Кеван махна с ръка пред лицето си. И насреща й се усмихна Фин.

Тя усети болка в сърцето, сякаш сама бе забола ножа дълбоко.

— Само празна обвивка.

— Мога да звуча като него — каза той с гласа на Фин. — Aghra, a chuid den isaol.

Ножът сякаш се завъртя и разкъса сърцето й, когато изрече думите, които Фин някога й повтаряше. Любов моя, живот мой.

— Да не мислиш, че това ме прави по-слаба? Че ме изкушава да се отворя за теб? Ти си всичко, което презирам. Ти си причината да не бъда вече негова.

— Ти избра така. Ти ме отблъсна. — Внезапно пред нея стоеше Фин, какъвто бе на осемнайсет, толкова млад, толкова изпълнен с мъка и ярост. — Какво искаш да направя? Не съм знаел. Никога не съм те лъгал. Не си отивай. Не ме отблъсквай.

— Не ми каза — чу се да мълви Брана. — Отдадох се на теб, само на теб, а ти си от неговата кръв. Негов си.

— Не знаех! Как бих могъл? Просто се появи върху мен, Брана, изгори кожата ми. Не беше тук, преди да...

— Преди да правим любов. Повече от седмица мина след това, а ти не каза нищо, докато сама не го видях. Аз съм една от тримата. — Сълзите пареха в очите й, но гласът й оставаше спокоен. — Аз съм Тъмна вещица, дъщеря на Сърха. Ти си потомък на Кеван, носиш мрака и болката. Твоите лъжи и онова, което си, разбиха сърцето ми.

— Плачи, вещице — отрони тихо той. — Изплачи болката си. Дай ми сълзите си.

Осъзна, че стои пред него, на края на градината, а лицето му е това на Кеван. И то бе осветено в мрака от сиянието на червения камък, което сега бе по-силно.

Сълзи, осъзна тя, замъгляваха очите й. Събра цялата си воля и ги преглътна, вдигна високо глава.

— Не плача. Няма да получиш от мен друго, освен това.

Тя замахна с градинския нож и успя да го прободе в гърдите, макар и не дълбоко, докато с другата си ръка се пресегна да сграбчи камъка. Земята потрепери под краката й; верижката я опари. За миг очите му пламнаха в червено като камъка, после се изви мъгла, която сякаш хапеше с остри зъби, а след това тя остана да държи само ножа с окървавен връх.

Погледна към дланта си и усети пареща болка. Тя стисна юмрук, призова силата си, стопли ледената рана и я укроти, излекува я.

Ръцете й трепереха леко, в което нямаше нищо срамно, но тя взе цветята и чашата, която бе изпуснала.

— Жалко за виното — тихо каза тя, докато вървеше към къщата.

Но съвсем не бе изгубила напразно времето си.

Разбърка картофите, извади питките от фурната и си сипа нова чаша вино, преди другите от кръга й да почнат да пристигат.

— С какво да помогна — попита Айона, след като изми ръце, — без да докарам киселини на някого?

— Можеш да накълцаш онзи чесън.

— Много ме бива в кълцането, а също и в рязането.

— Достатъчно е да го накълцаш.

— Добре ли си? — попита Айона тихо. — Изглеждаш малко бледа.

— Добре съм, честна дума. Имам да ви разказвам нещо на всички, но предпочитам първо да приключим тук.

— Добре.

Съсредоточи се в готвенето, заслушана в разговорите на близките й хора, докато работеше. Нямаше нужда да моли за помощ — другите подреждаха масата, сипваха вино, сервираха храна в табли или купички.

— Имаш ли списък за пазаруване? — попита Мийра, докато подреждаха храната върху масата. — Ако нямаш, направи, за да напазарувам вместо теб. Освен ако не възразяваш.

— Ще пазаруваш вместо мен?

— Всички ще се редуваме отсега нататък. Или поне докато ти си тази, която готви през повечето време. Отдавна вече не е справедливо просто да разтребим след това. Затова ще се погрижим и за пазаруването.

— Вече съм започнала да правя списък и планирах утре да ида до пазара.

— Значи, е мой ред, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам.

— Ако искаш нещо да бъде занесено в магазина, мога да го взема с мен.

Брана понечи да отговори, после се огледа наоколо и присви очи.

— За какво е всичко това, пазаруването, зареждането на магазина ми?

— Изглеждаш уморена. — Конър вдигна очи към тавана и въздъхна, а Бойл се намръщи. — Защо да не говорим направо.

— Благодаря много, че ми го напомняте — сопна се Брана.

— Истината ли искаш, или украсената й версия? — Бойл продължи да се мръщи. — Изглеждаш уморена и толкоз.

Все така с присвити очи, тя прокара ръце пред лицето си, направи заклинание за хубост. Сега направо сияеше.

— Ето, вече съм по-добре.

— Под тази маска си уморена.

Тя бе готова да се нахвърли върху Фин, но Конър вдигна ръце.

— О, стига вече, Брана. Бледа си и очите ти са хлътнали, а ние не сме слепи. — Той изпъна показалец, когато тя понечи да стане, и с лек тласък със силата я накара отново да седне на мястото си.

Сега нямаше нужда от заклинание за хубост, за да пламнат страните й.

— Искаш да си премерим силите ли?

