— Не може ли Конър да иде с него или Бойл, или някой друг от нас?

— Ако беше писано да е Конър или Бойл, или който и да било друг, нямаше тъкмо аз да бъда привлечена в съня, който ни отведе до пещерата на Мидор. Мога да се справя с това, Мийра, както и той, макар да знам, че и на него не му е никак лесно, както и на мен.

— Той те обича, Брана, толкова дълбоко, колкото изобщо е възможно за човек. Знам, че те боли да го чуеш от устата ми.

— Не, не ме боли от теб. — Брана потри с длан бедрото на приятелката си. — Знам, че ме обича. Или поне част от него ме обича. Това винаги ще е така. Любовта е силна и много важна, но не е всичко.

— Още ли го обвиняваш за произхода му?

— Беше по-лесно, когато го винях, когато бях толкова млада и съсипана, че можех да го направя. Но това, че не го виня сега, съвсем не променя фактите. Той е от кръвта на Кеван. Носи клеймото, белега, който се появи върху него, излязъл наяве, след като бяхме заедно. Ако някаква частица от мен продължава да го вини, то едновременно с това обвинява и мен самата.

— Ще ми се да не го правиш — отвърна Мийра. — Ще ми се да не поемате вината, никой от двама ви.

— Моята кръв, неговата кръв. Той носи клеймото заради Сърха, не само заради Кеван, нали така? Мисля, че сега, когато сме по-зрели и знаем повече, и двамата разбираме, че не е било писано да бъдем заедно.

— Ако победим Кеван, още ли ще мислиш така? Още ли ще вярваш, че не можеш да бъдеш с него и да си щастлива?

— Как мога да кажа? Как бих могла да знам? Съдбата ни събра и тя ни раздели. Съдбата решава тези неща.

— Не го вярвам и за миг — разпалено заяви Мийра. — Ние сами решаваме съдбата си посредством нашия избор, нашите действия.

Брана се усмихна, облегна се назад.

— Имаш право. Разбира се, че не сме просто марионетки. Но съдбата раздава картите, така смятам аз. Как ще разиграем картите, има значение, но разполагаме само с тези, които са ни дадени. Какво бих правила, ако съдбата не ми бе дала теб? Нямаше да имам приятелка, която да ми предложи рамото си.

— Винаги ще бъда насреща.

— Знам го. Създадена съм да се справям сама, но, Господи, колко е хубаво да можеш да се облегнеш на някого от време на време. Ще ми се да не го обичах. Ще ми се да мога да погледна назад към онова момиче, което бях, и да си кажа: „Е, добре, тя вече преживя увлечението си и разочарованието, сърцето й беше разбито. Сега продължава напред“. Но каквито и карти да държа в ръцете си, той винаги е бил сред тях. И винаги ще бъде.

— Можем да си дадем още време, да се опитаме да намерим друг начин.

— Вече изчакахме достатъчно дълго. Заслужаваше си да отделим време за семействата и приятелите си, но вече трябва да се върнем към изпълнението на дълга си. Готова съм, кълна ти се.

— Искаш ли да остана, след като всичко свърши? Имам предвид, след като приключим, искаш ли да остана? Или двете с Айона?

— Нека да видим как ще се получи. Но съм по-спокойна, като знам, че ако имам нужда от вас, двете с Айона бихте останали. Преди да се тревожим дали ще ми е нужна утеха, нека да се върнем двамата с Фин и да разберем какъв е бил този Мидор за Кеван и обратното. И ако съдбата ни раздаде нови карти, ще разберем как и кога можем да го спрем.

Тя сведе глава към рамото на Мийра.

— Знам, че Фин е добър човек, и това ме прави по-уверена. Някога се опитах да повярвам, че не е, защото така щеше да е по-просто, но беше грешно и глупаво от моя страна. В крайна сметка поне мога да съм доволна, че съм обичала добър човек.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Беше се подготвила за това емоционално, рационално. Повтаряше си, че заклинанието, пътуването в съня, не е просто необходима стъпка, а може и трябва да продължи напред без лични проблеми.

Нима двамата с Фин не бяха постигнали развитие в отношенията си през изминалите няколко месеца, което им позволяваше да работят заедно, да разговарят помежду си без гняв и болка?

Сега бяха зрели хора, а не замечтаните тийнейджъри, каквито бяха някога. Тя имаше дълг към предшествениците си. А Фин, трябваше да му го признае, бе безрезервно предан на техния кръг.

Това щеше да е достатъчно.

Но въпреки това, когато всички се събраха заедно в ателието й, доста след залез-слънце, трябваше да положи усилия да сдържи вълнението си.

— Сигурна ли си? — Конър погали леко гърба й, което му спечели рязък поглед и мислено го блъсна със силата.

Стой далеч от мислите ми.

Той задържа ръката си на кръста й.

— Още има време да потърсим друг начин.

— Напълно сигурна съм и това е най-добрият начин. Фин?

— Съгласен съм.

— Мери Кейт, сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към кръга ни?

— По-добре го направете както досега, но знайте, че и аз съм тук, за да помогна, ако имате нужда.

— Нан е нашият резервен план. — Айона стисна ръката на баба си, после пристъпи напред.

