— И когато се сляхме в едно, са използвали силата, за да ни изпратят в миналото. Но твърде рано и едновременно с това прекалено късно.

— Добре, но помисли само. Ако беше по-рано, случващото се в онази пещера би могло да ви притегли вътре и да се озовете в битка, която не можете да спечелите. Ако беше по-късно, нямаше да сте говорили със стареца, който евентуално е — а съм почти сигурна, че е точно така — бащата на Кеван.

Айона извади панделката, шишенцата, докато Брана работеше мълчаливо.

— Казвам само, че сте видели точно това, което е трябвало да видите. Мисля, че трябва да намерим начин да видим повече — това е задачата ни. Не може да ни дадат всичко наготово, нали? Мисля още — и знам, че е болезнена тема — че е трябвало да бъдете вие двамата с Фин, защото именно вие трябва да приемете — не да пренебрегвате, криете или отричате — чувствата си.

— Моите са ясни.

— О, Брана.

— Мога да го обичам и съм решена да живея без него. Но сега виждам, че прекалено много неща са били мъгляви в съзнанието ми. При всички бушуващи чувства наоколо не можех да се успокоя напълно. Имаш добри попадения, Айона. Видяхме онова, което е трябвало да видим, ще тръгнем оттук.

Тя хвърли поглед през рамо и се усмихна, преди да продължи да сипва благоуханния восък.

— Научила си много от деня, в който влезе през тази врата в проливния дъжд, с розовото си палто, нервно бъбреща безспир.

— Ако можех и да се науча да готвя...

— Е, някои неща са отвъд възможностите ни.

Брана довърши свещите и двете с Айона приготвиха красивите подаръчни комплекти. Когато братовчедка и тръгна към Конг, Брана остана сама със себе си и чаша чай пред камината, гушнала в скута си главата на Кател.

Загледа се в пламъците, остави мислите си да се реят. После въздъхна и остави чая настрани.

— Добре, добре. — Протегна ръце към огъня. — Прояснете се за мен и ми позволете да видя през дима и в пламъка, отведете ме, където светлината пожелае.

Образи в пламъците, гласове в дима. Брана се остави да бъде привлечена, понесе се към тях, предаде се на повика, който усещаше в кръвта и костите си.

Когато пламъците и димът се разсеяха, тя се озова в стая, където пламтеше друг огън и проблясваха свещи. Брана на Сърха седеше на един стол и тихичко пееше на бебето, което сучеше от гърдата й. Вдигна очи и лицето й грейна, преди да попита:

— Майко?

— Не. — Брана излезе от сенките. — Не, съжалявам.

— Мислех си за нея. Видях я, когато синът ми се появи на бял свят, видях я как го гледа и усетих благословията й. Но само толкова, после си отиде. Исках да я видя.

— Аз поисках светлината да ме отведе, където пожелае. И ето ме тук. — Брана се приближи още, сведе очи към бебето с мека тъмна косица, нежни бузки и тъмни сериозни очи, докато усърдно сучеше от гърдата на майка си.

— Красив е. Твоят син.

— Руарк. Появи се много бързо и светлината грейна ярко при раждането му. Видях в нея майка ми, докато Тийгън му помагаше да излезе от мен и да пристъпи в белия свят. Не очаквах да те видя, не и толкова скоро.

— Колко време е минало за теб?

— Шест дни. Отседнахме в Ашфорд, приеха ни добре в замъка. Още не съм ходила до старата ни къща, но Тийгън и Иймън са били. И двамата са видели Кеван.

— А ти — не.

— Чувам го. — Погледна към прозореца, докато люлееше нежно бебето. — Той ме зове, сякаш бих му отвърнала. Изкушавал е майка ми, а сега и мен. Ти чуваш ли го?

— Преди време, а вероятно и пак ще го чуя, но това е без значение. Знаеш ли за някаква пещера отвъд реката?

— Има пещери в хълмовете, под водата.

— В тази има сила. Свърталище на мрака.

— Не ни беше позволено да ходим отвъд реката. Родителите ни категорично ни забраняваха. Никога не са говорили за подобно място, но някои от възрастните хора, когато всички се събираха понякога, чувала съм ги да споменават пещерата на Мидор и да правят знак за предпазване от злото.

— Мидор. — Просто едно име, но поне беше някакво начало, помисли си Брана. — Знаеш ли нещо за родителите на Кеван? В книгата на Сърха не се споменава нищо за произхода му.

— Никога не е говорила за това. Ние бяхме само деца, Брана, а към края вече нямаше време. Дали би било от полза, ако знаехме?

— Не съм сигурна, но винаги е по-добре да знаеш, отколкото да си в неведение. Бях там в съня си. Заедно с Фин. Финбар Бърк.

— От рода Бърк в Ашфорд? Не, не — побърза да се поправи тя. — Това е онзи от твоя кръг, който носи кръвта на Кеван. Неговата кръв ли го е отвела до онова място и теб заедно с него?

— Не знам, нито пък той. Той не е Кеван, не е като него.

Сега дъщерята на Сърха се загледа в своя огън.

— Сърцето ти ли говори сега, или главата?

— И двете. Той проля кръвта си заедно с нас. Сама го видя или ще го видиш в нощта на Самхейн. И сама ще прецениш. Мидор — повтори тя. — Светлината ме доведе тук и може да е било само заради това. Никога не съм чувала за пещерата на Мидор. Мисля, че може да е било заровено дълбоко във времето, но аз знам как да хвана лопатата и да дълбая.

