— Но... — понечи да каже нещо Конър, докато тя направо го влачеше към вратата, а Айона буташе Бойл зад тях.

— Няма ли да ме оставиш да си сложа поне палтото? — оплака се Бойл, докато Айона затваряше решително вратата зад гърбовете им.

Фин остана на мястото си. Само една мисъл успя да пробие път през пълното задръстване в съзнанието му.

— Защо?

— Реших в този момент, на това място, да не мисля за вчера и за утре. Може би впоследствие и двамата ще съжалим за това, но искам да бъда с теб. Винаги съм го искала и винаги ще искам, но имаме само тази нощ. Сега няма как да мечтаем за замъци и да си даваме обещания, и двамата го знаем. Но имаме тази нужда и най-накрая отново има доверие между нас.

— И ти се задоволяваш с това?

— Разбрах, че е така, а Бог ми е свидетел, че съм го премисляла от всички страни и безброй пъти, но сега съм доволна и на това. И двамата имаме право на този избор. Ти ме помоли да остана с теб. Аз казвам „да“.

Огромна част от мъката и гнева в него се уталожи, докато примирението, с което бе живял години наред, отстъпи, за да направи място за неописуема радост и вълнение.

— Може да съм си променил мнението по въпроса.

Тя се засмя и той видя искриците в тъмносивите й очи.

— Ако случаят е такъв, мога да се обзаложа, че бързо ще те накарам да го промениш отново.

— Изглежда, трябва поне да ти дам шанс. — Той протегна ръка. — Няма да те целуна тук, иначе ще се озовем на пода. Ела в леглото ми, Брана.

Тя сложи длан в неговата.

— Никога не сме били заедно в легло, нали? Любопитна съм какво е твоето. Сдържах се да не се кача горе и да не надникна по време на партито. Проявих желязна воля.

— Никога не ти е липсвала. — Той вдигна ръката й към устните си. — Представял съм си теб в леглото ми хиляди пъти. Милиони.

— Аз не бих могла да направя същото, защото дори и желязната ми воля не би издържала на подобно нещо. — Изненадана от собственото си спокойствие, тя на свой ред целуна ръката му. — Разбрах, когато Айона се появи в ателието ми, че ще се върнеш. Че ще бъдеш част от това, част от мен отново. И се питах защо, защо, когато съм създала нов живот за себе си, когато съм доволна от него, съдбата пак иска да те доведе при мен.

— И какъв беше отговорът?

— Още не съм го намерила, а не спирам да се питам. Но не и тази нощ. Цялата ти къща е великолепна. Толкова много стаи има и всеки сантиметър от пространството е внимателно премислен и изпипан до последния детайл.

Но нищо, помисли си той, не можеше да се сравнява с домашния уют на кухнята в нейната малка къща.

Отвори вратата на спалнята си, целуна пак ръката й, после влязоха заедно. Вместо да натисне ключа на лампата, той махна с ръка.

Огънят в камината се разпали и свещите грейнаха.

— И тук всичко е великолепно — каза тя. — Великолепно мъжко убежище, но топло и красиво, вместо да е практично и спартански обзаведено. Леглото ти е разкошно. — Отиде до него, погали с пръсти масивната табла в долния му край. — Старо, много старо. Сънуваш ли онези, които са спали в него някога?

— Пречистих го, за да нямам усещането, че деля леглото си с непознати от минали времена. Така че, не, не ги сънувам. Сънувам само теб, когато спя тук.

— Знам, понеже споделих един миг от сънищата ти.

— Не само тогава. Хиляди и хиляди пъти.

Тя се обърна към него, погледна го под светлината и сенките, които хвърляха игривите пламъци в камината. Сърцето, което му бе отдала преди толкова много години, сега се изпълни с нови чувства.

— Тази нощ няма да сънуваме — изрече тя и с разтворени ръце пристъпи към него.

Нервността, която усещаше като изтръпване под кожата, се изпари. Тяло до тяло, уста до уста с него, светът й просто си дойде на мястото.

Това, естествено, бе единственото липсващо звено във веригата на живота й.

Но тази нощ, след като можеше да е само за една нощ, щеше да си направи подарък. Щеше да се остави изцяло на чувствата. Да отвори себе си, сърцето, тялото, ума си и да почувства онова, срещу което толкова дълго се беше борила.

Утре, ако се наложеше, щеше да се залъгва, че е било само физическо преживяване, само начин да освободи напрежението помежду им за общото благо. Но тази вечер приемаше истината.

Тя обичаше. Винаги го беше обичала и щеше да го обича до края на дните си.

— Липсваше ми — прошепна тя. — О, Финбар, липсваше ми.

— Копнеех за теб. — Той докосна нежно с устни страните й, после ги върна към нейните.

Тя се вкопчи в него, когато се издигнаха няколко сантиметра над пода, после — почти на половин метър, и се завъртяха. Разсмя се, протегна ръце и посипа звезди над главите им.

— Под светлината на огъня и на звездите, под пламъка на свещите тази нощ, всичко, което съм, е твое.

— И всичко, което си, аз боготворя.

Той я положи внимателно на леглото, потъна в целувката й. Беше с нея, най-после с нея, и можеше да пие дълго и дълбоко от устните й, можеше да усети тялото й под своето, да види косата й, разпръсната върху леглото.

