Без да казва нищо, брат й накисна малко боб. После се сви в постелята си до огъня и бързо-бързо заспа.

С лека въздишка Сара се протегна и прокара пръсти през току-що измитата си коса. Разнесе се аромат на диви рози. Беше се възползвала от отсъствието на брат си, за да се изкъпе. Правеше го толкова често, че Ют обичаше да казва, че ще си изтърка кожата.

Дългата до кръста й коса беше студена и все още влажна.

Не бе изсъхнала достатъчно, за да я сплете. А трябваше и да стои будна, докато стане време за смяна на превръзките.

Хвана отново вретеното и се замисли. Тревожеше се за бъдещето на Конър.

Когато треската на Кейс се поуспокои, първият звук, който чу, беше някакъв тих шепот. Повечето мъже, попаднали в такава ситуация, щяха да отворят очи, за да видят къде се намират, или щяха да помръднат, или да издадат някакъв звук.

Той не показа с нищо, че се е събудил.

Сетивата му подсказваха, че не е сам. Тъй като единственият човек, на когото имаше доверие, се намираше в Рубинените планини в Невада, фактът, че има някой наблизо, означаваше опасност.

Лявата му ръка, скрита под одеялата, се раздвижи. Търсеше оръжието, с което не се разделяше дори когато спеше.

Револверът беше там.

А той беше гол.

Много внимателно пръстите му се сключиха около пистолета. Подготвяше се за борба.

Въпреки желязното му самообладание, внезапната остра болка в десния му крак почти го накара да извика. Силната болка обаче пробуди спомените му. Някои от тях бяха страшни, други бяха като приятен сън.

Стрелбата в „Испанската църква“ беше един от страшните спомени.

Дали Аб Калпепър го е проследил?

Почти веднага отхвърли тази мисъл.

Ако Аб го е открил, въобще нямаше да се събуди и съвсем сигурно в ръката му нямаше да има оръжие.

Беше ранен, продължаваше да си спомня той. Завърза се за седлото на Крикет, препусна и…

Всичко се губеше във вихрушка от болка и тъмнина.

Напрегнато се ослуша, но не чу никакъв звук, който да му подскаже, че Крикет пасе някъде наблизо. Чуваше само някакъв тих, успокояващ звук, като тихо дишане.

Но не беше дишане. Не съвсем.

Вретено, изведнъж се досети. Някой седи близо до него и преде вълна.

Изплуваха и други спомени — аромат на рози, топлина, докосване на нежни ръце, чаша вода до устните му, която да угаси огъня на треската, жена с дълга коса, осветявана от фенера.

Сара?

Фрагменти от миналото проблеснаха в главата му.

Сиви очи и коса с цвят на канела.

Вкусът й е по-сладък дори от аромата й.

Не биваше да я целува.

Най-глупавата постъпка в живота му.

Наистина глупава.

Внимателно отвори очи така, че да не издаде, че е буден.

Сара седеше съвсем близо до него. Ръцете й се движеха бързо, докато предеше. Косата й падаше по раменете в копринени вълни с цвят на канела, които сякаш плачеха да бъдат погалени от мъжка ръка. Очите й отразяваха светлината на фенера.

Тя го гледаше.

— Как се чувстваш? — попита го тихо.

— Глупаво.

Не го попита защо. Страхуваше се, че знае. Целувката.

Дори само споменът за тази сладка, нежна ласка беше достатъчен, за да накара пръстите й да затреперят.

— Няма смисъл да се укоряваш — каза тя спокойно. — Не си първият мъж, по когото са стреляли.

„Нито пък първият, който е целунал жена“ — помисли си Кейс.

Е, поне е вдовица. Няма да вземе обикновеното плътско желание на един мъж за обещание за вечна любов.

— Много ли е зле? — попита той.

— Раните си ли имаш предвид?

Той кимна.

— Единият куршум е минал между вътрешната част на дясната ти ръка и гърдите ти. — Тя се наведе и докосна нежно дясното му рамо. — Имаш и две рани в дясното бедро.

— Инфекция? — попита той с безизразен глас.

Тя остави настрана вретеното си.

— Можеш да видиш сам. Време е да сменя превръзките ти.

Той я наблюдаваше, докато тя донесе чисти превръзки, топла вода и буркан с нещо, което не можа да познае.

— Искаш ли да ти дам нещо, което да облекчи болката? — попита Сара. — Ют има малко домашно уиски, което…

— Не — отговори Кейс — Искам умът ми да е бистър.

Това не я изненада. Въпреки че беше блед и очевидно го болеше, в очите му гореше същият пламък, като в очите на ранените животни.

Той беше човек, свикнал да живее с опасността.

Ют беше точно като него, когато за първи път дойде в ранчото.

И много често продължаваше да се показва в такава светлина.

— Как се озовах тук? — попита Кейс.

— Ют те намери.

Тя го отви до кръста. Когато се наведе и започна да развива превръзката на ръката му, косата й се спусна като мек водопад по гърдите му.

Беше хладна, но го пареше като огън. Сърцето му запрепуска и той задиша тежко.

— Съжалявам — каза Сара и бързо махна ръцете си. — Сигурен ли си, че не искаш нищо за болката?

— Да — каза той през зъби.

