— Това лопатата ли беше? — попита Сара.

— Оставих я зад теб.

— Но нещо звънна като метал!

— Стой там.

Той продължи да бута камъните назад, свали едната си ръкавица и прокара пръстите си по отломките, които се появиха отдолу.

Камък. После още камъни — груби и студени. После нещо много по-студено.

И гладко.

Той запали една клечка и се взря в камарата.

Видя само отломки и няколко правоъгълни камъка, които бяха толкова тъмни, че сякаш поглъщаха светлината.

Черни камъни? Никога не бе виждал черни камъни в тези каньони, освен въглищата. Да не би това да са въглища?

Той бързо пъхна ръката си в купчината Пръстите му се сключиха около един от черните камъни. Студен. Гладък. Тежък. Твърде тежък за въглища.

— Кейс? Добре ли си?

Той внезапно осъзна, че Сара не го вика за първи път.

— Добре съм.

— Какво правиш?

— Разглеждам отломките.

— Изведнъж стана толкова тихо.

Клечката изгасна.

Кейс не забеляза. Не му беше необходима светлина, за да си спомни как изглеждаше черният камък с правоъгълна форма.

Върху него имаше издълбан кръст.

С известно усилие той измъкна ножа си от канията. Започна да човърка в камъка с върха на ножа. Запали още една клечка. Под черната повърхност блестеше сребро.

— Проклет да съм! — промълви той.

— Какво?

— Тук е. Среброто е тук.

Сара възкликна изненадано и пропълзя към него.

— Премести се — каза му тя.

Не можеше да се премести, но можеше да се извърти на една страна.

— Нищо не виждам. — В гласа й прозвуча раздразнение. — Сигурен ли си, че е сребро?

Тя бръкна в джоба на жилетката си за клечка кибрит. Така притисната към него, това беше почти невъзможно.

— Не си прави труда — каза й той.

— Но…

— Свали си ръкавицата.

Тя го направи без да спори.

— Подпри се с другата ръка.

В дланта й натежа нещо тежко и гладко. Както и Кейс, тя веднага разбра, че това не е камък. Камъните не тежаха толкова.

Нито пък реалите.

— Кюлче. — Тя се задъхваше. — Мили Боже! Това е кюлче сребро!

Възбудата й нарастваше. Пръстите й се вкопчиха в сребърното кюлче.

— Има още — обади се Кейс.

— Още — повтори тя замаяна. Страхуваше се, че това може да е само сън. — Не мога да повярвам.

— Направи ми място, за да копая. Тогава ще повярваш.

— Ще ти помогна.

— Скъпа, тук няма място да запалим клечка кибрит, камо ли да копаем заедно.

— Но… О, по дяволите, прав си.

Стискайки тежкото сребърно кюлче, тя се запромъква назад. Отстъпи настрани от камарата, държейки кюлчето с двете си ръце.

— Ще ти подавам кюлчетата.

— Колко са?

— Не знам. — Той изсумтя и й подаде едно. — Започвай да броиш.

— Уф!

— Уф ли? Мислех, че са две. Ето ти и третото.

— Чакай!

Сара остави първите две кюлчета до стената на пещерата. Чу се тих звън. Тя сложи ръкавицата си и посегна към него.

— Готова съм.

Още едно тежко сребърно кюлче се стовари върху дланта й.

— Три — каза тя и остави и него до стената. — Готово. След петото кюлче вече си бяха създали ритъм на работа, забавян само когато Кейс се затрудняваше да извади следващото от камарата. Тогава тя си почиваше, докато той проклинаше под носа си, запалваше клечка кибрит и избутваше камъните назад, за да си направи място.

Сара трепереше от студ, но не го осъзнаваше. Чакаше среброто да дойде в ръцете й, слагаше го до стената и протягаше ръце за още.

— Колко станаха? — попита Кейс.

— Четирийсет.

— Това е повече, отколкото можем да натоварим на конете. Особено ако прибавим и това.

Той се дръпна назад към нея и се обърна. От ръцете му се посипаха черни монети и звъннаха по пода на пещерата.

— Това е достатъчно, за да напълним дисагите. Ще трябва да оставим кюлчетата за друг път.

— А товарните коне?

— Нямаме време.

— Не можем просто да оставим кюлчетата тук.

— Защо не?

— Някой друг може да ги намери — каза тя неспокойно.

— Досега никой не го е направил.

— Аз ще ги пазя. Ти се върни за…

— Не — прекъсна я той.

— Не можем и двамата да останем тук.

— Аха. Това означава, че ще се върнем и двамата.

— Но останалото сребро…

— По-добре да побързаме — прекъсна я Кейс и се обърна към кожените торби с реали. — Хич няма да ни е лесно да влачим тези торби надолу по заснежените скали.

Зъбите на Сара изтракаха, когато затвори уста. Част от въодушевлението й изчезна, когато погледна към камарата кюлчета и кожените торби, които Кейс измъкваше изпод каменните отломки.

Среброто беше много тежко. Като олово.

— Какво чакаш? — обади се Кейс.

— Да ми поникнат криле.

— Първо ще умреш от студ. Размърдай се, скъпа. Вече трепериш.

Тя му помогна да смъкнат няколко кюлчета по стръмния склон на каньона. После върнаха празните дисаги горе.

