Бъгс се обърна към Фин с пълните си с доверие и обожание очи, после погълна мигом предложената почерпка.

— Добре ще е да пийне малко вода, преди да... — Тя сведе поглед и зяпна. Истински ужасена. — „Белийк“? Използваш купички на „Белийк“ за храна и вода на кучето.

— Бяха ми подръка. — Смутен, той взе кучето, метна кърпата на плота и после клекна с Бъгс до купичката за вода.

Кучето започна да пие жадно и шумно, което продължи почти цяла минута. Накрая леко се оригна и седна, зяпнало вторачено Фин.

— Сега му е нужно само топло място да се наспи — увери го Брана.

Фин гушна кучето, грабна голяма възглавница от дивана във всекидневната, метна я пред камината.

„Египетски памук, купички на „Белийк“, а сега и възглавница с красива дамаска“, каза си Брана. Кученцето от обора се бе превърнало в малък принц.

— Уморен е. — Фин остана приведен, галеше Бъгс. — Но не го боли. Кръвта му е чиста. В нея няма отрова.

— Сега ще заспи и ще се събуди по-силен, отколкото беше. Наложи се да му дам малко допълнителна енергия, за да го върна. Беше изгубил много кръв.

— Ще му остане белег тук. — Фин нежно прокара пръст по тънката, назъбена линия върху гърлото му.

— И Аластар има белег.

Фин кимна и се изправи, след като кучето вече спеше.

— Задължен съм ти.

— Не си. И обиждаш и двама ни, като го казваш.

— Не е обида, Брана, а благодарност. Ще ти сипя чаша вино.

— Фин, още няма два следобед.

— Вярно. — Наложи се да разтрие лицето си с длани, за да се съвземе малко. — Тогава чай.

— Не бих отказала. — А и така той щеше да е зает с нещо и да се успокои малко, каза си тя, докато отиваха към кухнята.

— Той живее в конюшнята. Вече близо две години, откакто се появи. Мен ме нямаше тогава. Шон го е прибрал и нахранил. А Бойл му даде името.

— Може би е имало причина да се появи, нещо по-важно от сламено легло и огризки от трапезата, няколко мили думи. Сега е в дома ти, спи на възглавница със скъпа дамаска пред камината. Ти го взе на Самхейн.

— Беше ми подръка както купичките.

— Не е само това, Фин.

Той сви рамене, отмери листенцата чай.

— Има силно сърце, а и никога не съм вярвал, че Кеван ще му обърне някакво внимание. Той е...

— Безобиден. Малък и безобиден, и с добро сърце.

— Прибрах го да спи тук една вечер. Някак си ме погледна с неговия особен поглед и аз просто го взех.

Да, още имаше нещо момчешко в него, каза си тя, с цялата му вродена доброта.

— Кучето е добра компания. Най-добрата за мен.

— Гони си опашката само защото я има. Нямам никакви бисквити — откри той след кратко тършуване. — За хора.

— Чаят ми стига. Само чай.

Понеже знаеше, че той ще иска да е близо до кучето, тя седна така, че да вижда и камината, и го изчака да донесе чая и да седне до нея.

— Кажи ми какво стана.

— Исках да пояздя дълго и бързо. Сред полето, на открито.

— Както аз исках да изляза в градината. Разбирам нуждата ти.

— Знаех, че ще разбереш. Бях решил да пояздя, да изведа и сокола си на разходка, а взех и малкия Бъгс, защото за него щеше да е приключение. Господи.

— Конят, соколът, кучето. — Брана направо можеше да види вината, която го обвиваше като плащ, и се надяваше да го успокои отново. — Защо не? Ти единствен между нас можеш да се свържеш и с тримата.

— Не търсех Кеван, но честно казано, бях доволен, че той ме намери.

— Както и аз, когато се разхождах в градината си. Разбирам те. Нападна ли те?

— Започна с обичайните си брътвежи. Че съм от неговата кръв, че всички ще ме предадете, ще ме отритнете и все от този род. Човек би помислил, че вече ще се е отегчил от всичко това както аз, но той никога не престава. Макар този път да ми обеща да ми даде теб, ако това искам, а това беше нещо ново.

Брана наведе глава, а гласът й бе режещ:

— О, така ли?

— Точно така. Много добре познава желанието. Разбира жаждата на тялото, но не и на сърцето и духа. Знае, че те искам, но никога няма да разбере защо. Аз обърнах това срещу него. Започнах да го притеглям към себе си. Изненада се, че мога — успях да го направя само за момент — и това го стресна. Повиках тримата, защото така сме си обещали, и когато се превърна във вълка, притеглих меча си от шкафа на горния етаж, обвих го в пламъци.

За миг замълча, докато събере мислите си.

— Можех да удържа на атаката му, сигурен съм. Да ангажирам вниманието му заедно с Бару и Мерлин, докато вие се появите и заедно го нападнем. Но той не се хвърли върху мен. Скочи встрани, сграбчи Бъгс за гърлото. Всичко стана толкова бързо. Нахвърлих се върху него, замахнах с меча, но той смени формата си. Посегна на кучето, което тежи колкото торба с кокали, разкъса гърлото му, после изчезна, преди да мога да нанеса и един-единствен удар. Изобщо не ме атакува.

