— Те не те искат тук.

Фин продължи да се обляга на коня. Бе усетил появата на Кеван. Вероятно бе искал да го види.

— Ти си мой. Те го знаят. Както и ти. Усещаш го.

Белегът на рамото му туптеше болезнено.

— Откакто белегът се появи върху тялото ми, ти се опитваш да ме подмамиш, да ме привлечеш към себе си. Спести си обещанията и лъжите, Кеван. Отегчават ме, а съм излязъл да подишам малко въздух на спокойствие.

— Дошъл си тук. — Кеван крачеше през полето, над тънка пелена от мъгла, с развято черно наметало, а червеният му камък грееше ярко. — Далеч от тях. Дошъл си при мен.

— Не и при теб. Нито сега, нито когато и да било.

— Синко мой...

— Не съм такъв. — Гневът, който успяваше да потиска досега, кипна яростно. — И никога няма да бъда.

— Но ти си. — Усмихнат, Кеван смъкна наметалото от рамото си, показа клеймото си. — Кръв от моята кръв.

— Колко жени си изнасилил, преди да посееш семето, от което да се роди твоят син?

— Нужна ми беше само онази, която бе предопределена да роди сина ми. Доставих й удоволствие и получих още повече. Ще ти дам Брана, ако нея желаеш. Ще легне в постелята ти отново и толкова често, колкото поискаш. Само ела при мен, съедини се с мен и тя ще бъде твоя.

— Тя не е твоя, за да ми я дадеш.

— Ще бъде.

— Не и докато аз дишам. — Фин протегна ръка с дланта напред, призова силата си. — Ела при мен, Кеван. Кръв за кръв, както казваш. Хайде, ела.

Усети го, онова притегляне и отблъскване, почувства горещина, когато силата му се разгоря. Видя, както бе видяла и Брана, проблясък на страх. Кеван залитна крачка напред.

— Не можеш да ме призоваваш!

Кеван кръстоса ръце, после със сила ги разпери. И разкъса магията.

— Те ще те предадат, ще те отритнат. Когато тялото ти изстине и кръвта ти напои земята, те няма да оплачат загубата ти.

Сля се с мъглата, сниши се и се приведе, за да се превърне във вълка. Фин си представи меча си, който стоеше в ножницата си в кабинета му. И вдигна ръка, стиснал здраво дръжката му.

В мига, в който повика останалите от кръга си, вълкът скочи.

Но не към него, не към мъжа, който стискаше пламтящ меч и излъчваше сила. Хвърли се към малкото кученце, което трепереше във високата трева.

— Не! — Фин скочи, замахна. Но срещна и разсече само мъглата, а после и тя се разсея и на тревата остана окървавеното кученце със замъглени от шок и болка очи. — Не, не, не, не. — Фин понечи да коленичи. Соколът извика яростно, конят изцвили мощно. И двамата нападнаха вълка, който се бе появил отново зад гърба на Фин.

Звярът нададе вой и отново изчезна.

Брана се появи, преди Фин да успее да коленичи.

— О, боже. — Той се пресегна към кученцето, но тя хвана ръцете му и ги бутна настрани.

— Остави на мен. Нека аз. Моята сила е да лекувам, а кучето е моят водач.

— Гърлото му. Разкъса гърлото му. Напълно е безпомощен и никому не вреди, а той нападна него, вместо мен.

— Аз мога да му помогна. Мога. Фин, погледни ме, виж вътре в мен. Фин.

— Не ми е нужна твоята утеха!

— Остави на нея. — Конър се наведе до него, стисна здраво рамото му. — Остави я да опита.

Фин вече тъгуваше, защото бе почувствал как крехкият живот си отива, затова се отпусна на колене, разтърсен от вина и безсилна ярост.

— Хайде, хайде. — Брана нареждаше тихичко, докато нежно слагаше ръце върху окървавеното гърло. — Бори се заедно с мен. Чуй ме и се бори да живееш.

Очите на Бъгс се изцъклиха. Фин усети как сърцето на кучето забавя ритъма си.

— Той страда.

— Изцеляването е болезнено. Той трябва да се бори. — Тя рязко вдигна очи към Фин, изпълнена със сила и гняв. — Кажи му да се бори, защото той е твой. Не мога да го изцеля, ако се предаде. Кажи му!

Макар да бе мъчително за него да поиска това от кученцето, Фин сложи длани върху тези на Брана.

Бори се.

Силна болка. Брана я почувства. Гърлото й пареше и собственото й сърце също пропусна удар. Тя не откъсваше очи от тези на малкото куче, вливаше му от силата си, сгряваше го.

„Най-напред дълбоката рана“, каза си тя. Трябваше да изцели и съедини разкъсаните тъкани. Насред студеното поле, под виещия вятър, челото й се покри с пот.

Отнякъде чу Конър да й казва да спре. Че е прекалено късно, но тя усещаше болката и искрицата надежда. И огромната мъка на мъжа, когото обичаше.

Погледни ме — мислено заповяда тя на кучето. — Погледни вътре в мен. Дълбоко. Виж ме.

Бъгс изскимтя.

— Той се връща. Брана. — Конър продължи да оглежда полето, да пази всички, но сложи ръка върху рамото на сестра си, даде й всичко, което имаше.

Зейналата рана започна да се свива, да се затваря.

Бъгс извърна глава, немощно близна ръката й.

— Хайде, готово — нежно прошепна тя. — Да, вече си тук. Само още малко. Още минутка. Бъди смел, малчо. Бъди смел още за миг поне.

