Суровите черти на лицето му казваха повече от думите.

— За малко наистина да ме убият — призна Кейс.

— Колко малко?

— Реджиналд и Куинси са най-бързите Калпепърови, с които съм си имал работа.

Хънтър изсвири беззвучно.

— Какво се случи?

— И двамата стреляха по два пъти, преди да ги довърша. И в мен имаше малко олово.

— Сега изглеждаш доста добре.

— Имах си добра болногледачка. — Кейс повиши глас. — Сара, ела да те запозная с едни приятели.

След малко тя се измъкна от храсталака. Вечерята на Кейс не се виждаше никъде, но затова пък револверът беше в ръката й.

Очите й гледаха тревожно, но само докато се спряха на Хънтър.

— По ръста и вида ви — каза тя, усмихвайки се, — съдя, че сигурно сте кръвен роднина на Кейс.

— Мисис Кенеди — каза Кейс официално, — запознайте се с брат ми Хънтър Максуел и нашия приятел Нусис Морган.

— Госпожо — каза Морган и докосна шапката си. — За мен е голямо удоволствие.

Хънтър свали шапката си и се поклони на Сара.

— Благодаря, че сте спасили живота на брат ми — каза той. — Ако някога имате нужда от помощ, изпратете някой в Рубинените планини. Ще дойда веднага.

— Не сте ми задължен по никакъв начин — отговори тя. — Спасявала съм и по-безполезни твари от брат ви.

— Но не чак толкова много, обзалагам се — каза Морган сухо.

Тя се засмя. Морган й харесваше.

— Заповядайте на вечеря — каза тя и пак се усмихна. — Имаме задушено еленско и царевичен хляб.

— Много мило от ваша страна, мисис Кенеди — отговори Хънтър.

— Благодаря, госпожо — обади се и Морган. — От доста време сме само на сухари и вода.

— Сухари и вода? — повтори тя.

— Бързахме — просто обясни Хънтър. — Казаха ни, че Кейс е мъртъв.

Очите й се разшириха и сърцето й заби бързо като си представи какво е преживял Хънтър.

— Горките! Нищо чудно, че изглеждате толкова изтощени. Знам какво е да загубиш най-близките си роднини.

Хънтър се трогна от състраданието, което видя в сивите очи на Сара.

— Вие сте добра жена, мисис Кенеди — каза той.

— Сигурна съм, че брат ви няма да се съгласи с това — отвърна тя малко остро. — И моля, наричайте ме Сара. Бях вдовица по-дълго време, отколкото бях омъжена. Всъщност никога не съм се чувствала удобно с името Кенеди.

— Сара. — Той се усмихна. — Наричай ме Хънтър.

Тя му се усмихна в отговор. Усмивката й беше като гласа й — женствена и нежна по начин, който нямаше нищо общо с флирта.

— Можеш да запазиш женските си хитрини за някой друг — обади се кисело Кейс. — Хънтър е женен за една прекрасна жена.

Сара го изгледа косо с присвити очи.

— Имам по-малко женски хитрини отколкото ти — добри обноски — каза тя отчетливо. — А те въобще не са много.

Морган и Хънтър се изсмяха високо. Кейс промърмори нещо. Сара се усмихна на Хънтър.

— Ти си по-големият брат, нали?

Той кимна.

— Изглежда и ти не си имал голям късмет, докато си го учил на добри обноски, както и аз с по-малкия ми брат.

Хънтър скри усмивката си, поглаждайки черните си мустаци.

— Не ми беше лесно — съгласи се той.

— Сигурна съм, че е така. Но поне ти си достатъчно голям, за да го научиш на някои неща със сила. За съжаление, Конър е само на петнайсет, а е вече два пъти колкото мен.

— Дори три — обади се Кейс. — Това момче яде като невидяло.

— Ти, разбира се — отвърна Сара, — почти нямаш апетит.

Морган се покашля.

Хънтър не си направи труда да скрие удоволствието си от тънкия хумор на тази малка вдовица. Той просто отметна глава назад и се изсмя гръмогласно.

— Е, виждам, че няма защо да се притеснявам, че съм на пост — обади се Кейс саркастично. — Цялото това цвилене със сигурност ще изплаши мулетата на Калпепърови.

Хънтър поклати глава и прегърна брат си, като не спираше да се смее.

Кейс не се усмихна в отговор, но чертите на лицето му омекнаха, когато отвърна на прегръдката.

Явната любов между братята предизвика усмивка върху устните на Сара, въпреки че гърлото й се стягаше от тъга, която не бе усетила до момента.

„Някои ден Конър ще ме остави и ще заживее свой собствен живот“ — помисли си тя.

