорихме за мъжа й, за бебето, за Бойл и сватбените ни планове. В края на съня тя ми даде малък амулет и каза, че е за Аластар.

— У теб ли е?

— Сложих го на юздата му сутринта, преди да дойда тук. Аз също имах амулет в джоба си, който сама бях направила за Аластар, така че й го дадох.

— Разменихме си дарове — всеки от нас с всеки от тях. Мисля, че това е повече от любезност. Нещо наше в тяхното време и нещо тяхно в нашето. Трябва да вземем и трите подаръка с нас, когато отново застанем срещу Кеван.

— Още не сме сигурни кога.

— Това ме тревожи — призна Брана. — Но не може да действаме, без да имаме нужното за унищожаването на демона. Вярвам, че ще разберем, когато настъпи моментът.

— Демони и гостуване при предци от отдавна отминали епохи. Битки и огнени вихри, сватбени планове. Животът ми е толкова различен от онзи, който водех преди година. Почти една година съм тук, а вече ми се струва, че предишният ми живот не е бил истински. Дали е глупаво, или нереалистично, че искам да планирам и приготвя специална вечеря за годишнината ни с Бойл? Да го изненадам с нещо, което наистина може да изяде с удоволствие, без да се преструва.

Едновременно развеселена и трогната, Брана погледна към Айона, която пренареждаше сапуните.

— Разбира се, че не.

— Ясно си го представям точно какъвто беше, когато го зърнах за първи път на гърба на Аластар. И двамата направо плениха сърцето ми. А сега са мои. Искам да отбележа този ден.

— Значи, ще го направиш.

Нещо се мярна в периферията на съзнанието й. Брана спря за миг, зачака то да изкристализира, но в този миг вратата се отвори и звънчето звънна.

Една от съседките, весела и добродушна възрастна жена, влезе при тях.

— Добър ден, госпожо Бейкър.

— Добър да е и за теб, Брана, както и за Айона. Надявам се, че не ви притеснявам.

— Никак дори. Ще пийнете ли чай с нас? — предложи Брана.

— Няма да откажа, ако не ви преча. Тъкмо за чай идвам, дано да имаш от онзи, който смесваш специално за настинки. Ще ми спестиш едно ходене до селото, ако ти е подръка и мога да си го купя от теб.

— Имам, разбира се. Влезте, дайте си палтото и седнете до огъня. Настинка ли ви мъчи?

— Не мен, а съпруга ми го мъчи и вече направо ме подлуди с оплакванията си. Кълна се, че чаша чай край огъня с жени, които знаят, че животът им не свършва само защото са настинали лошо, ще ми върне доброто настроение. О, какви красиви сапуни, приличат ми на бонбони.

— Не мога да реша кой ми е любимият, но този засега води в класацията. — Айона подаде на госпожа Бейкър да помирише червения.

— Прекрасен е. Ще си го купя като награда, задето не съм го фраснала с тигана по главата досега.

— Заслужавате си наградата.

— Една хрема и мъжете стават по-капризни от цяла тайфа бебета. Скоро и сама ще го разбереш, щом сватбата е близо.

— Надявам се да получа здрав тиган като сватбен подарък — отвърна Айона и разсмя възрастната жена до сълзи.

Госпожа Бейкър прие поканата, свали палтото и шала си и се настани близо до огъня.

— Ето го и Кател — всичко е чудесно — кучето, огънят, чаша чай. Стори ми се, че го видях, когато тръгнах насам. Дебнеше покрай гората и дори му подвикнах за поздрав, преди да видя, че не е нашият Кател все пак. Голямо черно куче, определено, и дори за миг си помислих, че е вълк, мили боже. После изчезна. — Тя щракна с пръсти. — Старите ми очи сигурно ми въртят номера.

Брана хвърли бърз поглед към Айона, преди да поднесе чая и бисквити.

— Бездомно куче може би. Виждали ли сте го преди?

— Не съм, не, а и се надявам да не го видя повече. Направо настръхнах, признавам си, щом извърна глава към мен, когато му подвикнах, защото мислех, че е Кател. За малко да се обърна и да се върна вкъщи, което доказва колко ме е изплашило, понеже вътре ме чакаше мрънкането на мъжа ми. О, Брана, колко хубаво! Много съм ти благодарна.

— Няма за какво. Имам и тоник, който можете да сложите в чая на господин Бейкър. Добре е за настинката и ще му помогне да спи повече.

— Плащам, колкото и да струва.

