Кейс вдигна поглед към очите й и видя как веселото изражение в тях изчезва.

— Сара… — започна той.

Този път тя не го прекъсна. Просто изчезна. Одеялата се надигаха и смъкваха, докато тя се обличаше под тях. Не след дълго тя се появи — съвсем облечена, като се изключат ботушите.

— Само за да не разбере Конър колко много не ме харесваш — каза тя равно, — би ли се опитал да се държиш добре с мен пред него?

— Аз те харесвам.

— Добре. — Тя нахлузи десния си ботуш. — Тогава да се държиш добре с мен няма да е проблем.

Тонът й му подсказваше, че въобще не му вярва, че я харесва.

— Мъжете не прекарват такива нощи с жени, които не харесват — каза той глухо.

— Разбира се.

Тя напъха левия си крак в другия ботуш и се изправи бързо.

— По дяволите, изслушай ме! — извика Кейс.

Едни студени сиви очи го пронизаха.

— Не само те слушам, ами съм съгласна с теб — каза тя.

— Но това не е вярно.

Веждите с цвят на канела се извиха елегантно нагоре.

— Щом казваш — промълви Сара.

— Какво?

— Аз ще се държа добре с теб, но и ти трябва да опиташ. Само колкото да се упражняваш, разбира се. Не очаквам да се държиш добре, когато Конър не е наоколо.

Кейс си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее.

Тя му беше като трън в петата.

Той се зачуди къде бе отишло предишното му самообладание.

Спомените за Сара в ръцете му, му дадоха ясен отговор къде точно е отишло.

Не трябваше да го прави.

Но го беше направил. А сега трябваше да прекара остатъка от живота си, съжалявайки. Зимата изглеждаше много по-студена, когато знаеш, че има един огън, който гори само за теб.

Съвсем наблизо.

И така трябва да остане.



— Виждала ли си Конър? — попита Ют.

Сара се обърна, стресната. Току-що беше нарязала лука и лютите чушки в тенджерата с фасула, която вреше над огъня.

Надяваше се да изгорят устата на Кейс.

„За какво се оплаквам? — запита се тя горчиво. — Тази сутрин го помолих да се държи добре с мен и той точно това направи. Толкова добре се държи, че чак ме боли.“

Тя въздъхна и започна да разбърква фасула.

Ют се покашля.

Сара подскочи. Беше забравила, че той е там и чака отговора й.

— Не съм го виждала, откакто закусихме — каза тя, надявайки се, че той не забелязва почервенелите й бузи. — Защо питаш?

Поне Конър не я дразнеше за Кейс. Като се изключат тънките му усмивчици, разбира се.

Без да казва нищо, Ют се загледа в светлините, които играеха по пода.

Беше късен следобед.

— От закуската, така ли? — обади се той след малко.

— Какво има? — попита остро Сара.

Той сви рамене, но не можеше да я заблуди. Вече се беше научила да познава настроенията му.

— Ют?

Не беше необходимо да казва нищо повече.

— Трябваше да е на билото преди два часа, за да ме смени. Лола забелязала, че не съм се върнал навреме, и дойде да види какво е станало. Сега е там, поемайки дежурството на Конър, за да мога аз да се нахраня и да си почина.

Сара се намръщи и сложи още дърва в огъня.

— Може би е с Кейс — каза тя. — Напоследък доста се упражняват с револвера.

— Проверих. Не е с него.

Сара се разтревожи.

— Не е в негов стил да не изпълнява задълженията си.

— Да. И аз мисля така.

— Къде е Кейс?

— С брат си. Кроят планове за Калпепърови.

— А Морган?

— Отиде да огледа лагера им.

Тя добави още дърва в огъня и се загледа в пламъците. Изтри ръцете си в престилката.

— Ще го потърся — каза тя.

— Това си и помислих, че ще направиш.

— Някой наглеждали козите на Лола?

— Кучето.

— Надявам се, че няма отново да изгуби онази на белите петна — промърмори тя.

Ют тръгна към вратата, но се спря.

— Каквото и да прави кучето, тя винаги прави това, което си иска. Непрекъснато бяга от стадото.

— Винаги си се застъпвал за кучето.

— Аз самият съм бил в неговото положение. Такъв е животът.

Вратата се затвори след него.

Изражението на лицето на Сара веднага се промени и на него се изписа целият страх, който изпитваше. Сега си спомни какво бе казал Конър тази сутрин.

Имах намерение да отидем да шпионираме Калпепърови.

— Конър — прошепна тя. — Не си толкова глупав, че да отидеш сам, нали?

С рязко движение тя свали престилката си и я закачи на един пирон.

— Морган ги наблюдава — каза си тя гласно. — Той не би позволил на Конър да направи някоя глупост.

Думите отекнаха в празната стая.

Конър.

Глупост.

Тя изтича навън. Вратата се трясна след нея. Не забелязваше студения вятър и снежинките, които се въртяха пред лицето й.

— Конър? — извика тя. — Къде си?

Като обезумяла, тя се втурна към дървото, където брат й спеше.

— Конър? Конър!

Вятърът връщаше виковете й обратно, подигравайки й се така както вече го беше правил веднъж — по време на наводнението, когато тя викаше в тъмнината по-малкия си брат.

