Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Тя се обърна и посегна към тигана над огъня.

„Какво ми става?“ ядосваше се тя на себе си. „Никога не плача, а ето че сега плача почти непрекъснато.“

— Напоследък всеки бяга от мен, сякаш съм се била със скункс и съм загубила — промърмори тя.

Посегна към това, което мислеше, че е дървената дръжка на тигана. Но вместо това хвана самото нагорещено желязо.

— Проклятие! — извика тя и бързо го пусна. Започна да тръска ръката си.

— Защо го направи? — попита Кейс.

— Защото съм идиотка, как иначе? — озъби се тя.

— По дяволите, не си по-голяма идиотка от мен. Дай да видя.

Тя бавно разтвори ръката си, но не я протегна към него.

— Нищо ми няма. Просто се опарих, това е всичко.

Кейс погледна към стиснатите й устни и се почувства безпомощен, а това само го ядоса повече. Лявата му ръка се стрелна и хвана китката й.

— Такъв инат си, че не би ми казала, дори да си се изгорила до кокал — каза той и дръпна ръката й. — Просто искам да видя сам.

— Кой ти даде право да…

— Ти — прекъсна я той рязко.

— Кога?

— Когато ме покани в тялото си.

Тя стана алено червена, после изведнъж пребледня. Опита се да заговори.

От устните й не излезе никакъв звук.

С нежност, от която й се доплака, Кейс разтвори дланта й. В основата на пръстите й имаше розова ивица.

Той издаде такъв звук, сякаш сам се беше опарил. После вдигна ръката й до устните си и целуна белега.

Тя потрепери и леко въздъхна. Дъхът му и нежното докосване на брадата му върнаха всичките интимни спомени, които тя се опитваше да забрави.

Особено края, когато той дори не поиска да я погледне.

— Недей. — Тя се задъхваше. — Не го прави.

Кейс вдигна поглед. Очите му бяха като дълбоки вирове — спокойни, но със стаени сенки в дълбините.

— Причинявам ли ти болка? — попита той.

— Не още.

— Досега причинявал ли съм ти болка?

— Да — дрезгаво отговори тя.

— Когато бях в теб?

Тя затвори очи и извърна лицето си.

— Скъпа, причиних ли ти болка?

— Не… тогава…

Той се наведе над дланта й и отново я целуна.

— Кога ти причиних болка?

— След това. Когато нямаше търпение да се отървеш от мен.

Той рязко вдигна глава. Сара не го гледаше. Гледаше в пода, съвсем засрамена.

— Не знам какво направих, че ти така се отврати от мен — прошепна тя.

— Ти…

— Не — отчаяно го прекъсна тя. — Не ми казвай. Това няма значение. Повече няма да се повтори.

— Не бива — съгласи се той.

Но още докато произнасяше думите, нещо дълбоко вътре в него остро се противопостави на мисълта никога повече да не прави любов със Сара.

По бузата й се търкулна една сълза и се спря в ъгълчето на устата й.

Той се наведе и я пое с език.

— Недей! — Тя трепереше. — Няма да мога да го понеса още веднъж.

— Сара — прошепна той до устните й. — Моя сладка, страстна, невинна Сара. Ти не си ме отвратила по никакъв начин. Бих продал душата си, за да бъда още веднъж с теб.

Тя се задъха.

— Тогава защо…? — прошепна тя.

— Защото ще ми струва много да бъда твой любовник. От душата ми не е останало почти нищо.

— Не разбирам.

Той надигна брадичката й. После я целуна с нежност и страст, от които и на двамата им спря дъхът.

— Не знам дали мога да ти обясня.

Тя само го гледаше с очи, които сякаш бяха огледален образ на неговите. Болка и желание, страст и съжаление.

— Отидох на война, когато бях на петнайсет. И накарах Хънтър да дойде с мен.

Тя прехапа устната си. В гласа му звучеше отвращение от самия него.

— Брат ми беше женен за една безполезна малка кокетка — продължи той. — Имаха две малки деца — Тед и Емили.

Въпреки че гласът му беше привидно спокоен, Сара усещаше колко му е трудно да говори за племенницата и племенника си. Искаше й се да му каже да спре.

Но повече искаше да разбере каква е тази черна сянка надвиснала над душата му.

— Хънтър не искаше да дойде заради децата, но Белинда и аз го убедихме.

— Брат ти не прави впечатление на човек, когото е лесно да подведеш.

— По дяволите, може би той беше толкова доволен да се отърве от компанията на жена си, колкото тя бе нетърпелива да си легне със съседа.

Сара трепна от резкия му тон.

— Аз отидох на война заради справедливостта и за да опазя цивилизацията — продължи Кейс. — Но дори и младите глупаци порастват, ако оцелеят. Съвсем скоро разбрах, че войната е истински ад за добрите жени и децата, а те бяха единственото нещо, за което си струваше да се бие човек.