И двете погледнаха към високия прозорец, когато навън се понесе протяжен вой.

— Той дебне и обикаля наоколо. — Брана притисна сина си по-здраво. — Откакто дойдохме тук, едно момиче от селото вече изчезна. Той напира с мрака си по прозорците ни, обвива всичко в мъгла. Пази се от сенките!

— Пазя се, внимавам.

— Вземи това. — Тя намести леко бебето и протегна ръка, а в нея блесна острие от кристал, прозрачно като вода. — Подарък за теб и светлина.

— Благодаря ти. Ще го нося с мен. Остани със здраве, Брана, и светлината да пази теб и сина ти.

— И теб също. Самхейн — промърмори тя, докато Брана усещаше как започва да се отдалечава. — Ще намажа стрелите си с отрова и ще направя всичко по силите си, за да го унищожим.

„Но няма да успеем“, помисли си Брана, когато се озова седнала пред своята камина, загледана в кристала в ръката си. Не и на Самхейн.

Друг път, ако боговете са решили така, но не и в нощта на Вси светии.

Стана и прибра подаръка в джоба си. Предпочете лаптопа пред книгите си и се захвана да търси пещерата на Мидор.

— Не можах да намеря абсолютно нищо, което да е от полза.

Брана седеше и ровичкаше в салатата, която бе приготвила в добавка към макароните и хляба с маслини.

— Не съм сигурна, че можеш просто така да намериш в Гугьл пещерата на магьосник от дванайсети или тринайсети век — измърмори Мийра, докато мажеше масло върху хляба си.

— В Гугьл можеш да намериш какво ли не.

— Името ирландско ли е? Мидор? — зачуди се Айона.

— Не съм го чувала. Но може да се е появил откъде ли не, дори от някой кръг на ада, и да е умрял пред онази пещера.

— Ами майката? — Айона вдигна чашата си с вино. — Мидор е дал живот на Кеван — ако сме разбрали правилно — заедно с още някого. Къде е майката? Коя е тя?

— Няма нищо, абсолютно нищо за това в книгата на Сърха, както и в тази на прабаба ми. Може би не е важно в крайна сметка. — Брана опря брадичка на свития си юмрук. — Пълни глупости. Поне донякъде е важно, иначе двамата с Фин нямаше да се озовем пред онази проклета пещера.

— Ще го измислим. А тези макарони са просто великолепни — добави Мийра. — Ще разберем какво е, Брана. Може би е заради безкрайния оптимизъм на Конър, който постепенно се предава и на мен, но вярвам в това. Нещата отново започват да се случват, нали? Ти се срещаш с дъщерята на Сърха, двамата с Фин се разхождате насън, след като сте правили вълшебен секс.

Айона сви рамене, но после се отпусна, когато прочете по лицето на Брана, че Мийра е подходила правилно.

— Не беше кой знае какъв секс — призна Брана. — Постави преждевременната еякулация на съвсем друго ниво. Съдбата е кучка, ако ме питате. Беше само: „О, Брана, помниш ли това?“. И после, хм. Ще си останеш със спомените. И отново обратно към кървищата и мрака, и битките със злото.

— Уморена си от всичко това. — Айона се пресегна и разтри ръката й.

— Тази вечер определено е така. Никой не ме е докосвал като Фин и тази вечер съм достатъчно уморена от всичко, за да си го призная гласно. Никой — нито тялото, нито сърцето или душата ми. И никой друг няма да ме докосне така. Знам го с абсолютна сигурност, а това определено може да изтощи човек.

Айона понечи да каже нещо, но Мийра поклати глава и я накара да замълчи.

— Нямаше нужда да ми го напомнят. Беше жестоко, но магията е такава. Ето ти дарбата, виж какво имаш и какво можеш да бъдеш. Но никога не можеш да знаеш какво ще трябва да платиш за нея.

— Той също е платил висока цена — тихо се обади Мийра.

— Разбира се, знам. Повече от всеки друг. Беше по-лесно, когато можех да съм бясна или да се чувствам предадена. Но онова, което трябва да направим, не може да бъде сторено в гняв или омраза. Освобождаването от тези емоции върна толкова много други чувства. Прекалено много. И сега се питам как мога да свърша онова, което трябва, когато се чувствам по този начин? Всичко трябва да излезе наяве.

— Любовта е сила — каза Айона след миг. — Мисля, че дори когато от нея боли, пак е много силна.

— Може и така да е. Не, наистина е така — поправи се Брана. — Но как да я използвам, без да бъда погълната от нея, това е много деликатна задача, нали? А точно сега се чувствам обременена и неуравновесена, и...

Тя замлъкна и леко сложи длан върху ръката на Айона, а другата — върху тази на Мийра.

— Пазете се от сенките — прошепна тя и се загледа през прозореца, където сенките бяха като тъмни пещери в стената от мъгла. — Не, стой спокойно — каза тя, когато Мийра понечи да стане. — Остани на мястото си. Той не може да дойде в моя дом, колкото и да се опитва. Но аз си седя тук, в собствената ми кухня, и се правя на глупачка. Седя и се оплаквам от съдбата, за да може той да се довлече до стените и прозорците ми и да се храни от самосъжалението ми. Е, стига толкова.