Заедно с кучето Фин влезе в ателието.

— Ето я и моята награда — каза той, когато видя Брана да изважда тава с курабийки от малката фурна в ателието й.

— Изключително добре си сметнал кога да дойдеш. — Тя остави тавата отгоре на фурната и се обърна. — Нещо е станало — каза тя веднага.

— Нищо важно, но тук има едно куче, което си е заслужило наградата, ако имаш бисквитка за него.

— Разбира се. — Тя извади две от кутията, защото Кател вече се разбуди от дрямката си пред огъня, за да поздрави малкия си приятел.

— Аз предпочитам тези — каза Фин и си взе една от курабийките, които тя вече бе охладила върху специалната решетка. — Имах малко работа вкъщи, после и в школата и конюшнята. Напролет ще почнем да предлагаме на туристи комбинирани разходки с коне и соколи.

— Това е чудесно, но какво стана?

— Излязох на разходка с кон и сокол. Цезар и Мерлин, както и една красавица на име Саси, която ще създаде поколение с Мерлин, когато е готова за това.

— А какво мисли тя по въпроса? — Брана сложи чайника, а Фин си взе още една курабийка.

— Тя го харесва, както и той нея. Бях се заел да набележа няколко маршрута, подходящи за комбинираната разходка, а Бъгс се присъедини към нас, когато минахме край голямата конюшня. После тръгнахме насам с идеята да поработя час-два заедно с теб и минахме покрай пътя за колибата на Сърха.

— Можеше да избегнеш мястото.

— Вярно е. Но не исках да го избягвам. И понеже не исках, научих, че соколът, който съм избрал за Мерлин, ще бъде отличен партньор за него.

Разказа й всичко, прие чашата чай и сериозно се замисли дали да не вземе трета курабийка.

— Става все по-арогантен — отбеляза Брана.

— Достатъчно, че да ни дразни, което беше същината на днешното му появяване. Искаше отново да го нападна, но ми хрумна, че ако откажа, това ще е по-голяма обида за него.

— Иска да ни докаже, че никой от нас не може да излезе просто на разходка в гората, без да се изложи на риск. Дразни ни — съгласи се Брана — с надеждата да ни стресне, да ни накара да се затворим в кръга си.

— Много по-уверен е, отколкото преди, поне така ми се стори.

— Вече два пъти проливаме кръвта му, дори повече, а последния път едва не го унищожихме.

— Но не успяхме — изтъкна Фин. — Оцелява и се излекува от раните, и знае, че трябва само да се добере до леговището си, за да се изцели отново. Знае, че може да се изправя в битка срещу нас отново и отново, и пак да се връща. Ако говорим за хазарт, шансът все някога ще ни изневери и ще изгубим. Отново наближава времето, Брана, и той разчита на това.

— Не вярва, че може да бъде унищожен, или по-скоро не вярва, че онова, което е в него, може да загине. Но сега работя върху това.

Отиде до плота и почука с пръст по бележника си.

— Обадих се на баща си, а той се обадил на свои познати и заедно стигнахме до сбор от съставки, които в комбинация могат да унищожат демона. Заедно с това работя по съчиняването на подходящо заклинание. Трябва ни името. Не вярвам, че ще се получи, ако не призовем демона по име, а така смятат и онези, с които баща ми се е консултирал по въпроса.

Фин грабна и трета курабийка, после се приближи да надникне над рамото й.

— Изсушено крило от прилеп — най-добре от Румъния?

— Така казват.

— Косъм от опашката на бременен як. — Фин повдигна вежда. — Няма ли око от тритон или език от куче? Извинявам се — обърна се той към Кател и Бъгс.

— Можеш да се шегуваш, колкото си искаш, но аз съм съставила списъка с помощта на най-надеждни източници.

— Самакитка, зърна от беладона, стрити на прах, тинктура от татул от Амазония, листенца от цвета на бучиниш от Армения, мъзга от манчинелово дърво. Някои от тези са ми познати.

— Всички са отровни. Естествени отрови. Имаме от тях в отварата, която направихме за Кеван, но тук има и много съставки, които са доста екзотични и не съм работила с тях. Явно ще трябва да поръчам да ми ги донесат. Нужна ни е и вода, благословена от свещеник, което е лесно. Кръвта си остава скрепяващият елемент. Ще ни трябва от твоята. Кръв, малко коса и нокти.

Той само изсумтя.

— Започнах да изчислявам количествата, поредността. Източниците ми си противоречат и за двете, но ще намерим точната доза. И думите трябва да бъдат подходящи. Отварата ще бъде черна и гъста, когато е направена както трябва. В нея няма да има светлина, няма да отразява нищо.

Той вдигна ръце и се зае да масажира раменете й.

— Цялата си схваната. Трябва да си доволна, а не напрегната. Това е страхотен напредък, Брана.

— Нищо няма да се получи, ако не изберем точния момент, а в това отношение нямам никакъв напредък.

— Мислех за това. Остара? Равноденствието. Опитахме на лятното слънцестоене заради светлината. Остара също е ден на светлината, равновесието преминава в преимущество на светлината.