Когато Бъгс размаха опашка, Фин само опря чело в това на Брана.

— Ще се оправи. Иска да пийне малко вода, ще му трябва почивка. Той...

Тя не можа да се сдържи, нямаше какво да стори. Разпери ръце и прегърна здраво Фин.

— Вече е добре.

— Задължен съм ти...

— Разбира се, че не и няма да ти позволя да го изречеш. Фин. — Тя приседна назад, обхвана лицето му с длани. За миг останаха коленичили, докато кучето бодро махаше с опашка помежду им. — Сега трябва да го заведеш у дома.

— Да. У дома.

— Какво стана? — попита Конър. — Ще ни кажеш ли? Казахме на Айона да не идва. Господи, тя сега пътува с баба си от летището в Голуей.

— Не сега, Конър. — Брана се изправи на крака. — Ще разберем подробностите после. Заведи го у дома, Фин. Имам тоник, който ще му се отрази добре. Ще ти го донеса. Но всъщност най-много се нуждае от почивка.

— Ще дойдеш ли с мен? — Никак не му се искаше да я моли, но все още се боеше за малкото куче. — Да го наблюдаваш още малко, само за да сме сигурни?

— Добре. Разбира се. Конър, ти можеш да яздиш Бару по обратния път и да вземеш соколите. Вземи и Кател. Аз ще се прибера скоро.

— Ами аз...

Но Брана само стисна ръцете на Фин. Тя, Фин и кученцето изчезнаха в миг.

— Ами, както вече казах... — Конър зарови пръсти в косата си, вдигна поглед към небето, където се рееха соколът на Фин и неговият Ройбиър. Потупа Кател по главата, после се метна на Бару. — Ще се погрижа за всичко.

В собствената си кухня, гушнал кучето до гърдите си, Фин се опитваше да реши какво да направи най-напред.

— Трябва да измия тази кръв от него.

— Не тук — възрази Брана, шокирана до дъното на душата си, когато той се запъти към мивката. — Не може да къпеш кучето на същото място, където си миеш чиниите. Сигурно имаш перално помещение, мивка за мръсни неща.

Макар да не виждаше разлика, Фин смени посоката и влезе в пералното помещение с чисто бели стени и масивни черни уреди. Отвори един шкаф и се пресегна за течен препарат за пране.

— Не с това, за бога, Фин. Не можеш да къпеш куче с препарат за пране. Трябва ти течен сапун — като онзи, с който си миеш ръцете.

Би могъл да изтъкне, че проклетият течен сапун е на проклетата мивка в кухнята, където поначало бе възнамерявал да изкъпе кучето. Но тя се суетеше наоколо, свали си палтото, окачи го, след което запретна ръкави.

— Дай ми кучето. Донеси сапуна.

Добре, помисли си той, така да бъде. И бездруго още не можеше да мисли трезво. Донесе сапуна, приближи се.

— Справяш се чудесно — шепнеше тя на Бъгс, който я зяпаше с обожание. — Само си малко уморен и леко поразтърсен. Сега те чака една хубава топла вана — продължи тя, докато пълнеше мивката с вода. — Малко тоник и една дълга дрямка и ще си като чисто нов.

— Какво толкова му е хубавото на новото, винаги съм се чудил. — Фин сипа щедро сапун под течащата вода.

— Стига, Фин, това е достатъчно. Ще задушиш горкото мъниче с толкова много пяна.

Той остави шишето на плота.

— Имам нещо горе — една отвара, която ще му даде сили.

— Аз ще започна с къпането, а ти иди да я донесеш.

— Благодарен съм ти, Брана.

— Знам. Хайде сега, влизай вътре. Нали е приятно?

— Обича да се къпе под душа.

Докато кучето седеше сред море от мехурчета и изглеждаше доста нелепо според Фин, Брана се извърна.

— Моля?

— Няма значение. Ще донеса отварата.

— Значи, под душа? — промърмори тя, когато Фин излезе, и продължи да разтрива козината на кучето. Бъгс ближеше мехурчетата, ръката й и в главата й изникна много ясна картинка, в която Фин не носеше друго освен вода и се смееше, стиснал здраво кучето, докато отвсякъде струеше вода и се издигаше пара. — Хмм. Поддържа отлична форма, нали? Още има нещо момчешко в него, щом се къпе заедно с кучето.

Това я развесели и трогна, което не бе проблем. И я възбуди, което вече беше проблем.

Фин се върна с красиво шишенце с шестоъгълно дъно, пълно с тъмнозелена течност. Брана го подкани с жест и той го отвори, протегна го под носа й да го помирише.

— О, да, точно това му е нужно. Ако имаш бисквитка, може да добавиш три — не, нека са четири — капки към нея. Така по-лесно ще ги преглътне и ще реши, че е почерпка.

Без да се замисля, Фин бръкна в джоба си и измъкна оттам малка кучешка бисквитка.

— Носиш ги в джоба си, в случай че ти или кучето огладнеете?

— Не знаех колко време ще сме навън — измърмори той докато отмерваше капките.

— Остави я за малко да попият добре капките. Сега ни трябва стара кърпа.

Той излезе отново и се върна с пухкава кърпа с цвета на мъх.

— Египетски памук — отбеляза Брана и ловко извади кучето от мивката и го загърна, преди да успее да се изтръска.

— Нямам стара кърпа. А и тази ще се изпере, нали?

— Така е. — Тя енергично подсуши кучето, целуна го по носа. — Сега е по-добре, нали? Чист и ухаещ на египетска цитрусова горичка. Дай му почерпката, Фин, защото е добро момче, добро и смело.