— Престанете и двамата — заповяда Айона. — Просто престанете. Ти имаш право да изглеждаш уморена, след като вършиш толкова много работа, а ние имаме право да поемем част от товара ти. Говорим само за пазаруване, за бога, както и за почистване и домакински задължения. Правим го, за да можеш да си поемеш дъх за малко, по дяволите. Затова престани да се дърпаш толкова.

Брана се облегна на стола си.

— Съвсем неотдавна всяка втора дума от устатата ти бе извинение. А сега — заповеди.

— Развивам се. И те обичам. Всички те обичаме.

— Не ми тежи пазаруването — каза Брана вече по-спокойно. — Нито домакинските задължения — не особено. Но с благодарност ще прехвърля част от тях на някой друг, понеже ще сме много заети с по-важни неща, а и до Коледа не остава много време. Трябва да има светлина и радост на Коледа. Така ще бъде.

— Значи, е решено — заяви Айона. — Ако още някой иска да добави нещо по темата, аз ще готвя утре. — Бодна от пилешките гърди и се усмихна. — Знаех си, че това ще сложи край на спора.

— Категорично. — Брана се пресегна и стисна ръката й. — А има и още нещо, което трябва да обсъдим. Кеван беше тук.

— Тук ли? — Конър скочи на крака. — В къщата?

— Разбира се, че не. Не ставай глупав. Мислиш ли, че може да проникне през преградите, които съм издигнала, както и ти? Видях го навън. Излязох в градината да огледам зимните насаждения, както и да подишам малко въздух, след като бях работила цял ден вътре. Беше достатъчно смел, че да дойде чак до края на градината, което е границата, до която може да достигне. Поговорихме.

— След като двамата с Конър отидохме в бара. — Гласът на Фин бе спокоен. — И ни казваш едва сега?

— Исках първо да сервирам вечерята, понеже и бездруго е голяма бъркотия с толкова хора в кухнята. А след като седнахме на масата, разговорът се насочи към изтормозения ми вид.

— Не съм казал „изтормозен“ — измърмори Бойл.

— Във всеки случай сега казвам на всички ви, или поне бих разказала, ако Конър спре да проверява прозорците и се върне на масата.

— И се чудиш защо не искам да те оставям сама.

Тя прониза брат си с поглед.

— Мери си думите, иначе ще ти се наложи да правиш тези обидни забележки със завързан на възел език. Обикалях из градината с чаша вино в ръка. Светлината се промени, появи се мъглата.

— Не ни повика.

Този път тя посочи брат си с пръст.

— Престани да ме прекъсваш. Не ви повиках, не, защото исках да чуя какво има да каже и защото не бях в опасност. Той не можеше да ме докосне и двамата го знаехме. Не бих рискувала живота си, Конър, но по-важното е, че и ти, и всеки друг тук трябва да знае, че никога не бих рискувала нашия кръг и онова, което трябва да сторим. Нито от любопитство, нито заради гордостта си. За нищо на света не бих поела този риск.

— Остави я да довърши. — Макар да се изкушаваше да го срита под масата, Мийра само стисна утешително ръката на Конър. — Защото знаем, че е така. Както знаехме, че ще се опита да изкуши Брана, преди да дойде краят.

— Жалък опит, поне този път — продължи Брана. — Обичайните измамни обещания. Как щял да ме направи своя, да ми даде повече сила, отколкото някога съм мечтала да имам, и все подобни глупости. Още изпитва болка, прикрива се, но червеният камък светеше по-слабо. И все пак има скрити козове. Преобрази се във Фин.

В настаналата тишина Фин вдигна очи от чашата си с вино и пламналият му поглед срещна нейния.

— В мен ли?

— Сякаш представянето му за теб може да отслаби защитата ми. Но имаше и още нещо. Той е коварен и ни е наблюдавал през целия ни живот. Отново се преобрази, този път в теб, какъвто беше на осемнайсет. В онзи ден, когато...

— Когато бяхме заедно. Първият път. Единственият.

— Не, не в онзи ден, а седмица по-късно. Когато научих за белега. Всичко, което чувстваше тогава, и всичко, което ми каза, както и моите чувства и думи, всичко беше съвсем същото. Имаше достатъчно сила, за да ме накара да почувствам всичко отново, да ме привлече до границата на защитената ми градина. Сякаш се хранеше от чувствата ми и камъкът засвети по-ярко, арогантността му стана още по-непоносима и така и не разбра, че аз имам достатъчно самообладание, за да стисна градинския си нож и да го пробода с него. В същото време сграбчих верижката на камъка и забелязах страха му. Той се изплаши. Превърна се в мъгла и не успях да го задържа, не бях достатъчно бърза, за да скъсам верижката. Ледена — измърмори тя, загледана в дланта си. — И докато я стисках, само за миг, почувствах мрака в него, неговия глад и най-вече страха му.

Конър сграбчи ръката й.

— Погрижих се за раната — успокои го тя, докато той внимателно търсеше следи по дланта й. — Брънките на верижката се бяха отпечатали върху кожата ми.

— Но не би рискувала живота си.

— И не съм. Конър, той не можеше да ме докосне. А ако бе достатъчно бърз, че да улови ръката ми, когато сграбчих верижката, предимството щеше да е на моя страна.