Двете забавляваха госпожа Бейкър, докато си изпие чая, после маркираха чая и тоника на касовия апарат, а красивия сапун й подариха. Брана прати Кател да я придружи, за да е сигурна, че се е прибрала у дома в безопасност.

— Дали се е показал нарочно пред нея — запита се гласно Айона, щом останаха сами, — или неговото... присъствие, ако това е думата, става по-осезаемо?

— Чудя се дали не е станал по-небрежен, защото и това е възможно. Дебне наоколо, както каза тя, с надеждата да ни притесни и не се е скрил от другите както обикновено. Тъй като не иска да се занимава с останалите наоколо, мисля, че е било небрежност.

— Нетърпелив е.

— Може и така да е, но ще трябва да почака, докато ние сме готови. Ще довърша този ободряващ тоник, после тръгваме. Отиваме да пояздим.

— Надяваш се да излезе насреща ни.

— Не се надявам да не се случи. — Брана вдигна предизвикателно брадичка. — Бих искала да му дадем да разбере какво могат две жени, които владеят силата.

Брана не беше разочарована, че Фин беше излязъл някъде по работа. Ако си беше у дома или в конюшнята, никак нямаше да му се понрави идеята двете с Айона да излязат или щеше да настоява да ги придружи.

Обу си ботушите за езда, които не бе слагала от години на краката си, и трябваше да признае, че се чувства добре в тях. А още по-добре се почувства, когато оседла Аня сама.

— Още не се познаваме добре с теб, затова се надявам да споделиш с Айона, ако имаш някакви проблеми с мен.

Забави се за малко, приближи се до главата на кобилата, погали я по страните, надникна в очите й.

— Той би те взел и само заради красотата и грацията ти, защото имаш и от двете в изобилие. Но е усетил, че си за мен и аз за теб. Ако това е така, ще направя всичко, което мога, за теб. Кълна се. Днес направих това за теб — добави тя и заплете един талисман в гривата на Аня с яркочервена панделка. — За защита, независимо дали си моя, или не, аз ще те пазя.

— Тя смята, че и ти си хубава почти колкото нея — предаде Айона на Брана.

Брана се засмя и заобиколи, за да нагласи стремената.

— Е, това е страхотен комплимент.

— С теб върху гърба си ще е великолепна картинка, която тя много иска да покаже на Аластар.

— Хайде тогава. — Двете с Айона поведоха конете навън от конюшнята, след което Брана скочи на седлото, сякаш го бе правила едва вчера за последен път.

— Какъв е планът? — Айона се наведе към шията на Аластар, за да го погали.

— Понякога е най-добре да приемаме нещата, както дойдат.

Тръгнаха към пътя, придружени от Кател и Бъгс, които подскачаха около тях.

— Не мога да повикам сокола — каза Айона.

— Те ще дойдат, ако има нужда. Макар че би било хубаво, нали, да пояздим с всичките си водачи. Какво ще кажеш за един лек галоп?

— Супер.

Грациозна, отново си каза Брана, когато Аня отвърна на поканата и се впусна в бодър галоп. И кокетка, добави наум след миг, понеже нямаше нужда от дарбата на Айона, за да разбере какво означава отмятането на гривата на Аня.

Тя хвърли поглед назад и забеляза, че преданият Кател забавя ход, за да остане редом с Бъгс. Усмихна се, когато усети щастието, което струеше от тях.

И си позволи и тя да се наслади на удоволствието.

На хладния въздух с онази острота, която й подсказваше, че ще има още сняг. На мириса на дърветата и конете, ритмичното трополене на копитата.

Може би си бе давала прекалено малко почивка през изминалите толкова много години, щом един лек галоп по пътя бе в състояние да повдигне така духа й.

Усещаше се в унисон с коня. Фин беше прав, призна тя, но пък той никога не бъркаше в това отношение. Каквато и да бе причината, Аня беше за нея и партньорството им започваше от този ден.

Тръгнаха по пътеката между дърветата, където въздухът бе още по-студен. Малки купчинки сняг се бяха задържали в сенките от предишния снеговалеж, а някаква птица бъбреше шумно на един дебел клон.

Забавиха до спокоен тръс.

— Аня се надява, както и Аластар, че ще излезем и на открито после, за да потичат в галоп, преди да се приберем.

— Нямам нищо против. Не съм идвала насам повече от година. Почти бях забравила колко хубаво е през зимата, колко смълчано и самотно.

— Никога няма да свикна — увери я Айона. — Никога не бих могла да го приема просто за даденост. Не знам колко разходки с клиенти съм водила тук през изминалата година, но всеки път е истинско чудо.