— Добро момче е, но му липсва опит.

— Не искам Конър да се излага на опасност заради мен — каза Сара глухо. — Не искам никой да се излага на…

— Аз ще се погрижа за нея — прекъсна я Кейс, гледайки към Хънтър, — когато нямате нужда от мен, за да разузнавам в Спринг Кениън.

— Аз съм добър в разузнаването — обади се Морган, без да се обръща конкретно към някого. — Особено в нощното.

Ют се ухили.

— За малко да ме хванеш натясно в Мексико.

— Наистина малко ми остана — съгласи се Морган.

— Все още ли ме преследваш?

Сара се вцепени и се втренчи в Морган.

— Наистина обичах онзи кон, който ми открадна. Но не, вече не те преследвам. Освен ако не те намеря близо до конете си…

Ют се засмя.

— Сега имам достатъчно коне — каза той. — Конър и Сара са много добри в опитомяването на диви коне. Мустангите идват при тях като мухи при мед.

Хънтър погледна към двамата мъже и кимна доволен, че поне в това отношение няма да има неприятности.

— Предполагам, че ти най-добре познаваш околността — обърна се той към Ют.

Старият човек изсумтя, изпи последната глътка от кафето си и се изправи.

— Познавам я.

— Покажи ми местата, от които ранчото се вижда най-добре, най-добрите места за засади около Спринг Кениън, кои каньони нямат изход и кои могат да се изкачат пеша.

Ют погледна към Кейс.

— Ако Хънтър беше генерал — каза Кейс, — Югът щеше да спечели войната.

— Съмнявам се — обади се Морган.

— Аз също — измърмори и Хънтър. — Тактиката е едно нещо, а двуцевните карабини — съвсем друго. Карабините на янките бяха същинско чудо. — Той се изправи и погледна към Ют. — Пеша или на коне?

— Сега ще яздим. По-късно ще ходим пеш.

— Кога трябва да застъпиш на билото? — попита Морган Ют.

— По пладне.

— Аз ще поема дежурството от обяд до залез слънце — каза Морган и стана. После погледна към Сара. — Благодаря за закуската, госпожо. Хубаво е, когато ти готви жена.

— Няма защо да ми благодариш. Това е най-малкото, което мога да направя за вас. Това не е ваша битка.

— Където има Калпепърови, битката е и моя.

Чертите на лицето на Морган внезапно се изпънаха и Сара се зачуди какво ли са му сторили. Но въпреки любопитството си не попита. След като бе чула всичко за семейството на Хънтър, вече не искаше да знае нищо за Калпепърови, освен къде ще бъдат гробовете им. Обърна се и погледна към Хънтър.

— Защо просто не ги застреляте из засада? — попита го тя. — Всички шерифи в района ги търсят — живи или мъртви.

— Ако беше толкова лесно, Калпепърови щяха да измрат още в Тексас — отговори той. — Те са наистина много хитри.

— Бил съм в лагера им — обади се Ют. — Следващия път ще убия няколко.

— Не — каза Сара. — Не и ако Конър е с теб.

— Не можеш вечно да бдиш над него — каза Кейс.

— Ще правя това, което трябва — студено отвърна тя. — Целият живот е пред Конър и искам да го изживее.

— Ако ти е все едно — каза Хънтър, гледайки към Ют, — предпочитам да не риташ кошера, преди да заложим капаните си.

Ют сви рамене.

— Днес. Утре. Следващата седмица. За мен това няма значение. Калпепърови вече са тръгнали към ада.

— Нещо конкретно ли имаш предвид? — попита го Хънтър.

— Те направиха жилетката на Сара на парцали. Мислили са, че това е тя. Тръгнали са към ада. Всичките.

Кейс погледна изненадано в тъмните очи на Ют. Преди засадата в каньона, Ют правеше поразии на бандитите просто така.

Но сега вече не си играеше.

— Ще тръгваме ли? — обърна се Ют към Хънтър.

— Аз ще поогледам отзад — каза Морган.

— Гледай да не скочиш върху Конър — каза Сара. — Спи под най-голямото дърво.

Морган се ухили и се запъти към вратата.

— Ще съм много тих, госпожо.

Хънтър и Ют го последваха навън. Вратата се затвори след тях.

Сара се обърна към Кейс. Той я наблюдаваше.

— Ще оседлая Крикет и кобилката ти.

— Защо?

— Отиваме да търсим среброто.

Тя си каза наум, че сърцето й трепна защото щеше да търси съкровището, а не защото видя желанието в очите му.

— Добре.

— Още три коня ще са ни достатъчни ли?

— За всичкото сребро?

Той изсумтя.

— За всичките дърва. Те горят доста по-добре, отколкото глупавите ти мечти.

Глава 20

Леденият вятър брулеше каменната пустиня. Сиви облаци покриваха небето.

— Мирише на сняг — каза Сара.

— Ако завали, утре ще търсим елени, а не сребро.

Кейс се обърна и вдигна яката си.

Сара отвори уста за да спори, но размисли Имаше доста хора които трябваше да бъдат нахранени. А следите на животните се виждаха много ясно върху снега. Това беше възможност, която не трябваше да изпуснат.

— Нямали да поспорим? — подразни я той.

— Аз също обичам да ям.

