— Само малко. — Сега тя повдигна вежди. — Толкова шум за малко кръв, и то от човек, който преди малко твърдеше, че ще умре заради мен?

— Предпочитам да не е от загуба на кръв капка по капка.

— Не — каза тя, когато той понечи да свали пуловера си. — Не от белега. Говорим за самото му раждане, Фин. Той не е бил белязан в началото.

— Кръвта от белега е повече негова.

Тя направи нещо, което рядко си позволяваше — пристъпи към него и сложи ръка върху проклетия белег.

— Не от това място. Твоята кръв от ръката ти, моята — от моята ръка, за да се слеят сънищата ни в едно.

— Вече си написала заклинанието?

— Само отчасти и само в главата си. — Тя му се усмихна и забрави себе си дотолкова, че да остави ръката си върху неговата. — Мисля много добре, докато чистя.

— Ела тогава в моята къща и мисли на воля, понеже брат ти е оставил пълна бъркотия в стаята, която използва.

— Той е прекрасен човек, но и ужасно разпилян. Просто не забелязва безпорядъка, който оставя след себе си. Това си е дарба, с която Мийра ще трябва да се бори години наред.

— Спомена ми, че обмислят да се оженят на слънцестоенето — лятното, и да направят сватбата на открито, в полето зад твоята къща.

— И двамата много обичат да прекарват времето си навън, доколкото е възможно, така че им подхожда. — Тя се извърна, за да вземе една купичка и най-малкото си котле.

— Допълват се отлично.

— О, разбира се, колкото и изненадани да са и двамата от този факт. А сватбата на Бойл и Айона е преди това, така че и през пролетта, и през лятото ще бъдем свидетели на ново начало, а с волята на боговете останалото ще бъде вече зад гърба ни.

Тя взе билките, които й трябваха, вече изсушени и готови, дъждовна вода, която бе събрала на пълнолуние, екстракт от валериан.

Фин стана, взе едно хаванче и чукало.

— Аз ще го направя — каза той и се зае да стрива билките.

Известно време работеха в приятно мълчание.

— Никога не пускаш музика тук — отбеляза той.

— Разсейва ме, но може да донесеш айпода от кухнята, ако искаш.

— Не, няма нужда. Снощи свиреше на цигулка. Късно през нощта.

Тя се сепна и вдигна поглед.

— Да. Откъде разбра?

— Чувам те. Често свириш нощем, доста късно. Обикновено са тъжни и прекрасни мелодии. Снощи не беше тъжна, а уверена и силна. И все така прекрасна.

— Не би трябвало звукът да стига до теб.

Той вдигна очи и прикова нейните с погледа си.

— Някои връзки не могат да бъдат прекъснати, колкото и да ти се иска, колкото и да се опитваш да ги прекъснеш. Независимо колко далеч се намирах, понякога те чувах да свириш толкова ясно, сякаш стоиш до мен.

Това развълнува и рани сърцето й.

— Никога не си ми казвал.

Той само сви рамене.

— Музиката ти ме е връщала у дома неведнъж. Сигурно така е било писано. В купата или котлето? — попита той.

— Какво?

— Билките, които стрих. В купата ли, или в котлето ги искаш?

— В купата. Какво те върна у дома последния път?

— Видях Аластар и разбрах, че е необходим. Пазарих се за него и го купих, уредих да го докарат тук. Но за мен не бе дошъл моментът. После видях Аня и знаех, че тя е за Аластар, и нещо повече. Красотата й, духът й ме привлякоха и си помислих, че тя трябва да се върне у дома, но не и аз. После Айона дойде в Ирландия, в графство Мейо, мина през гората и край колибата на Сърха, за да дойде при теб. Крачеше под дъжда в розовия си дъждобран, толкова развълнувана и изпълнена с надежда и магия, която още не владее.

Смаяна, Брана спря да върши каквото и да е.

— Видял си я.

— Видях я да се прибира у дома, да идва при теб и разбрах, че и за мен е време. Той щеше да види и да разбере. И щеше да се появи. А с помощта на тримата най-сетне бих могъл да го унищожа.

— Как си видял Айона? Помниш дори розовия й дъждобран. — Напълно слисана, Брана зарови ръце в косата си и разхлаби фибите, които се наложи да намести наново. Тя не е от кръвта ти. Не се ли питаш как е станало?

— Задавам си много въпроси, но невинаги им отговарям. — Той отново сви рамене. — Кеван знае, че тя е една от тримата, така че може да съм го видял през неговите очи и така да съм разбрал.

— Това трябва да ти напомня, когато се усъмниш, че кръвта, която двамата споделяте, прави кръга ни по-силен. — Тя запали свещите, после и огъня под малкото котле. — Загряваме бавно, за да кипне плавно. Ще го оставим да ври, докато напишем заклинанието.

Когато Конър влезе в ателието, той запази мълчание, понеже във въздуха се носеше магия. Брана и Фин стояха с протегнати ръце над котлето, от което се издигаше бледосин пушек.

— Заспи, за да сънуваш; сънувай, за да полетиш; литни, за да търсиш; търси, за да узнаеш. — Тя изрече думите три пъти подред, а Фин я последва.

— Сънувайте като един, за да видите като един, познайте истината, за да разберете.

