Тя стана рязко от масата, без да обърне внимание на опита на Айона да я спре. Отиде право до прозореца, отвори го и запрати навън огнено кълбо, после още едно, а след това две наведнъж, докато силата яростно кипеше в нея.

Нещо изрева, нещо свръхчовешко. И мъглата пламна като прахан, преди да изчезне безследно.

— Така е добре. — Брана затвори прозореца с рязко движение.

— Мили боже. — Айона стоеше права с огнено кълбо в дланта си и предпазливо издиша. — Мили боже — повтори тя.

— Не мисля, че му хареса, никак дори. А аз вече се чувствам по-добре. — След като изтръска ръце, плесна леко с длани, Брана се върна на масата, седна и хвана вилицата си. — Махни това огнено кълбо, Айона, и седни да си изядеш макароните. — Тя най-сетне ги опита. — Мисля, че са страхотни, въпреки че сама си го казвам. Мийра, би ли пратила съобщение на Конър? Просто да ги предупредиш да внимават, макар да не вярвам, че Кеван ще има сили да се занимава с тях тази нощ.

— Разбира се.

— Беше намислил да изплаши жените — каза Брана, докато хапваше. — Винаги подценява жените. И искаше да почерпи сили от моите чувства. Сега ще се задави с тях. Той не понася светлината. — Тя щракна с пръсти и светлината в стаята грейна още по-ярко. — И радостта, затова ще има много от нея. Страшно обичам да избирам цветове и бои, и всичко, свързано с обзавеждането на дома.

Тя си сипа още от макароните.

— Е, Айона, какво мислиш за плочки от травертин за голямата баня?

— Травертин. — Айона издиша дълбоко и успя само да каже: — Хмм.

— Още не сме уточнили всички детайли за сватбата ти, а за твоята почти не сме говорили, Мийра. В това също има много радост. — Тя отново стисна ръцете на приятелките си. — Каквато само жените познават. Хайде да пийнем още вино и да си поговорим за сватби и за това как камъкът и стъклото се превръщат в дом.

Конър прочете съобщението от Мийра в телефона си.

— Кеван е бил пред къщата. Не — побърза да каже той, когато и двамата му приятели понечиха да скочат от местата си. — Отишъл си е. Мийра казва, че Брана го е пропъдила опърлен и с подвита опашка.

— Навън ще виждам по-добре, далеч от светлината и шума. Трябва да съм сигурен — добави Фин и стана, за да излезе от топлото убежище на бара.

— Да се прибираме — настоя Бойл.

— Мийра пише да не ходим при тях. Казва, че Брана има нужда от вечер по женски, кълне се, че са в безопасност вътре в къщата. Тя не би подценила опасността, Бойл.

Конър отвори съзнанието си, опита се да се изолира от гласовете и смеха наоколо.

— Не е наблизо. — Погледна към Фин за потвърждение, когато той се върна.

— Адски е ядосан, но все още е слаб — каза Фин. — Вече е далеч от къщата и оттук. Трябваше да го усетя. Ако бяхме там...

— Само сенки и мъгла — вметна Конър. — Само дотолкова е бил склонен да рискува. Но вече приключихме с бара, нали? Да идем в твоята къща?

— Там е по-лесно да бъдем нащрек, независимо дали на Брана й харесва, или не.

— Съгласен съм с теб. Не, аз ще платя. — Бойл извади няколко банкноти и ги остави на масата. — Така и не успя да поговориш с Конър, както възнамеряваше.

— За какво? — попита Конър.

Фин само наметна якето си и изчака до вратата, защото поне половината посетители на бара имаха да кажат нещо на Конър. Този човек привличаше хората, както медът — мухите, каза си Фин, давайки си сметка, че той самият би се побъркал, ако имаше подобна дарба.

Навън всички се натъпкаха в пикапа на Фин, защото бяха решили — след сериозен спор — че една кола е достатъчна.

— Исках да поговорим за школата — започна Фин.

— Не се сещам за никакви проблеми. За разходките със соколи и коне едновременно ли става дума? Защото доста съм мислил по въпроса.

— И за това може да поговорим. Подготвил съм за подпис документи за партньор в бизнеса.

— Партньор ли? И Бойл ли ще участва?

— Имам си достатъчно грижи с конюшните, много благодаря — отвърна Бойл, докато се мъчеше да намери място да си протегне краката.

— Ами тогава с кого ще ставаш партньор? О, не ми казвай, че е онзи идиот О’Лоури от Слиго. Вярно е, че разбира от соколи, но иначе е пълен глупак.

— Не е О’Лоури, а друг идиот. Ти ще ми бъдеш партньор.

— Аз? Но... ами, аз съм управител, нали? Не е необходимо да ме правиш свой партньор.

— Не съм подготвил документите, защото е необходимо, а защото така е редно и е дошъл моментът. Щях да го направя от самото начало, но ти се колебаеше между строителството и бизнеса със соколи. А и ръководенето на школата можеше и да не ти е по вкуса с цялата бумащина, разправии със служителите и всичко останало, свързано с бизнеса. Но се оказа, че не е така, иначе щеше само да излизаш със соколите и да ги обучаваш. Явно всичко е точно по твоя вкус, затова вече е решено.

Конър не каза нищо, докато Фин не спря пред дома си.

— Не ми трябват никакви подписани документи, Фин.