— Напротив. Ударил те е в сърцето. Бару, Мерлин, ти? Там го чака битка. Колкото до малкото кученце — това е удар по теб без риск за него самия. Подъл страхливец, такъв е бил винаги и такъв ще си остане.

— Нападна ме в гръб, когато отидох при кучето.

Защото, както Брана знаеше, Фин мислеше за кучето, преди да помисли за себе си.

— Знаел е, че ще отидеш при ранените и безпомощните. При онези, които са твои.

— Исках да се изправя срещу него като мъж срещу мъж, вещер срещу вещер. — Сега очите на Фин пламтяха като зелена лава, а яростта бе изместила вината. — Исках го.

— Както и всички ние, но това не е в неговия стил. Ти носиш неговата кръв, но не си негов. Продължава да те изкушава, защото не може да проумее, че би избрал да не си.

— Ти ме остави заради него.

— Направих го, защото бях шокирана, наранена и гневна. А когато тези чувства избледняха, защото съм дала клетва. — Тя стисна здраво амулета на шията си. — Обвързана съм с клетва пред Сърха и всички, които са били след нея чак до моето време, заедно с Конър и Айона да използваме всичко, което сме, за да освободим света от него.

— И всички, които идват от него.

— Не. Не. — Във всеки друг момент възмущението й щеше да надделее, но сега все още усещаше вината, която го гризеше дълбоко вътре. — Ти си от неговата кръв, но си един от нас. Убедена съм, че така е било писано. Вярвам, че нашите предшественици не са успели, защото не са имали теб. Не са имали някого от неговата кръв с тях. Нямали са теб, Фин, с твоята сила, твоята вярност, твоето сърце.

Той чуваше думите, вярваше, че е искрена. И все пак.

— Един от вас съм, но ти не искаш да бъдеш с мен.

— Как мога да мисля за това, Фин? Как бих могла, след като усещам отново да се надига напрежението от онова, което сме се заклели да свършим? Не мога да гледам отвъд това, а когато го направя, когато се опитам да помисля какво би могло да бъде, след като приключим мисията си, не мога да видя дори частица от живота, за който си мечтаехме някога заедно. Бяхме толкова млади...

— Глупости, Брана. Онова, което изпитвахме един към друг, е по-старо от времето. Не бяхме просто двама млади, които си играят на любов.

— Колко по-лесно щеше да е, ако беше така? Тогава или сега? Ако само си играехме, Фин, нямаше да мислим за утрешния ден. Какво бъдеще имаме заедно? Какъв живот, ти и аз?

Той се загледа в огъня, уверен отново, че тя говори искрено. И все пак.

— Никакво, знам, и все пак ми се струва, че е повече, отколкото има всеки от нас без другия. Ти си другата ми половина, Брана, и в момента съм твърде уморен, за да продължа да се преструвам, че не е така.

— Мислиш ли, че не тъгувам за онова, което би могло да бъде? — Болка пулсираше в думите й. — Че не си мечтая за него?

— Мислил съм го. Оцелявах, като си го мислех.

— Тогава си грешал и вероятно аз също съм твърде изморена, за да продължа да се преструвам. Ако ставаше въпрос само за сърцето ми, то щеше да е твое.

Тя си пое дъх на пресекулки, след като той извърна очи от огъня и ги впери в лицето й.

— То не може да принадлежи на никой друг. Вече е изгубено. Но не е само то, а не мога да действам въз основа на предположения. Когато татко ми даде това — вдигна тя амулета си, — тогава имах избор. Той ми каза, че мога да избирам дали да го взема, или не. Но аз го взех и направих избора си. Избрах да съм една от тримата, заклех се да опитам, преди всичко друго да довърша започнатото от Сърха. Няма да те предам, Фин, но няма да предам и своята кръв. Не мога да мисля за желания и мечти, не мога да се надявам на невъзможното. Моята съдба е била предопределена, преди да се родя.

— Знам го. — Имаше моменти, когато това знание го опустошаваше. — Съдбата владее разума ти, силата, духа ти, но не можеш да отделиш сърцето си от тях.

— Това е единственият начин да направя онова, което е нужно.

— Чудно ми е защо вярваш, че всички, които са били преди теб, биха искали да си нещастна?

— Не, разбира се, че не смятам така. Просто вярвам, че всички преди мен разчитат аз да направя онова, което трябва да бъде направено, което всеки от нас се е заклел да стори. Аз... — Тя се поколеба, защото не бе сигурна, че може да изрази с думи всичко, което бе вътре в нея. — Не знам, Фин, не съм сигурна, че знам как да направя онова, което трябва, и да бъда с теб. Но мога да се закълна, че не е от желание да те нараня или накажа. Може и да е било преди много години, когато бях толкова млада, наранена и уплашена. Но сега не е така, изобщо.

Той остана мълчалив дълго, после отново я погледна.

— Кажи ми само едно. Едничко нещо. Обичаш ли ме?

Можеше да излъже. Той щеше да разбере, че е лъжа, но тя щеше да е достатъчна. И също така бе проява на страхливост.

— Никого не съм обичала като теб. Но...

— Достатъчно. Стига ми да го чуя как го казваш, след като не си ми го казвала повече от дванайсет години. Бъди благодарна, че съм ти задължен. — В очите му имаше огън, пламтящ ярко. — Длъжник съм ти за онзи, който сега спи ето там, иначе щях да намеря начин да те вкарам в леглото си и да сложа край на това мъчение.