В пушека проблеснаха звезди.

— Звездите ще ни водят през нощта и ще ни върнат пак при светлината. — Брана вдигна ръка, а с другата махна към едно тънко и прозрачно шишенце. Течността се надигна от котлето, синя като пушека, искряща от звезди, и с едно грациозно движение се изля в шишенцето. Фин му сложи запушалка.

— Готово е. Направихме го. — Тя въздъхна облекчено.

— Ново заклинание за сън? — Сега Конър пристъпи в стаята. — Кога ще се изправим срещу него?

— Не е за това, още не. — Брана отново зарови ръце в косата си, изруга под нос и този път направо измъкна фибите. — Колко е часът? По дяволите, къде отиде денят?

Фин посочи към малката бутилка.

— За малко да ми отсече главата, задето се осмелих да предложа да починем за час и да хапнем нещо за обяд.

— Така прави, когато работи — съгласи се Конър и потупа утешително Фин по рамото. — Но пък можем да разчитаме на вечеря. — Той се усмихна подкупващо на Брана. — Нали?

— Мъжете и техните стомаси. — Тя прибра бутилката в един шкаф, където да отлежава. — Ще сготвя нещо, защото е най-добре всички да обсъдим онова, върху което двамата с Фин работихме днес. Махайте се от къщата ми за известно време.

— Но аз тъкмо дойдох — възрази Конър.

— Щом искаш топла храна и аз да я приготвя, ще трябва да се разкараш, за да мога да измисля нещо на спокойствие.

— Искам само да пийна една бира, преди да...

Фин го хвана за ръка и грабна палтото си.

— Ще те черпя една бира в бара, понеже разходката на чист въздух ще ми се отрази добре. Както и бирата.

— Ами, добре, след като поставяш така нещата.

Когато Кател изтича след тях към вратата, Брана им махна и на тримата за довиждане.

— И Кател има нужда от разходка. Не се връщайте поне час — и кажете и на другите същото.

Без да чака отговор, тя се обърна и отиде в кухнята си.

Безукорно чиста, помисли си тя, и толкова прекрасно тиха — чудесно нещо след часове наред работа и заклинания. Би могла да се наслади на чаша вино пред камината и един час почивка, но си припомни, че обича домакинските задължения.

Сложи ръце на кръста и проясни мислите си.

Добре, можеше да сотира пилешки гърди с билки и вино, да изпече малко червени картофи в зехтин и да ги поръси с розмарин, а във фризера имаше бланширан зелен боб от градината си — можеше да го задуши и поръси с белени бадеми. Не й беше останало време да замеси хляб, а всички го ядяха като мравки на пикник, затова щеше да опече набързо бирени хлебчета. И това трябваше да е достатъчно за всички.

Най-напред обели картофите, наряза ги на едри шайби, подправи ги с билки и зехтин, добави малко пипер и чесън и ги пъхна във фурната. Забърка тестото за хляба — като отпи глътка от бирата междувременно — и след като щедро намаза питките с разтопено масло, ги пъхна при картофите.

Понеже пилешките гърди бяха замразени, махна с ръка да ги размрази, след това ги заля с марината, която сама бе приготвила и пазеше в бутилка.

Доволна, че всичко е под контрол, тя си сипа вино и отпи първата глътка още в кухнята. После реши, че и тя има нужда от въздух и малка разходка, взе си якето, уви шал около врата си и излезе навън с чашата вино.

Навън бе ветровито и студено, помисли си тя, но приятно разнообразие след целия следобед в ателието заедно с Фин. Вятърът развяваше косата й, докато крачеше из градината зад къщата и си представяше къде ще разцъфтят цветята й, къде ще засади зеленчуковите лехи напролет.

Още имаше цъфнали рози, отбеляза тя, както и теменужки, разбира се, които подаваха веселите си главици дори и през снега и леда, когато всичко наоколо замръзнеше. Зимно зеле и яркооранжевите и жълти цветове на невена, който толкова харесваше заради цвета и пиперливия му аромат.

Би могла да приготви супа на следващия ден и да добави малко в нея, както и от морковите, които бе покрила с оборски тор и слама, за да понесат по-леко студената зима.

Дори и през зимата градината й носеше удоволствие.

Отпи глътка от виното си и продължи да обикаля дори и когато сенките станаха по-плътни и мъглата се приближи до дома й.

— Нямаш място тук. — Гласът й бе спокоен и тя извади малък нож от джоба си, с който да отреже няколко стръка невен, весели кученца и няколко теменужки. Щеше да украси масата с някои от зимните цветя от градината си, реши тя.

— Ще намеря. — Кеван се появи като човек, красив, усмихнат, а червеният камък на шията му грееше в сумрака. — Ще ме посрещнеш с радост в дома си. В леглото си.

— Още си слаб от последното „радушно“ посрещане и затова се самозалъгваш. — Сега тя се обърна и преднамерено бавно отпи от виното си, докато го оглеждаше. — Не можеш да ме съблазниш.

— Ти си толкова по-силна от всички тях. Знаеш го, както и аз. С мен ще станеш още по-силна. Повече, отколкото някой някога си е представял. Мога да ти доставя удоволствието, което напразно жадуваш. Мога да изглеждам като него.