Харесваше й да знае, че нещата са там, където ги е оставила, което в чисто практичен аспект спестяваше доста време. За да бъде в най-добрата си форма, й бе нужно да бъде заобиколена от наситени цветове и материи, и красиви вещи, които сгряваха сърцето й и радваха окото.

Красивите вещи и редът изискваха много време и усилия, но тя харесваше домакинските задължения, простотата и рутината им. Обичаше да усеща лекото ухание на портокалова кора, след като полира мебелите с лосиона, който сама приготвяше, и натрапчивия аромат на грейпфрут, който оставаше, след като изтърка банята си.

Пухкавите възглавници й носеха усещане за уют, а красивата покривка за легло, която подгъваше по специален начин, радваше погледа й.

След като приключи с чистенето, тя сложи нови свещи, поля цветята и напълни старата бакърена кофа с торф за огъня в камината.

Мийра и Айона бяха почистили и подредили кухнята, преди да тръгнат за работа, но... не точно както тя изискваше.

Затова, докато прането се въртеше в пералнята, тя продължи да се суети наоколо и мислено да прави списък с продукти, които й бяха нужни от пазара, както и потенциални нови стоки за магазина. Тихичко си тананикаше, докато кроеше планове и довършваше домакинските задължения с миенето на пода в кухнята.

Тогава го почувства.

Макар сърцето й да подскочи, тя се постара да се обърне бавно към вратата на ателието, където стоеше Фин.

— Весела мелодийка за чистене.

— Обичам да чистя.

— Факт, който си остава пълна мистерия за мен. Както и как успяваш да изглеждаш толкова красива, докато го правиш. Бъркам ли нещо? Нямахме ли уговорка да работим тази сутрин?

— Не бъркаш, просто си подранил. — Тя преднамерено продължи с миенето на пода. — Иди да сложиш чайника в ателието. Почти съм готова.

Беше се насладила на самотата си тази сутрин, напомни си Брана, на времето, в което да прави каквото си иска. Сега бе време да изпълни дълга си. Щеше да работи с Фин, защото така трябваше. Приемаше това, както бе приела и него като част от кръга им.

Дългът, каза си тя, невинаги беше приятен. Постигането на заветната цел, към която се стремеше, изискваше жертви.

Остави парцала за под и кофата, свали кърпата, която бе затъкнала в колана на панталона си, и я занесе в пералното помещение. Даде си само още минутка да се стегне за предстоящите няколко часа и влезе в ателието.

Фин бе разпалил огъня и топлината му бе приятна. Вече не й се струваше чак толкова странно, както преди, да го види в ателието си, зает с приготвянето на чая.

Беше свалил палтото си и стоеше облечен в черен панталон и пуловер с цвета на горските сенки, а кучето клечеше до него.

— Ако искаш бисквитка, най-добре първо да питаме нея за разрешение — каза той на Кател. — Не казвам, че не заслужаваш поне една, както и дрямка пред огъня. — Спря каквото правеше в момента и се ухили на кучето. — Мислиш, че се страхувам от нея? Гледай сега, обидите едва ли са най-добрият начин да ме накараш да ти дам бисквитка, нали?

Тя бе леко смутена, както винаги, че той може да разбира Кател също толкова лесно, колкото и тя.

И както тя го бе усетила в кухнята, сега и той усети присъствието й и се обърна.

— Надява се да получи бисквитка.

— Разбрах. И за това е рано — каза тя с многозначителен поглед към кучето. — Но може да изяде една, разбира се.

— Знам къде са.

Фин отвори шкафа, докато тя влизаше в стаята. Извади кутията и я отвори. Преди още да подаде бисквитката, Кател се надигна на задни лапи и сложи предните на раменете на Фин. Загледа се в очите на мъжа за миг, после нежно близна бузата му.

— Нямаше нужда — промърмори Фин, когато кучето отново стъпи на земята и захапа почерпката.

— Има добро и смело сърце — каза Брана. — Обича децата и е безкрайно търпеливо с тях. Но обича, истински обича, малцина. Ти си един от избраниците.

— Би дало живота си за теб и знае, че и аз бих го направил.

Истината я разтърси.

— След като е така, най-добре да се залавяме за работа, за да не умира никой.

Взе книгата си.

Фин наля чай в две големи чаши и ги донесе на плота, до който се бе настанила тя.

— Ако се чудиш как да промениш отварата, която направихме, за да го унищожим, бъркаш много.

— Не го унищожихме, нали?

— Не беше виновна отварата.

— Какво тогава?

— Ако знаех със сигурност, вече да съм го оправил. Но знам, че отварата го накара да изпита ужас, болка, непоносима болка. Изгори го и проля кръвта му.

— Но се измъкна от капана ни. Недей — продължи тя, преди той да я прекъсне. — Не казвай, че можеше да го довършиш, ако те бяхме оставили. Не беше приемлив вариант тогава, нито пък когато и да било.

— Не ти ли е хрумвало, че може би именно така трябва да стане? Че аз, който съм от неговата кръв, аз, който нося белега, трябва да довърша започнатото от твоята кръв, която ме е проклела, да сложа край?

— Не, защото не е така.

— Много си сигурна, Брана.