Тя леко потърка бузата си в гърдите му. Искаше й се да го успокои, да премахне напрежението му.

— Не загубих разсъдъка си само защото не спирах да мисля за племенниците си. Особено за Емили. Тя беше прекрасно дете и винаги се смееше. Обичаше всичко и всички. — Той се поколеба но продължи да говори с монотонен глас. — Когато положението ставаше непоносимо, аз изваждах една кукленска порцеланова чашка за чай, която бях купил за Емили. Просто седях и я гледах и си спомнях за смеха й и се молех тази проклета война да свърши.

Сара обви ръце около Кейс Прегърна го, казвайки му безмълвно, че не е сам със спомените си.

— Върнах се вкъщи няколко седмици преди брат ми. И открих… открих…

През тялото му премина тръпка и той спря да говори.

— Всичко е наред — обади се Сара. — Не е нужно да ми казваш.

Той я прегърна, сякаш тя беше самият живот. Тя не се възпротиви на силната му прегръдка. Знаеше, че мъката го е сграбчила още по-здраво.

— Калпепърови — каза той най-накрая.

Гласът му я накара да потрепери.

— Южняци — продължи той. — Като мен…

— Не като теб.

Той явно не я чуваше. Очите му бяха широко отворени и не трепваха втренчени в нещо, което само той можеше да види.

А това, което виждаше, не можеше да бъде описано.

— Пристигнали в ранчото ни три дни преди мен. Убили всичките обитатели на долината откраднали или заклали добитъка, изгорили къщите и оборите. Когато свършили с жените, взели децата и…

Тишината която последва, беше по-непоносима и от думите.

Сара си спомни какво й беше казала Лола за Калпепърови.

Продават деца на команчите, след като са им правили неща които биха накарали и дявола да се засрами.

— Когато най-после открих Ем и Тед, нямах лопата — прошепна Кейс. — Изкопах гробовете им с голи ръце. И тръгнах да търся Калпепърови.

Тя гледаше очите му и плачеше тихо, безпомощно, защото вече знаеше какво бе накарало Кейс да се откаже от смеха надеждата и любовта.

Спомените му сигурно бяха по-лоши и от нейните.

— Сега разбираш ли защо те отблъснах? — попита той.

Тя го гледаше безмълвно, болеше я за него.

— Смъртта на Тед и Ем… — Гласът му заглъхна. Той сви рамене. — Тя уби нещо в мен. Не мога да ти дам това което заслужаваш.

— Какво заслужавам? — попита тя. Не го разбираше.

— Съпруг. Деца. Любов. Това вече го няма в мен. Всичко е мъртво, както малката Ем.

— Не го вярвам Всеки, който е поне наполовина толкова нежен, колкото си ти, не може да изгуби способността да обича.

Кейс я погледна право в очите.

— Всичко, което мога да ти дам, е страст. Когато един мъж мисли за това, той прави всичко възможно, за да го получи най-бързо. Ти искаше нежност. Аз ти я дадох.

Усмивката на Сара трепна, но въпреки това беше истинска.

— Помолих ли те за още нещо? — прошепна тя.

— Не беше необходимо. Това личи в погледа ти, когато ме гледаш и мислиш, че аз не знам.

— Както когато ми се иска да ти забия нож в гърба? — Тя се усмихна през сълзи.

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха, но така само изглеждаше още по-тъжен.

— Не можеш да ме измамиш — каза той. — Ти си като кошер. Справи ли се човек със жилото, отдолу остава само медът.

— И двамата сме достатъчно големи. Ти искаш нещо, което мога да ти дам, и аз също го искам.

Той поклати глава.

— Ти каза, че ме желаеш — продължи тя. — Е — и аз те желая.

Той погледна алените й бузи, насълзените очи и треперещите устни.

— Истински мед — каза той дрезгаво. — Не ме изкушавай.

— Защо не?

— Защото мога да ти направя бебе, затова.

— Бебе — повтори тя тихо. После се усмихна.

Кейс се отдръпна от нея.

— Не искам деца — каза той. — Никога.

Ръцете й се сключиха около него. Изправи се на пръсти и целуна ъгълчето на устата му. После докосна долната му устна с връхчето на езика си.

Той се дръпна назад като опарен.

— Не ме изкушавай да ти направя бебе — каза той. — Ще намразя и двама ни, ако това се случи. Това ли искаш?

Тя затвори очи и го пусна. Без да каже и дума повече, взе вретеното и започна да преде.

Само миг по-късно от другия край на стаята се чу звукът от триенето на камъни един в друг. Кейс мелеше царевица.

Нито той, нито тя се обадиха повече тази вечер.