— Отново и отново се връщам към този ден. — Тя зарови длани в косата си в опит да закрепи разхлабените фиби. — Но не ме привлича така, както предишните два избора. Трябва да бъде точният момент. А може би е, но аз не мога да го видя заради всички останали елементи.

Той я завъртя с лице към себе си, без да спира да масажира раменете й.

— Ще се опитаме да измислим заклинанието и да направим отварата с Остара наум, а после ще видим дали всичко е на мястото си. Стига да намерим бременен як.

Тя се усмихна, както се бе надявал.

— Баща ми казва, че познава човек, който може да ни снабди с всичко на съответната цена.

— Значи, ще платим цената и ще започнем. Имам още около час на разположение и ще ти помогна за заклинанието. Но довечера мисля, че имаш нужда от разсейване на вниманието, за да откъснеш мислите си от всичко това.

— Така ли мислиш?

— Смятам, че трябва да излезеш на вечеря с мен. Знам едно място, което много ще ти хареса.

— Вечеря навън? И какво е това място?

— Много изискано. Романтично и стилно, а храната е божествена. — Той уви един от кичурите, изплъзнали се от фибите, около пръста си. — Можеш да си сложиш роклята, с която беше на Нова година.

— Имам и други рокли, но бих излязла дори по Евина премяна, стига да ми сервират храна, достойна за богове, която не съм сготвила сама.

— Ако настояваш, но предпочитам аз да се погрижа за събличането ти след десерта.

— На среща ли ме каниш, Финбар?

— Точно така. Вечерята е в осем, но ще мина да те взема в седем, за да имаш време да разгледаш града, преди да хапнем.

— Градът ли? Кой град?

— Париж — отвърна той и я целуна.

— Искаш да отлетим до Париж за една вечеря?

— Божествена вечеря — в Града на светлината.

— Париж — повтори тя и се опита да възрази пред себе си, че е лекомислено и глупаво. Но не можа. — Париж — каза тя отново и го целуна на свой ред.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Как беше? В Париж — добави Айона. — Не сме имали възможност да поговорим без мъжете наоколо, откакто се върнахте.

— Беше хубаво. Главозамайващо дори. Светлините, гласовете на хората, виното и храната, естествено. За няколко часа бяхме в съвсем различен свят.

— Романтично ли беше? — Айона завързваше красиви панделки от рафия около пастелни на цвят сапуни и такива с ярки цветове.

— Да.

— Чудя се защо този аспект те тревожи.

— Не търся романтика. Точно тя отслабва волята и замъглява разума. — Брана отмери с лъжичка стрити на прах билки. — Не мога да поема този риск сега.

— Вие се обичате.

— Любовта невинаги е отговорът на всичко. — Докато Айона помагаше със стоките за магазина, Брана се бе заела с магическите отвари. Предстоеше им голяма битка, а вероятно и нападения преди това. Искаше да има запаси от всякакви медицински отвари за каквито и да било случаи. — За теб е достатъчна и се радвам, че е така. — Тя добави точно шест капки екстракт от латинка към малкото котле. — Допълва същността ти и подсилва волята ти.

— Мислиш, че ще отслаби твоята.

— Мисля, че може да се случи, а това не бива да се допуска точно сега. И двамата с Фин знаем, че можем да живеем един без друг. Правили сме го, и то добре. Знаем, че онова, което имаме сега, може да бъде само в настоящето. Всичко останало, със или без любов, трябва да почака края на Кеван.

— Ти си по-щастлива с него — изтъкна Айона.

— Коя жена не би била по-щастлива, ако може да разчита редовно на добър секс? — Айона само изсумтя, но Брана вдигна пръст, за да я накара да замълчи, после протегна ръце над котлето и бързо го накара да кипне. Зашепна заклинание, притегли лъч светлина с едната си ръка, а с другата — тъничка струя син дъждец. За миг се получи дъга, а после и тя се спусна в котлето.

Брана накара течността вътре да къкри едва-едва.

Доволна, тя се обърна и забеляза, че Айона я изучава с поглед.

— Гледам те как работиш — обясни тя. — Толкова е красиво, грациозно и силата сякаш се носи навсякъде.

— Този ободряващ тоник ще ни е нужен, както и мехлемите, и балсамите, с които попълвам запасите си. — Брана чукна с пръст по вратичката на шкафа, в който държеше „военните“ си запаси.

— Надявай се на най-доброто, но бъди готов за най-лошото.

— Добро решение.

— Това ли правиш с Фин?

— Докато съм с него, и не говоря само за секса, си спомням всички причини, които ме накараха да се влюбя в него. Толкова доброта има в него, а аз исках да забравя за нея. Хуморът му, решителността, всеотдайността му. Искам да си спомня всичко това сега заради утехата, която ми носи, заради единството ни. Да си спомня кой е, означава да мога да му се доверя напълно във всичко. Докрай. Не съм сигурна, че е било така преди, независимо колко се стараех. Понеже сега мога и го правя, можем да се надяваме на най-доброто.

— Ще идва ли днес?

— Казах му, че няма нужда. Все още ни липсват някои съставки, така че не можем да започнем с правенето на отровата. Той си има свои задължения, аз — мои. И съм ти много благодарна, задето ми отдели толкова време в свободния си ден.