— Не познавам това място — каза тя.

— Нито пък аз. Но... — Имаше нещо, нещо, което познаваше дълбоко в себе си. Прекалено дълбоко, за да го извади наяве. Гъста гора, вихрушка и някъде наблизо — шумоленето на вода.

— Защо сме тук?

— Има нещо наблизо — каза само той.

Тя вдигна ръка и в нея се появи малко огнено кълбо.

— Трябва ни светлина. Можеш ли да намериш пътя?

— Нещо е съвсем близо. Трябва да се върнеш. Мракът е твърде близо.

— Няма да се върна. — Тя докосна амулета си, затвори очи. — Усещам го.

Когато тя понечи да тръгне напред, той стисна по-здраво ръката й. Щеше да намери начин да я защити при нужда. Но нуждата да продължи напред, го пришпорваше да бърза.

Гъсти дървета, плътни сенки, които сякаш сияеха в мрака. Нямаше луна, нито звезди, само този вятър, от който нощта пищеше.

Вътре нещо виеше.

Фин си пожела оръжие, потърси дълбоко скрита сила и извади меч, който мигом пламна.

— Тъмна магия — прошепна Брана. Тя също сякаш сияеше, озарена от собствената си сила. — Навсякъде наоколо. Това не е родното ни място.

— Не е, но е близо. Не сега, а преди много време.

— Да, отдавна. Леговището му? Може ли да е то? Усещаш ли го?

— Не е същото. Нещо... друго е.

Тя кимна, сякаш бе почувствала същото.

— Трябва да повикаме останалите. Трябва да бъдем в пълния си кръг. Ако това е неговото място.

— Там. — Той го видя, мрак в мрака, отвор на пещера, свряна в подножието на хълма.

Не би могъл да я заведе вътре, помисли си Фин. Нямаше да го направи, защото вътре беше смъртта. И дори по-лошо.

В мига, в който си го помисли, старецът излезе навън. Беше с груба роба, износени кожени ботуши. И косата, и брадата му бяха оплетени, дълги и бели. В очите му имаше лудост и магия.

— Идвате прекалено рано. Прекалено късно идвате. — Докато говореше, той вдигна ръка. От нея закапа кръв, кръв заля грубата му роба.

— Свършено е. Както и аз съм свършен. Прекалено рано е, за да го видите, прекалено късно — да го спрете.

— Какво е свършено? — попита Фин. — Кой си ти?

— Аз съм жертвата. Аз съм бащата на мрака. Аз съм предаден.

— Мога да помогна. — Но когато Брана пристъпи напред, от пещерата изригна сила. Помете я назад заедно с Фин, а стареца повали на земята, която се обагри в черно от кръвта му.

— Тъмна вещица от бъдното — прошепна той. — Поколение от кръвта на Кеван. Няма помощ. Той погълна мрака. Всички сме прокълнати.

Фин скочи на крака и се опита да избута Брана назад.

— Той е вътре. Вътре е. Мога да го усетя.

Но когато понечи да хукне към пещерата, тя го сграбчи здраво.

— Не и сам. Не може да си сам.

Той се извърна и по лицето му се четеше ярост.

— Той е мой и аз съм негов. Твоята кръв направи да е така. Вашето проклятие нося и затова ще получа възмездие.

— Не бива да е за отмъщение. — Тя се обви около него. — Защото така ще бъдеш проклет навеки. Не за отмъщение. И не сам.

Но Фин се събуди сам, облян в пот, а белегът на рамото му го изгаряше като прясно клеймо.

А все още усещаше уханието й по чаршафите, по кожата си. Във въздуха.

Кучето потрепери до него, заскимтя.

— Всичко е наред вече. — Погали го разсеяно. — Всичко свърши засега.

Взе си душ, за да отмие потта, навлече панталон и стар пуловер и слезе на долния етаж. Пусна кучето навън и бегло отбеляза, че дъждът е спрял и бледото зимно слънце наднича зад облаците.

Имаше нужда да помисли трезво, затова тръгна да прави кафе. После изруга, когато на вратата се потропа.

Сети се за Маги и побърза да се върне, като междувременно я потърси в мислите си и се успокои, че с кобилата всичко е наред.

Отвори вратата на Брана.

Тя влезе и го бутна силно с две ръце.

— Нямаше право! Проклет негодник, нямаш право да ме увличаш в съня си.

Той сграбчи китките й, преди да успее отново да го блъсне. И отново си помисли, че сияе, но този път от истинска ярост.

— Не съм — или поне не нарочно. Може пък ти да си ме въвлякла в твоя сън.

— Аз? Глупости. Ти ме вкара в леглото си.

— Не беше против волята ти. — Понеже стискаше ръцете й, нямаше как да му удари плесница, но пък силата й бе свободна и тя го запрати цели две стъпки назад. При това леко го опари. — Престани. Най-добре охлади страстите, Брана. Сега си в дома ми. Не знам дали аз съм те извикал, дали ти си извикала мен, или нещо друго е повикало и двама ни. И не мога да мисля, по дяволите, защото дори и чаша кафе не съм изпил още.

С тези думи той се обърна и закрачи към кухнята.

— Е, и аз не съм пила. — Тя хукна подире му. — Искам да ме погледнеш.

— А аз си искам проклетото кафе.

— Погледни ме, Финбар, да те вземат дяволите. Погледни ме и ми отговори. Ти ли ме привлече в съня си, в леглото си?

