Щеше да поработи. Искаше да работи, да намери начин да сложи край на всичко, да реши проблема веднъж и завинаги. И да разбере как да вдигне проклятието, което една умираща вещица бе направила преди толкова много време.

Ако можеше да развали проклятието, да премахне белега, двамата с Брана можеха да бъдат заедно не само за една нощ, а за цял живот.

Бе изгубил вярата си, че това може да стане. До тази Нова година, до часовете, прекарани с нея. Сега надеждата, вярата, бе отново в него, изгаряше го отвътре.

Щеше да намери начин, повтаряше си той, докато отиваше в кабинета си. Да унищожи Кеван и да защити тримата, както и всички техни бъдещи наследници. Да изличи клеймото от тялото си и да пречисти кръвта си от всякаква следа от Кеван.

Днес, в този първи ден от новата година, щеше да поднови търсенето си.

Замисли се за отровата, която бяха направили за последната битка. Силна и могъща, бяха стигнали толкова далеч с нея. Раните на Кеван — или онова, което владееше тялото му — бяха сериозни. Но не и смъртоносни. Защото онова, което даваше сила на Кеван, не беше смъртно.

Демон, замисли се Фин, докато прелистваше книгите си. Освободен чрез жертвоприношение, за да се слее с гостоприемно тяло. Такова, което също притежава сила.

Кръв от бащата.

Седна зад бюрото си, за да си води бележки.

Кръв от жената.

Пролята от сина.

Записа всичко, поредността на стъпките, думите, всичко, което бе видял, и онова, което бе почувствал.

Червеният камък бе създаден чрез магия на кръвта от най-страшния вид, посредством най-жесток акт. Той бе източникът на силата, на изцелението и безсмъртието.

— И портал — измърмори Фин, — през който демонът да преминава и да се въплътява в приемника си.

Можеха да изгорят Кеван и да го превърнат в пепел, както бе направила Сърха, но това нямаше да бъде краят му без унищожението на камъка и на демона.

Втора отвара, замисли се той, стана и закрачи из стаята. Която да затвори този портал. Да заключи демона вътре, после да го унищожи. Кеван не можеше да съществува без демона, нито демонът без Кеван.

Свали от рафта друга книга, един от дневниците, които си водеше при пътуванията си. Опря длани на работния плот, приведе се напред и се зачете, за да освежи паметта си. Да помисли какво може да се направи.

— Фин.

Потънал в мислите си, погълнат от заклинания за светла и тъмна магия, той погледна към вратата. Тя беше облякла една от най-старите му ризи, избеляла памучна риза, която понякога навличаше за работа в конюшнята. С боси крака, голи колене, разрошена коса и слисано и тъжно изражение на лицето.

Сърцето му прескочи — само при вида й — още преди да проследи погледа й към прозореца, към изображението от цветно стъкло на самата нея.

Той се изправи, пъхна палци в предните джобове.

— Струваше ми се съвсем редно Тъмната вещица да наднича през рамото ми, докато работя тук. Да ми напомня защо го правя.

— Такава любов носи постоянна тъга.

— Да.

— Как да продължим нататък, след като това може никога да не се промени?

— Вземаме това, което имаме, и правим всичко, което можем, за да го променим. Нима не живяхме достатъчно дълго един без друг?

— Ние сме такива, каквито сме, Фин, и не всичко зависи от избора ни. Помежду ни не може да има обещания, не и за утрешния ден.

— Тогава да се радваме на днешния.

— Само за днес. Ще се погрижа за закуската. — Тя се обърна да излезе, надникна през рамо. — Имаш чудесен кабинет. Също като останалите стаи в къщата ти подхожда напълно.

Брана слезе на долния етаж. Най-напред кафе, каза си тя. Сутрин кафето винаги правеше нещата по-ясни.

Бе започнала новата година с него, нещо, което се бе заклела да не се случва. Но бе дала тази клетва, разтърсена от буря от емоции, объркана. И беше я спазвала, призна си сега, както заради дълга, така и водена от инстинкт за самосъхранение.

А сега, заради любовта, я бе нарушила.

Светът не бе свършил, каза си тя, докато се занимаваше с модерната машина за кафе на Фин. От небето не се бяха посипали огън и жупел. Бяха правили секс, много и прекрасен секс, и съдбата явно го бе приела.

Беше се събудила бодра и весела, отпусната и... щастлива, призна си тя. И бе спала по-спокойно и по-дълбоко, отколкото всяка друга нощ след Самхейн.

Сексът бе енергия, замисли се тя, отпивайки с благодарност първите глътки кафе. Беше нещо хубаво, когато се правеше с желание — истинска благословия и задоволяване на основни нужди. Значи, сексът беше разрешен и тя можеше да благодари на богинята за това и щеше да го направи.

Но бъдещето бе друго нещо. Вече нямаше да си прави планове, да гледа замечтано напред в бъдещето. Само днешният ден, напомни си тя.

Това бе много повече от всичко, което са имали досега, и трябваше да им бъде достатъчно.

Затършува из огромния му хладилник — о, колко би искала и тя да има толкова голям — и намери три яйца, мизерно парче бекон и един-единствен домат.

Също като днешния ден и секса и това трябваше да им е достатъчно.

Чу го да слиза тъкмо когато довършваше приготвянето на закуската, която мислено нарече „бедняшки омлет“.