Кейс искаше да спрат дотук.

Сара отказа.

Нямаше да тръгне, докато не натовареха и последното кюлче, което бяха открили. Беше търсила среброто твърде дълго, за да го остави сега.

Снегът беше почти спрял, когато Кейс най-после натовари тежкия самар върху Крикет. Малката кобилка на Сара също носеше своята част.

Товарните коне изпънаха уши. Металът беше най-тежкият товар, който някога бяха носили.

Беше станало много студено. Постепенно снегът спря съвсем. Изгря луната. Следите на конете ярко се очертаваха върху искрящия бял сняг.

В устието на каньона нямаше и следа от бандитите.

Сара въздъхна и започна да се отпуска. Когато въодушевлението й постепенно избледня, на негово място дойде горчиво-сладката истина.

Бъдещето на Конър беше осигурено.

Но нейната половина от ранчото „Лост Ривър“ принадлежеше на Кейс Максуел.

— Сигурен ли си, че не искаш да промениш сделката и да вземеш половината от среброто, вместо половината от ранчото? — попита тя след известно мълчание. — Среброто струва много повече.

— Не и за мен.

Тя не го попита отново.

Сара безмълвно яздеше към дома, който вече не беше неин. Обхождаше с поглед земята, за да запомни суровата й красота.

Съвсем скоро спомените щяха да са единственото нещо, което щеше да й остане от ранчото, което обичаше.

Глава 21

Бягай! Каньонът се е наводнил, а той е пиян и зъл и те търси! По-бързо, Конър! Вече си твърде голям, за да те нося!

Сара се стресна и се събуди. Сърцето й биеше бясно. Цялата беше в студена пот.

Пое си дълбоко въздух и се опита да се ориентира.

Над нея грееха звезди. Земята беше покрита със сняг.

Тя изведнъж си спомни къде се намира и защо. По предложение на Хънтър — всъщност това по-скоро беше заповед — тя не остана да нощува в къщата. Когато се стъмни достатъчно, за да не могат да я видят, ако някой наблюдаваше ранчото, тя взе завивките си и излезе навън.

Зад гърба й се издигаше стръмната стена на каньона. От двете й страни имаше храсти. Наоколо имаше доста спънати коне, а техните сетива щяха да усетят всеки натрапник много преди хората да го видят.

Кейс спеше някъде наблизо. Не се виждаше в тъмното, но беше там. Пазеше нея и испанското сребро.

Сара задиша по-спокойно. Въздухът беше студен и чист.

„Било е само кошмар — каза си тя. — Нищо, от което да се плаша. Хал е мъртъв. Конър е в безопасност. Аз съм в безопасност.“

Но въпреки че си го повтаряше непрекъснато, пак изпитваше някаква тревога. Не се беше чувствала така, откакто бе разбрала, че родителите й са мъртви, че братята и сестрите й са мъртви и че Конър може да разчита само на нея за оцеляването си.

Това сребро означаваше, че Конър никога вече няма да бъде гладен, нито пък тя.

Никога няма да й се наложи да се омъжи или да проституира само за да оцелее.

Защо тогава бе толкова изплашена?

Спомни си високата цена, която бе платила за испанското съкровище — ранчото „Лост Ривър“.

Преживявала бе и по-тежки загуби.

Ще преживее и тази.

Някак си.

— Сара?

Гласът на Кейс беше много тих и идваше от някъде съвсем наблизо.

— Будна съм — прошепна тя. — Какво има?

Той изникна от мрака и застана до нея.

— Това щях да те попитам и аз. Мяташе се като риба на сухо.

— Просто сънувах кошмари.

— Наводнението или съпруга си?

— И двете, мисля. Не си спомням много, като изключим страха.

Гласът на Сара още трепереше след преживения ужас.

Без да казва нищо, Кейс седна до постелята й. Нежно я вдигна и я положи в скута си, зави я с едно одеяло и я притисна към гърдите си.

— Понякога е необходимо известно време, за да забравиш кошмара — каза той.

Загубата на ранчото „Лост Ривър“ и смъртта на родителите й не можеха да бъдат забравени. Но тя не отказа утешението, което той й предлагаше. Въздъхна и се облегна на него.

— Погледни наоколо — прошепна той след известно време. — Земята е красива като песента на чучулига.

Не беше необходимо да поглежда. Земята изпълваше очите й, сърцето й, душата й.

— Утре снегът ще се стопи — каза тя тихо, — но дотогава всичко ще блести от белота като коледен ангел.

Спомените сграбчиха сърцето му.

— Вашето семейство също ли слагаше ангел на върха на коледната елха? — попита той.

Сара кимна.

— Това беше любимото ми украшение.

— Емили също най-много харесваше ангела.

От тъгата в гласа му я заболя. Без да казва нищо, тя обви ръце около него.

Снегът блестеше като криле на ангел и още повече подчертаваше красотата на тази земя.

Как би могла да напусне всичко това?

Дишането й отново се учести.

— Още ли те е страх? — попита тихо Кейс.

— Знам каква е разликата между кошмара и хубавия сън.

Той я придърпа по-близо и пъхна главата й под брадичката си. Вдиша аромата на косите й.