— Не. — Той прокара ръка в косата си. — Не знам, просто не знам, но ако съм го направил, то е било в съня ми, по дяволите, и не е било нарочно. За бога, Брана, не бих ти направил магия. Каквото и да си мислиш за мен, не бива да мислиш това. Никога не бих те използвал по този начин.

Тя си пое дълбоко въздух, после пак.

— Знам го. Извинявай, наистина го знам, когато съм спокойна. Съжалявам искрено. Бях... разстроена.

— Нищо чудно. И аз не съм в най-добрата си форма.

— Бих пийнала кафе, ако нямаш нищо против.

— Разбира се.

Той отиде при кафемашината — от онези, които тя си бе мечтала да си купи и които правеха най-различни видове кафе, чай и шоколадови напитки.

— Няма ли да седнеш? — Той кимна към малката остъклена веранда, където вероятно пиеше сутрешното си кафе.

Брана седна на една от пейките с мека тапицерия в оранжево-червено и се загледа в ръчно направена дървена купа — лъскава като стъкло — пълна с яркочервени ябълки.

Бяха големи хора, напомни си тя, и нямаше защо да се свенят да обсъдят случилото се в голямото легло.

— Не мога и няма да обвинявам един мъж за това къде скитат мислите му насън — започна тя.

— Не мога и няма да виня една жена за това къде скитат нейните. — Той й поднесе кафето в огромна бяла чаша, която остави на масата пред нея. — Защото може да се окаже, че си била ти.

Не бе помислила за този вариант и затова слисано замълча. За да си даде време да помисли, тя опита кафето и откри, че е точно по вкуса й.

— Добре. Може и така да е било. Или макар че не бях се замисляла досега, възможно е да са били съвсем други сили.

— Други?

— Кой може да каже? — Вече по-скоро объркана, отколкото ядосана, тя вдигна ръце. — Това, което знаем, е, че аз дойдох или бях доведена в леглото ти и в онова, подобно на транс, състояние в съня двамата започнахме нещо, което нормалните хора правят.

— Кожата ти е нежна като розови листенца.

— Няма нищо чудно — небрежно подхвърли тя, — защото използвам собствените си продукти, а аз правя страхотни неща.

— В онези мигове, Брана, всичко бе както някога и дори по-хубаво.

— В онези мигове и двамата бяхме подвластни на магия. И какво стана, Фин, когато се сляхме? В онзи миг? Светкавицата, бурята, светлината и после мракът, когато бяхме захвърлени в друго място и време. Не е ли показателно за цената, която е платена за тези мигове?

— Не и за мен, изобщо не ми е ясно. Какво научихме Брана? Върни се назад.

Тя скръсти ръце. Мрак, гъста гора, без луна, без звезди, силен вятър, който свисти в клоните на дърветата.

— Река. Шумоленето на вода някъде зад нас.

— Да. — Тя затвори очи, пренесе се обратно. — Точно така. Реката е зад нас, а силата — отпред. Силата на мрака, но въпреки това тръгнахме към нея.

— Пещерата. Леговището на Кеван, сигурен съм.

— Не го видяхме.

— Почувствах го, но... не е каквото е сега. Има още нещо. — Той поклати глава. — Не съм сигурен, но макар да не знаех къде сме, усетих нещо познато. Сякаш би трябвало да го познавам. И тогава се появи старецът.

— Не го познавам.

— Нито пък аз, но отново имах усещането, че би трябвало да го позная. Прекалено рано, за да видим, прекалено късно да го спрем, по думите му. Загадки. Проклети гатанки.

— Смяна на времето според мен. Не бяхме в сегашното, но не и когато можем да научим повече. Той се нарече жертва.

— И родител на мрака. Кръвта му изтичаше. Луд и умиращ, но в него имаше сила. Отслабваше, но още беше там.

— Жертва на Кеван? — зачуди се Брана, после рязко изправи гръб. — Баща на Кеван? — каза тя в същия миг, в който прочете мисълта в очите на Фин. — Възможно ли е?

— Ами все някой го е заченал. О, той ме нарече „поколение от кръвта на Кеван“, а теб — „Тъмна вещица от бъдното“. Той ни позна, Брана, макар да не сме били родени в неговото време. Знаеше кои сме.

— Той не е превърнал Кеван в това, което е. — Тя поклати глава, отново се остави да изпита чувствата, които бе изпитала преди. — В него нямаше достатъчно сила за това. Но...

— В пещерата, там имаше повече. — Вече по-спокоен, Фин отпусна юмрука си върху масата. — Дали старецът е създал нещо, което не е могъл да овладее, дали не е извикал мрака, дал му е източник?

— Кръвта на Кеван — негов баща. И кръвта на бащата бе пролята. Животът му се изля върху земята. Като жертвоприношение? Господи, Фин, Кеван е убил собствения си баща, пожертвал го е, за да получи силата на мрака?

— Трябва да има кръв — прошепна Фин. — Винаги има кръв. Мракът го изисква; дори и светлината иска така. Прекалено рано да видим. Ако бяхме останали, дали щяхме да го открием точно когато е получил силата, която има сега? Тъкмо когато я е придобил, но още не е напълно овладяна?

— Станало е тогава, когато старецът е умирал. Сякаш избухна, нали, изхвърли ни обратно, разкъса магията, която ни е върнала назад. И беше студено, помниш ли, усети ли го? Беше адски студено за миг, преди всичко да свърши, и после се събудих в собственото си легло.