— Убедена съм в това. Така е писано, предавано от поколение на поколение. Децата на Сърха трябва да го унищожат. Ще го направят. За разлика от всички преди нас, които са се провалили в тази задача, ние имаме нещо повече. И това си ти.

Бе впрегнала цялата си воля, за да запази спокойствие, докато говори, да звучи логично.

— Вярвам, че ролята ти е изключително важна. Нещо ново е онзи, който е наследил неговата кръв, да работи за унищожението му, да помага на тримата. Никога не е било описвано подобно нещо в никоя от книгите. Нашият кръг е по-силен заради теб, това е вън от съмнение.

— И в това ли си убедена?

— Без капка съмнение — повтори тя. — Не те исках в кръга, но това бе слабост от моя страна и егоистична постъпка, за която съжалявам. Сега нашият кръг е цял и ако бъде разкъсан... мисля, че ще загубим. Ти ми даде думата си.

— Това може би е грешка, но все пак ще удържа обещанието си.

— Можем да го унищожим. Знам го. — Докато говореше, тя извади кристала от джоба си, завъртя го на светлината. — Конър, Айона, аз, всички сме се срещали с първите трима. И не просто насън, а в състояние на будно сънуване. Направихме връзка с тях телом и духом, а това също не е било описвано досега.

Той чуваше думите й, приемаше логиката им, но не можеше да се отърве от измъчващото го раздразнение и от съмнението.

— Много разчиташ на книгите, Брана.

— Така е, защото написаното слово има голяма сила. Знаеш го по-добре и от мен. — Тя сложи длан върху книгата. — Отговорите са тук. Онези, които вече са написани, както и тези, които сами ще напишем.

Тя отвори книгата, разлисти я.

— Ето тук съм описала как се пренесохме с теб в съня си до пещерата на Мидор и видяхме смъртта му.

— Това не е отговор.

— Ще ни отведе до него, когато се върнем там.

— Върнем там? — Сега интересът му се увеличи. — В пещерата?

— Бяхме отведени там. Бихме могли да сторим повече, да научим и да видим повече, ако сами отидем. Не мога да намеря нищо за този човек. Името му не означаваше нищо за Брана, дъщерята на Сърха. Трябва да го намерим.

Фин искаше да се върне, мислеше за това всеки ден, но...

— Не знаем нито кое е мястото, нито кое е времето. Нямаме представа накъде да тръгнем, Брана.

— Може да бъде направено, можем да го измислим. Докато останалите от кръга ни стоят тук на пост, за да ни върнат, ако е нужно. Бащата на Кеван, Фин, колко ли отговори крие той?

— Думи на луд човек. Сама видя лудостта в очите му.

— Ти би се върнал там и без мен, ако можеше. Но трябва да бъдем двамата.

Не можеше да го отрече.

— В онази пещера имаше смърт.

— И тук има смърт без отговорите. Отварата трябва да бъде променена. Не, не същината й, в това си прав. Но онази, която направихме, беше специално за Самхейн. Би ли изчакал чак до нощта на Вси светии, за да опитаме отново?

— Не, не бих.

— Не мога да определя момента, Фин, а ти? Не мога да реша кога е най-добре да се опитаме отново да го победим, а без този едничък отговор сме като слепи. — Тя стана, закрачи из стаята. — Мислех, че е на слънцестоенето — беше съвсем логично. Светлината надделява над мрака. После на Самхейн, когато воалът изтънява.

— Видяхме ги — първите трима. Воалът изтъня и ги видяхме редом с нас. Но не напълно — добави той, преди тя да го направи.

— Питах се дали не е зимното слънцестоене? Или пролетното равноденствие? Лятната жътва на Ламас или посрещането на лятото на Белтейн? Или никой от тези дни?

Гняв и яд към самата нея заради провала кипяха в гърдите й, когато се извърна към него.

— Отново виждам какво стана пред колибата на Сърха, битката там. Мъглата и мрака, горящите ръце на Бойл, твоята кръв да изтича. Провалихме се, Фин, защото аз избрах грешния момент.

Фин се засмя задавено, с привкус на самоирония, и повдигна вежди.

— Значи, сега вината е само твоя?

— Изборът на точния момент и в двата случая беше само мой. И двата пъти сбърках. Всичките ми внимателни изчисления се оказаха грешни. Затова сега е нужно нещо повече, за да бъдем сигурни третия път.

— Третият път е на късмет.

Тя издиша на пресекулки и леко се усмихна.

— Така казват. Онова, което ни е нужно, може би ни чака да се върнем там. Е, ще се върнеш ли обратно в съня заедно с мен, Фин?

„Бих те последвал и в ада“, помисли си той.

— Ще го направя, но първо трябва да сме сигурни в заклинанието за съня. Както и да знаем как ще се върнем. Няма да допусна да бъдеш изгубена отвъд.

— И аз не бих допуснала никой от двама ни да остане залутан там. Най-напред ще се уверим, че знаем как да стигнем там и как да се приберем. Става дума за времето на Кеван, в самото начало на силата му — и двамата сме съгласни за това, нали?

— Да. — Фин въздъхна. — Което означава, че пак ще искаш да точиш кръвта ми.