Миглите й трепнаха, но тя не отговори нищо. Просто продължи да размотава превръзката на ръката му. Пръстите й леко докосваха кожата около браздата, оставена от куршума.

Той отново задиша тежко.

Тя се намръщи.

— Така не е ли по-леко?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да — каза той и отново стисна зъби.

Тя го погледна тревожно. После продължи да се занимава с раната.

Този път Кейс не реагира, като се изключи горещата вълна, която заливаше тялото му, предизвикана само от едно леко докосване.

„Не трябваше да я целувам. Глупак. Не съм желал така жена, откакто…“

Замисли се.

Никога не беше желал жена така, както желаеше Сара Кенеди.

Тя продължи да го докосва още няколко секунди, после се отдръпна.

— Кожата около раната е хладна — каза тя. — Не е инфектирана, но ще ти остане белег.

— Няма да е първият.

— Нито пък последният — отговори тя, мислейки си за раните на бедрото му. — Тъй като си буден, засега няма да превързвам ръката ти. Ще заздравее по-бързо, ако е открита.

Кейс наблюдаваше лицето й, докато тя връщаше завивките обратно на предишното им място. После се втрещи, когато тя вдигна одеялото от краката му чак до пъпа.

— Боже Господи!

С едната си ръка той върна завивките в предишното им положение.

Сара беше твърде изненадана, за да му попречи.

— Сестричке? — обади се Конър сънливо.

— Продължавай да спиш. Просто Кейс се мята неспокойно.

— Имаш ли нужда от помощта ми, докато му сменяш превръзките?

Тя вдигна веждите си към Кейс.

— Имам ли? — оформиха устните й беззвучния въпрос. Очите му се разшириха. Току-що бе установил, че няма и сантиметър от тялото му, който Сара Кенеди да не е видяла.

Беше го виждала съвсем гол.

Червенината на бузите му можеше да се види дори под неколкоседмичната му брада. Махна ръцете си от завивките.

— Ще се справя, Конър — каза спокойно Сара. — Продължавай да спиш, след няколко часа ще трябва да смениш Ют.

Брат й издаде някакъв приглушен звук, обърна се на другата страна и отново потъна в съня, за който изтощеното му тяло копнееше.

— Дай ми някакъв парцал — каза Кейс равно.

Без да продума, тя се изправи, отиде при една кошница в ъгъла и извади от нея една риза, която вече беше малка на Конър, а и беше толкова излиняла от носене, че почти за нищо не ставаше. Имаше намерение да я ползва за парцалената черга, която тъчеше, но и след като я ползва Кейс, пак щеше да свърши работа.

— Това ще стане ли?

— Да.

Той протегна дясната си ръка. Очевидно възнамеряваше да се покрие с ризата.

— Ако се движиш — каза тя, — раните ти могат отново да се отворят. Дай да…

— Не — прекъсна я той рязко.

Един поглед към лицето му беше достатъчен на Сара. Трябваше или да му даде парцала, или да се бори с него.

— Не ставай глупав — опита отново тя. — Аз отгледах Конър, бях омъжена и се грижих за Ют, когато той беше в много по-тежко състояние от теб. Няма да припадна при вида на… на твоя… искам да кажа…

За неин ужас по бузите й избиха червени петна. Бързо му хвърли ризата и му обърна гръб.

— Давай — процеди тя през зъби. — Но ако отвориш раните си, да не ми ревеш после колко много те боли.

— В деня, в който заплача, слънцето ще залезе на изток.

Тя не се съмняваше. Той не беше емоционален човек. Тя свали кожената лента от китката си и завърза косата си с нея. Мислеше си за сериозното му лице.

— А какво ще кажеш за смеха? — попита тя, без да се замисля.

— Какво за него?

— Смееш ли се?

— Когато нещо ми се стори смешно.

— И кога за последен път нещо ти се е сторило смешно?

Той изръмжа от болка, когато надигна хълбоците си.

— Е? — настоя тя.

— Не си спомням. Защо?

— А усмихваш ли се?

— Какво е това, катехизис? Нима очакваш да намериш Робин Гудфелоу пълен с олово и той да ти прави смешки, за да те забавлява?

Сара тихо се засмя.

— Робин Гудфелоу — повтори тя. — Господи, толкова отдавна не съм си спомняла за Шекспир! Харесва ли ти „Сън в лятна нощ“?

— Някога ми харесваше.

— Но сега не, така ли?

— След войната „Хамлет“ ми допада повече.

Имаше нещо в тона на Кейс, от което я побиваха тръпки.

— Отмъщение — каза тя.

— Готов съм. — Той здраво завърза ризата. — Можеш да се заемеш с това, което смяташе да правиш с крака ми.

Сара се обърна и го погледна. Веднага забеляза, че той бе започнал да размотава превръзката от бедрото си, но не беше довършил.

Очевидно само завързването на ризата около слабините му е струвало доста усилия. Лицето му беше бледо под черната брада. По челото му имаше ситни капчици пот. Устата му представляваше само една тънка черта.

— Трябваше да ме оставиш аз да го направя — каза Сара. — Имаш нужда от силата си, за да оздравееш.

— Ще смениш ли или не тази проклета превръзка? Всъщност, за мен е без значение.