— Не ти трябват, нито пък на мен. Както и на Бойл не са му нужни. Но на адвокатите, данъчните и всички други им трябват. Затова ще ги прочетем заедно, ще ги подпишем и край. Ще ми направиш услуга, Конър.

— Глупости. Никаква услуга не е...

— Вие двамата няма ли да ме пуснете да сляза от проклетия пикап, щом имате намерение да спорите цяла нощ, а аз съм заклещен помежду ви?

Фин слезе от колата.

— Ще му сипем още няколко бири, а после ще подпише документите и ще забрави, че изобщо го е направил.

— Няма достатъчно бира в цялото графство, че да ме накара да забравя каквото и да било.

Раздразнението в гласа на Конър накара Бойл да поклати глава и да ги остави двамата насаме. А Фин сложи ръце върху раменете на приятеля си.

— Братко мой, нима мислиш, че правя това от някакво чувство на дълг?

— Не знам защо го правиш.

— О, за бога, Конър. Школата е повече твоя, отколкото моя, и винаги е била. Нямаше изобщо да я има, ако не беше ти, колкото и да съм я искал. Аз съм бизнесмен, нали така?

— Така разправят.

— И става дума за бизнес. Също и за соколите, които са ми също толкова скъпи, колкото и на теб. — Той вдигна ръка без ръкавица. И само след няколко мига Мерлин, неговият сокол, кацна, лек като перце, върху китката му.

— Ти си грижиш за него, когато съм далеч.

— Разбира се.

Фин извърна глава, за да може соколът да се погали в него.

— Той е част от мен, както и Ройбиър е част от теб. Поверявам ти грижите за него — на теб и на Мийра. Когато това приключи, след края на Кеван, аз не мога да остана тук, поне не веднага.

— Фин...

— Ще трябва да замина, ако искам да запазя разсъдъка си. Налага се да замина и не мога да кажа, не и в момента, дали някога ще се върна. Искам да ми направиш тази услуга, Конър.

Ядосан, Конър блъсна силно Фин в гърдите.

— Когато това свърши, ще останеш. И Брана ще бъде с теб, както беше някога.

— Краят на Кеван няма да заличи белега ми. — Фин отново вдигна ръка и Мерлин отлетя, разперил широко криле. — Тя не може да бъде моя, наистина моя, докато го нося. Докато не намеря начин да се отърва от него, не мога да поискам от нея да бъде моя. А не мога да живея, Конър, кълна ти се, че не мога да живея, като знам, че е на една ръка разстояние от мен всяка нощ и никога няма да бъде моя. Някога смятах, че бих могъл. Сега знам, че не мога.

— Ще подпиша документите ти, щом така искаш. Но ти казвам сега, докато те гледам право в очите, че когато това свърши — а то ще свърши — ти ще останеш. Запомни го, Финбар. Помни думите ми. Залагам стотачка на това тук и сега.

— Дадено. Хайде. — Фин прегърна Конър през рамо. — Да идем да пийнем по бира и да видим дали можем да убедим Бойл да ни сготви нещо, понеже така и не хапнахме в бара.

— Съгласен съм.

Тя не можеше да заспи. Дълго след като къщата бе утихнала, Брана обикаляше наоколо, проверяваше дали са затворени вратите и прозорците, дали заклинанията за защита са здрави. Той беше навън и дебнеше. Усещаше го като сянка върху слънчев лъч. Когато се върна на горния етаж, тя погали Кател по главата.

— Трябва да поспим — каза тя. — И ти, и аз. Утре ни чака още работа.

В спалнята си запали огън заради топлината и утехата, която й носеше светлината му. Би могла да прекрачи в пламъците в мислите си, каза си тя, но знаеше, че виденията можеше и да не й донесат топлина и спокойствие.

Засега й стигаше толкова студ.

Вместо това, след като Кател се настани пред огъня, Брана взе цигулката си. Кучето я гледаше как наглася лъка и затупа ритмично с опашка. Това я разсмя и тя отиде до прозореца.

Оттам можеше да гледа навън, към хълмовете, гората, небето, където луната се носеше сред облаците, а звездите проблясваха като далечни свещици.

И той можеше да я види вътре, помисли си тя, да я види как стои зад стъклото, зад заклинанията си. Далеч от лапите му.

Гледай колкото си искаш, помисли си тя, но никога няма да имаш онова, което съм.

Нагласи цигулката на рамото си, за миг затвори очи и музиката зазвуча вътре в нея.

Тя засвири и нотите сякаш извираха от сърцето й, от душата, кръвта и чувствата й. Бавно, унесено, прекрасно, силата пееше в струните, блестеше дръзко срещу мрака отвъд стъклото.

В рамката на прозореца, с танцуваща зад гърба й светлина на огъня, тя свиреше и едновременно го примамваше и отблъскваше, докато кучето й бдеше, приятелите й спяха, а луната се носеше в небето.

В своето легло, сам в мрака, Фин чу мелодията и почувства онова, което се изливаше от сърцето й, да пронизва неговото.

Копнееше за нея.

ШЕСТА ГЛАВА

Тя отдели сутринта за домакински задачи — подреди и излъска всичко в къщата, така че да отговаря на страховитите й, както често ги наричаше Конър, стандарти. Брана смяташе себе си за човек на реда и домашния уют и бе най-щастлива, когато всичко бе подредено и по собствения й вкус.