— Запасите ти от хранителни продукти са отчайващи, Фин Бърк. Пълна скръб, затова ще трябва да се задоволиш с това, което успях да приготвя, и ще си благодарен и на толкова.

— Наистина съм ти благодарен.

Тя се озърна. Беше си облякъл черна тениска с дълъг ръкав, но краката му бяха боси като нейните.

— Изглеждаш ми твърде щастлив за мизерно парченце бекон, домат и три бъркани яйца.

— Носиш само любимата ми стара риза и готвиш на моята печка. Щях да съм глупак, ако не съм щастлив.

— Не, ти никога не си бил глупак. — Тя сложи втора чаша в кафемашината и натисна нужните копчета. — Тази е много по-добра от моята. И аз трябва да си купя. А твоят конфитюр е по-стар и от Горгоната Медуза и също толкова противен на вид. Ще се задоволиш само с масло на препечените филийки. Започнах да ти правя списък за продукти. Ще трябва да...

Той я завъртя, повдигна я на пръсти и плени устните й. Когато умът й се проясни за миг, Брана си каза какъв късмет имат, че е махнала омлета от котлона, иначе щеше да изгори и да го изхвърлят на боклука.

Но понеже го бе махнала, отвърна на целувката подобаващо.

— Върни се в леглото.

— Няма да го направя, защото си направих труда да приготвя закуска от мизерните ти запаси. — Дръпна се назад. — Вземи си кафето. Смятам да сервирам, преди всичко да изстине. Как изобщо се справяш сам със закуската?

— Откакто Бойл рядко е на разположение, за да го изнудя да ми сготви нещо, се справям с каквото ми е подръка. Имам овесена закуска в пликчета, които можеш да стоплиш в микровълновата.

— Жалка история. — Сложи чиния пред него, както и друга за себе си, след което седна. — А имаш такова хубаво кътче за закуска тук. Мисля, че когато Бойл и Айона се нанесат в къщата си, ще можеш да виждаш светналите им прозорци през дърветата оттук. За тях означава много, че им продаде онази земя.

— Той ми е като брат и добре че е така, иначе можеше да открадна Айона за себе си. Макар че изобщо не я бива в готвенето.

— Вече е по-добра, отколкото преди. Но пък точно тези нейни умения можеха единствено да се подобрят. Всеки ден става по-силна. Магията й е още млада и неукрепнала, но в нея се долавя някаква свирепост. Може би именно затова огънят е нейният елемент.

Толкова е хубаво, мислеше си тя, и много мило. Да седят и да си приказват на закуска с кафе.

— Баба й ще наеме ли твоята къщичка? — попита го тя.

— Мисля, че да.

Брана побутваше яйцата си.

— Толкова много връзки има между мен и теб, както и всички останали. Бях изтикала всичко това на заден план в ума си много дълго време, но през последните месеци отново започнах да се питам защо са толкова много? Не само ти и аз, Фин. Винаги сме били свързани с Бойл и Конър, и Мийра.

— Нашият кръг — съгласи се той, — макар непълен, докато не дойде Айона.

— Идването й е предопределено, както и останалото. А нима ти нямаше къща за даване под наем точно когато майката на Мийра се нуждаеше от дом, както и сега бабата на Айона? Ти и Бойл сте свързани с конюшнята, ти и Конър — с школата за соколи. Земята, която беше твоя собственост, сега ще стане основа за дома, в който Бойл и Айона ще преживеят дните си. Ти прекара повече време далеч оттук през изминалите години, но въпреки това си много тясно свързан с нас. Някой може да каже, че просто така е устроен светът, но аз не го вярвам. Вече не.

— В какво вярваш?

— Не съм сигурна. — Отново побутна яйцата в чинията си и се загледа през прозореца. — Знам, че има връзки между днешните трима и първите трима. И всеки от нас е по-тясно свързан с един от тях. А нима Иймън не се припозна в Мийра, смятайки, че вижда своя позната циганка, която се казвала Аня, както ти кръсти бялата кобила, която доведе, за да събереш с Аластар? Мисля, че Бойл също има някаква връзка там, частично, и ако е нужно, бихме открили неговата връзка с Тийгън от първите трима.

— Няма нищо чудно. — Той потри рамото си. — За мен е Кеван.

— Мисля, че има и още, някъде далеч назад. Ти си от неговия род, от неговата кръв, но не си свързан с него, както аз с Брана на Сърха или Конър с Иймън, или някой от другите. Ако беше така, нямаше да доведеш Аластар за Айона и Аня за Аластар.

— Не съм довел Аня за Аластар, не точно, или поне не само затова. Доведох я за теб.

Чашата, която бе вдигнала, замръзна насред въздуха.

— Аз... не те разбирам.

— Когато я видях, си представих теб. Някога обичаше да яздиш, да полетиш, яхнала кон. Видях те върху нея, полетяла в нощта, на фона на пълната луна. А ти, ти грееше като свещ с...

— Какво?

— Каквато си изобразена на прозореца на горния етаж, каквато си те представях преди години, когато поръчах да го направят. С жезъл в едната ръка, огнено кълбо в другата. Видението се появи само за миг, но беше ясно като бял ден. Затова я доведох тук — за теб, когато си готова за нея.