Тогава го бе намерила. И сега ще го намери.

При постелята му нямаше никой, но седлото му беше там.

— Конър! Обади се!

Никой не й отговори, освен вятърът. Разпилени кичури коса я шибаха в лицето.

— Не сега! — промълви тя. — Не и когато най-после открих среброто. Къде си? Конър! Конър!

Продължаваше да вика името на брат си, когато Кейс я завъртя и я прегърна силно.

— Спокойно, скъпа. Спокойно. Овладей се и ми кажи какво е станало.

Чак когато спокойният, нежен глас на Кейс проникна в съзнанието й, тя разбра, че крещи името на брат си като обезумяла.

— Конър с теб ли е? — попита тя дрезгаво.

— На билото е.

— Сигурен ли си? Видя ли го там?

— Не, но той знае кога е неговото дежурство.

— Не е отишъл.

— Какво?

— Лола е там. Конър въобще не се е появявал. Кейс се обърна и погледна през рамо.

— Хънтър?

— Не съм го виждал — отговори брат му.

— А ти, Морган?

— Не.

— Морган! — извика Сара. Изскубна се от ръцете на Кейс и се обърна към Морган. — Защо не наблюдаваш Калпепърови? — Гласът й звучеше обвинително. — Трябваше да си там!

Морган погледна към Кейс.

Той гледаше Сара, сякаш беше някоя непозната.

— По-спокойно, скъпа — каза той. — Морган следва заповедите на Хънтър.

Тя затвори очи.

— Той говори ли с теб за намерението си да шпионира Калпепърови? — попита тя глухо.

— Конър ли?

Трябваше да използва всичката си воля, за да не изкрещи, че разбира се, говори за брат си.

— Да — отговори тя с неестествено спокоен глас. — Той е единственият, който липсва, нали така?

Кейс я погледна тревожно.

— Щом казваш така, тогава Конър наистина липсва — каза той внимателно.

— Така казвам.

Изражението в очите й го караше да иска отново да я прегърне.

— Тази сутрин… — Гласът й се пречупи. — Тази сутрин Конър каза, че има намерение да шпионира Калпепърови.

Морган промърмори нещо нецензурно под носа си. Устните на Хънтър се изпънаха в сурова линия.

— Продължавай — каза Кейс.

— Няма къде да отиде — каза тя. — А ето, че го няма.

— Морган… — започна Хънтър.

— Тръгвам.

— Ще дойда с теб — обади се Кейс.

— Аз също — каза Сара.

И двамата мъже се обърнаха към нея.

Три бързи изстрела откъм билото прекъснаха това, което щяха да й кажат. След малка пауза се чу и четвърти изстрел.

— Имаме си компания — каза Кейс.

— Само един е. — Това беше Сара.

— Само един се показва — изтъкна Хънтър. — Кейс, остани с нея. Морган, идваш с мен.

— Ют ще се погрижи за горичката — каза Сара. — Винаги го прави, когато Конър го няма.

Хънтър кимна. Той и Морган изтичаха към храстите зад къщата с извадени пистолети.

— Не се тревожи — каза й Кейс. — Хънтър няма да позволи да ни изненадат в гръб.

— Надявам се, че Лола няма да ги застреля по погрешка.

— Дори няма да ги види.

Сара потрепери и не каза нищо.

— Къде е жилетката ти? — попита Кейс.

— В къщата.

— На най-тъпото възможно място — измърмори Кейс, свали палтото си и й го подаде.

Но тя вече тичаше към къщата. Той реши, че тя не се притеснява за жилетката си, а за пушката.

И беше прав.

Когато се появи отново след миг, в ръцете й имаше пушка. Беше облякла жилетката по-скоро защото в нея имаше патрони, а не за да й е топло.

— Не се показвай — каза й Кейс.

— Но..

Думите й не се чуха, защото той я повлече под прикритието на храстите и скалите.

— Няма да помогнеш на Конър, като умреш — каза й той рязко. Извади далекогледа си и започна да наблюдава пътеката, която се спускаше от билото. — Това е Аб.

— Сам ли е?

— Доколкото виждам.

По гръбнака й полази студена тръпка. В гласа на Кейс имаше някаква нотка, която я караше да настръхва. Погледна лицето му, но не видя нищо.

След малко той свали далекогледа и се обърна към нея. Очите му бяха празни.

— Носи шапката на Конър.

Цветът напусна лицето й и тя залитна, сякаш я бяха ударили.

Той посегна към нея, но тя блъсна ръката му.

— Добре съм — каза му тя.

— Вероятно брат ти е все още жив — каза Кейс, — в противен случай Аб не би се разхождал така тук с шапката му.

Тя потрепери.

— Остави ме да поговоря с Аб — продължи той.

Тя се поколеба, но кимна.

— И не се показвай — заповяда той. — Аб става… неразумен… когато наоколо има жени или деца.

— Неразумен — повтори тя с горчивина. — Все едно да описваш ада като едно приятно топло местенце.

— Ще застана на такова място, че да можеш да вземеш Аб на мушка, без да ме застреляш.

— Застани така, че да чувам какво говорите.

Това не беше молба. Беше сигурен, че ако не застане достатъчно близо, тя ще го последва.