Сключиха кръга, за да спазят ритуала и покажат уважение, за защита и за единство. Брана и Фин влязоха заедно в средата. Той носеше меча си на кръста, а тя — ритуален нож.

Този път, когато тръгваха по своя воля, нямаше да са невъоръжени.

— От тази чаша пием ний отвара, за да полетим заедно в съня. — Брана отпи и подаде чашата на Фин. — С тази отвара се отправяме към друго време и място заедно ний двама. — Фин отпи на свой ред и подаде чашата на Конър. — Вътре в кръга ни, ръка за ръка, ний отлитаме в небето и отвъд земите. — Изричаха думите заедно, приковали очи един в друг, и Брана усети как силата се надига. — В сънищата по своя воля отиваме да търсим, да видим там произхода на Кеван. Пълна вяра, доверие между теб и мен, както казахме, ще бъде тъй.

Фин протегна ръка, Брана сложи своята отгоре.

Блесна ярка светлина, избухна ослепителна сила и двамата полетяха.

Понесоха се по вятъра и вихъра бързо, толкова бързо, че дробовете й останаха без въздух. Успя за миг само да си помисли, че са направили отварата прекалено силна, и се озова — леко залитаща — застанала под звездите в мрака. Ръката й още стискаше дланта на Фин.

— Малко в повече е дошла есенцията от вихрушка.

— Мислиш ли?

Тя му хвърли самодоволен поглед. Косата му бе разрошена също като нейната. Сурово изсечените черти на лицето му го правеха да изглежда сериозен, но в изражението му имаше и задоволство.

Тя самата изпитваше горе-долу същото.

— Няма място за сарказъм, понеже и ти си толкова отговорен за създаването на формулата, колкото и аз. — Брана тръсна глава, за да махне косата от лицето си. — А и ни докара дотук, точно пред пещерата.

В студената и звездна нощ отворът на пещерата пулсираше с червена светлина. Тя долови глух шум като от далечна буря в морето да се носи отвътре. Но навън нищо не помръдваше, нищо не се движеше.

— Той е вътре — каза й Фин. — Усещам го.

— Не е сам. Аз усещам това. Нещо зло, от което не само косата ти настръхва.

— По-добре е да вляза сам, да преценя положението.

— Не ме обиждай, Финбар. Рамо до рамо или изобщо няма да влизаме.

За да сложи край на спора, тя тръгна напред. Фин стискаше здраво ръката й, докато с другата хвана дръжката на меча.

— Ако се нахвърли върху нас, трябва да развалим заклинанието. Без никакво колебание, Брана. Няма да загинем тук.

Толкова силна бе нуждата й от него, подклаждана от заклинанието на съня, че тя за малко да залитне към него. Но вместо това се стегна, продължи да крачи уверено.

— Нямам намерение да умирам тук. Имаме работа за вършене в нашето време.

Пристъпиха в отвора на пещерата, огрени от пулсиращата светлина. Далечното бучене стана по-силно, по-плътно. Не като морска буря, осъзна Брана. А като нещо голямо, нещо живо, което чакаше в засада.

Пещерата се разшири, отвориха се тунели, чиито стени бяха толкова влажни, че непрекъснато се оформяха капки, чието постоянно капене по камъка се превърна във фон на бученето. Фин пое наляво и тъй като инстинктите на Брана й подсказваха същото, двамата продължиха тихо навътре в тунела.

Ръката му, помисли си тя, е единствената й връзка с топлината и реалността и знаеше, че и за него е същото.

— Не можем да сме сигурни в кое време сме попаднали — прошепна Брана.

— След момента, в който се озовахме при последния си сън. — Той само поклати глава, когато тя го погледна въпросително. — Не знам откъде го знам, но съм уверен. По-късно е, но не много по-късно.

Доверие, напомни си тя. Вяра. Продължиха, а бученето ставаше все по-плътно и силно. Направо можеше да го усети вътре в себе си като пулс, сякаш бе погълнала живия мрак.

— То го привлича — измърмори Фин. — Иска да се нахрани. Тегли и мен чрез него, кръв към кръвта. — Той се обърна към нея и сграбчи здраво раменете й. — Ако то — или той — ме привлече към себе си, ти трябва да развалиш заклинанието, да се измъкнеш, да се върнеш обратно.

— Ти би ли ме оставил, мен или някого от нас, тук?

— Нито ти, нито някой от другите е свързан с кръвна връзка с него. Закълни се, Брана, иначе ще разваля магията още сега и всичко ще свърши, преди да е започнало.

— Ще я разваля, кълна се. — Но щеше да направи всичко, за да вземе и него със себе си. — Заклевам се, защото знам, че няма да те привлекат. Ти няма да го позволиш. А ако продължим да стоим тук и да спорим за това, няма да се налага да разваляме магията, защото времето й ще изтече бездруго, а ние няма да сме научили каквото и да било.

Сега тя стисна ръката му. Между дланите им проблесна искра, преди да продължат напред.

Тунелът отново се стесни и се превърна в нещо, което можеше да определи само като зала — нещо като работилница за черна магия.

Телата на прилепи с разперени криле бяха приковани към стените като ужасяващи картини. По рафтовете бяха наредени буркани с противна на вид течност, в която плуваха крачета и глави на птици, вътрешни органи от различни животни и такива, които се страхуваше, че са човешки, телата на плъхове.