— Напоследък въобще не забелязвам такова нещо.

Тя не му обърна внимание.

Той се изкуши да я подразни. По-лесно му беше да понася гнева й, отколкото начина, по който непрекъснато избягваше да го поглежда в очите.

Или пък начина, по който се отдръпваше встрани, за да избегне всякакъв допир с него.

Но въпреки това тя непрекъснато го изкушаваше безмилостно.

Винаги имаше нещо, което да му напомни за неподправената чувственост, която бе открил под страха й. Блясъкът на лампата в косите й, ароматът на рози от кожата й, шепотът на вретеното, когато предеше, извивката на брадичката й, когато наблюдаваше полета на ястребите… всичко, свързано с нея го изкушаваше.

А лекото поклащане на тялото й, докато яздеше пред него, го възбуждаше до болка.

— Хайде, инатести животни такива — измърмори той и дръпна въжето.

Първият мустанг ускори крачка. Трите товарни коня бяха вързани заедно и очевидно искаха едно и също нещо — задниците им, а не главите им да са срещу вятъра.

Кейс огледа каньона, който бързо се стесняваше пред тях. От това, което беше видял досега, предполагаше, че краят му представлява отвесна скала, която само ястреб може да преодолее.

А това не беше приятна мисъл. Това беше същият каньон, в който бандитите бяха стреляли по тях.

„Още един каньон без изход — помисли си той. — Да се надяваме, че проклетите бандити са се отказали да нападат из засада.“

Рано или късно дори и най-тъпият, най-мързеливият разбойник разбира, че да се устройват засади просто не е много умно.

Космите на врата му настръхнаха. Имаше чувството, че някой ги наблюдава. Внимателно огледа високите части на каньона за блясък на метал или стъкло, който можеше да издаде присъствието на бандитите. Погледна и конете, търсейки знак, че усещат нещо.

Какво ли бе видяла Сара, докато събираше дърва тук? Няма нищо, което да вдъхва надежда, че съкровището може да е тук.

Просто един от стотиците подобни каньони. Сигурно е по-вероятно да намери игла в купа сено, голяма колкото Тексас.

Не че среброто имаше някакво значение за Кейс. Трябваше да се събират дърва, а това беше единственото нещо, което го интересуваше.

Сара спря, след като отминаха мястото, където им бяха устроили засада предишния път. Бариера от дънери, скали и чакъл преграждаше каньона.

— Само за минутка — каза тя и слезе от коня.

Кейс измъкна краката си от стремената, скочи на земята и хвана ръката й преди още да е направила и две крачки.

— Къде мислиш, че отиваш? — попита я той. Гласът му бе станал дрезгав от желанието, което го изпълваше целия. Тя потрепери леко.

„Как да не го изкушавам, като страстта му ми действа на нервите? — помисли си тя. — А също и моята. Господи, никога не съм предполагала, че мога да желая някои мъж; а ето че сега не мога да мисля за нищо друго, освен че искам да го прегърна силно и да го имам само за себе си. Никога не съм се чувствала така. Дори не съм знаела, че е възможно.“

По тялото й премина гореща вълна и дъхът й спря. Чудеше се дали някога пак ще изпита онзи учудващ, почти плашещ я екстаз.

— Ако ми кажеш какво търсиш — каза той, — ще мога да ти помогна да го намериш.

Тя се изсмя късо, надявайки се, че не се е изчервила.

— Искам да се изкача горе, за да погледна към стените на каньона пред нас — каза тя дрезгаво, посочвайки към една купчина камъни.

— Ако така ще видиш каньона по-добре, някой с пушка ще види теб още по-добре.

— Наистина ли мислиш…

— Да, по дяволите, наистина мисля — прекъсна я гневно той. — Ти също трябва да се опиташ да мислиш или ще се окажеш цялата на дупки, както проклетата ти жилетка.

Тя преглътна.

— Така, както яздим срещу вятъра — продължи Кейс, — конете не могат да подушат, ако някой ни следва. Но се обзалагам, че някой прави точно това.

Сара облиза пресъхналите си устни.

Той стисна по-силно ръката й, защото желанието му внезапно предизвика болка в него. Но бързо се осъзна и разхлаби хватката си.

Беше му приятно да я докосва дори през ръкавиците и дебелите дрехи. Беше толкова топла, мека, женствена.

— Какво търсиш? — попита той почти ласкаво.

Устата й пресъхна. Беше виждала същото изражение в очите му и преди.

Тогава той се бе притиснал към нея, изпълвайки я цялата.

— Търся едни други развалини — каза тя дрезгаво. — Не точно стаи, а малки каменни помещения, изградени в една малка пещера в скалите.

— Къде?

— Нагоре по каньона. На южната стена. Мисля, че видях нещо, когато събирах дърва тук.

Кейс бавно освободи ръката й.

— Аз ще погледна — каза той, — а ти ме чакай тук. Ако конете чуят нещо зад нас, скрий се някъде и стой там.

Кейс започна да се катери по камарата камъни. Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-очевидно ставаше, че каньонът е бил наводняван през последните няколко години.

„Може би е било в годината, когато Хач е бил твърде често Конър“ — помисли си той.

После се зачуди дали пък това не е каньонът, в който Хал е намерил смъртта си.