Дарът, който тя даваше и на двамата, бе прекалено ценен, за да бърза. Затова той се наслаждаваше на нейния дар и й даваше всичко, което има, в замяна.

Бавно вдигна ръце нагоре по тялото й, нежно обхвана гърдите й. Вече не бяха напъпилите гърди на младото момиче, запечатани в съзнанието му, а в пълния си разцвет.

Нови спомени, които да се насложат върху предишните.

Притисна устни до шията й, наслади се на уханието й, което се излъчваше там, точно там, и което го бе преследвало в дните и нощите му. Отново можеше да го вдъхне като насъщния въздух.

Когато плъзна роклята надолу по раменете й, тя изви тяло, за да го улесни. Кожата й, бяла като мляко, отразяваше златистите пламъци на огъня му, сребристата светлина на звездите й. Разсъбличаше я, сякаш разкриваше най-скъпоценно съкровище.

Сърцето й потръпваше под докосването му. Единствено той бе успял да предизвика това усещане, смесица между нервност и удоволствие. Всеки път, когато я целуваше, беше бавно и дълбоко, сякаш светът можеше да спре да се върти и да поеме по пътя си отново, докато той се наслаждава на вкуса й.

— Имаш повече търпение, отколкото някога — успя да промълви тя, когато кръвта й сякаш запя във вените.

— Ти си по-красива, отколкото беше. Не съм вярвал, че е възможно.

За миг тя улови лицето му между дланите си, прокара пръсти в косата му, после се завъртя и се озова върху него, а звездите се носеха над главата й.

— Ами ти. — Тя издърпа пуловера му нагоре, захвърли го встрани. — Вещер и воин. По-силен си от момчето, което обичах. — Разпери длани върху гърдите му. — Ранен, но винаги верен. Доблестен.

Когато той поклати глава, тя хвана ръцете му и ги притисна към своето сърце.

— За мен това е важно, Фин, повече, отколкото мога да изразя с думи. Много е важно. — Наведе се и докосна с устни неговите, после ги притисна към сърцето му.

Беше разбила сърцето му, както и той нейното. Не знаеше какво им е отредила съдбата, дали изобщо сърцата им можеха да бъдат излекувани. Но тази нощ искаше той да знае, че тя познава сърцето му и го цени.

За да смени тона, тя лекичко прокара пръсти по ребрата му. Фин подскочи като заек.

— По дяволите.

— О, явно още имаш слабо място. Точно тук. — Тя се пресегна отново, но той улови китката й.

— Внимавай, защото и аз си спомням една-две твои слабости.

— Нищо не може да ме накара да запищя като момиче, Финбар Бърк. — Тя се извъртя отново, когато той се надигна, уви здраво краката си около кръста му, а ръцете — около врата. — Все още предпочиташ юмрук в лицето, вместо гъделичкане по ребрата.

— Първото не е толкова унизително.

Тя тръсна коса назад и се разсмя с лице, вдигнато към тавана.

— Помниш ли...

Тя отново погледна лицето му, срещна погледа му. Всичко беше там, в този миг, изписано в очите му. Копнежът му по нея и любовта, която го водеше. Минало и настояще се сблъскаха, понесоха я като горещ вихър, разпалиха собствената й изгаряща нужда.

— О, Господи, Фин.

Никакво търпение повече, никакво внимателно оглеждане. Двамата се сляха в един безумен миг, подтиквани от дива страст и отчаяние. Грубите му ръце шареха по тялото й, алчно и нетърпеливо, докато нейните рязко дърпаха останалите дрехи по тялото му.

Нищо помежду им, мислеше си тя. Не можеше да понася дори въздухът да ги разделя. Устните им се сляха в кипежа на страстта и жаждата, докато двамата се търкулнаха на леглото, за да открият повече от телата си.

Тя впи зъби в рамото му, заби пръсти в хълбоците му.

— Ела в мен. Искам те вътре в мен.

Когато проникна в нея, светът спря. Никакво дихание, никакви звуци, никакво движение. После се изви гръм, прегракнал рев, сякаш някакъв звяр препуска надолу по хълма. И светкавица, блясък, който озари стаята като по пладне.

С очи, приковани в неговите, тя стисна здраво ръцете му.

— Тази нощ ние решаваме — каза тя. — Тази нощ е само наша. — Изви се към него. — Обичай ме.

— Само теб. Завинаги.

Той се отдаде на нуждата, на нейното желание, на собственото си сърце.

Когато двамата заедно стигнаха върха, те бяха гръмотевицата и светкавицата. А над главите им нейните звезди грейнаха още по-ярко.

Когато се събуди, слънцето вече бе изгряло и блестеше ярко. Слънчев ден за началото на новата година. А Брана спеше до него.

Искаше да я събуди, да прави любов с нея под струящата слънчева светлина, както бяха правили в мрака и чак до нежната целувка на зората.

Но под очите й се бяха отпечатали сенки. Нуждаеше се от сън, от тишина и спокойствие. Затова само докосна косата й и се усмихна, като си спомни, че при събуждане Брана е ядосана в най-добрия случай и направо бясна в най-лошия.

Той стана, нахлузи панталон и се измъкна тихо от стаята.