Но заедно с тъгата в душата й настъпи спокойствие.

Точно така трябва да бъде. Не го бе отгледала, за да й прави компания цял живот.

— Да доведа ли конете, полковник? — попита Морган.

— Ще дойда с теб — каза Хънтър. — Шест коня не са шега работа.

— Шест? — учуди се Сара, притеснена от мисълта, че трябва да нахрани толкова много мъже. — Има ли още хора с вас?

— Не, госпожо — отвърна Морган. — Не искахме да убиваме коне на път за тук, затова сме взели по три на човек.

Сара се вгледа в двамата мъже.

— Спали ли сте въобще, откакто сте тръгнали?

— На седлото — отговори Хънтър. — Това е номер, който само войниците умеят.

— От колко време яздите?

— Не знам — призна той и уморено потри лицето си. — Просто съм доволен, че не сме бързали за погребение.

— Ние имахме малко работа с лопатите — каза Сара, — но засега сме погребали само няколко от хората на Муди и един Калпепър.

Хънтър погледна към брат си. Лицето му внезапно се изпъна и това й напомни за Кейс.

— Калпепърови са наблизо, така ли? — попита Хънтър.

Кейс кимна.

— Чухме само за двамата в „Испанската църква“. Аб също ли е тук?

— Само докато ми падне на мушка — отговори Кейс. — Тогава вече ще е на път за ада.

— Други Калпепърови?

— Всичките, с изключение на онзи, който убих преди няколко седмици.

— Какво се случи? — полюбопитства Хънтър.

— Той и двама от хората на Муди бяха решили, че ще ни изненадат, като се промъкнат към къщата през нощта — отговори Кейс.

Морган поклати глава.

— Чух два крясъка на бухал, които звучаха фалшиво, и излязох на лов — продължи Кейс.

Сара стисна устни. Страхът, който бе изпитала за него през онази нощ, беше нещо, което никога нямаше да забрави.

— Кейс още не беше оздравял напълно — каза тя дрезгаво. — Онзи Калпепър почти го хвана натясно.

— Кой от всичките беше? — попита Хънтър.

— Не беше Аб — отвърна Кейс. — Един от пръстите му липсваше. Последния път, когато бях достатъчно близо, за да мога да броя, Аб си беше с десет пръста. Може би беше Парнел.

Хънтър намести шапката си с бързо движение на ръката.

— Добре — каза той. — Ще се погрижим за тях, но първо трябва да си починем.

— Да се погрижите за тях? — повтори Сара.

— Няма за какво да се притесняваш, госпожо — обади се Морган. — Просто една недовършена работа.

— Но вие сте само четирима, като броим и Ют — каза тя. — А те са поне дузина.

— Някъде толкова — обади се Кейс. — Двама от хората на Муди са се измъкнали през нощта. Аб не им харесва.

— Кога за последен път си ги броил? — попита Хънтър, гледайки настойчиво брат си.

— Преди два дни. Имаше пресни следи, които се отдалечават от лагера, но не се връщат.

Гласът и изражението му подсказваха, че това няма да е за последен път.

Сара изгледа последователно тримата мъже, отвори уста, за да попита нещо, после я затвори. Каквото и да кажеше, нямаше да промени решителността, която се четеше върху лицата им.

Нито пък можеше да спори с тях. Да имаш бандити за съседи бе все едно да имаш гнездо на гърмящи змии под прага. Рано или късно някой ще бъде ухапан.

— Да отидем в къщата — каза тя. — Имат повече нужда от почивка, отколкото от приказки. И двамата са в плачевно състояние.

Хънтър леко се усмихна.

Морган се изсмя и погледна косо към Кейс.

Той не се усмихваше, нито пък се смееше. Гледаше Сара с тревога и с някакво друго, трудно определимо чувство.

Тя му се усмихна по-скоро с устни, отколкото с очи. Но усмивката й се промени, когато се обърна към двамата изморени ездачи.

— Вървете по тази пътека надолу — каза им тя — Аз ще тръгна първа, за да предупредя Ют и Лола да не ви застрелят.

— Лола? — учуди се Морган. — Да не би да става въпрос за Голямата Лола?

— Така са я наричали някога. Но сега тя си е просто Лола.

Той се усмихна.

— Ще приема думите ти на доверие. А този Ют — да не е един дребничък човечец, който говори малко и върши още по-малко глупости?

— Същият.

— Проклятие! — После побърза да добави: — Извинявам се за езика си, госпожо.

— Не се притеснявай — каза тя сухо. — Не очаквам салонни маниери.

— Никога не съм мислил, че отново ще ги видя живи тези двамата — обясни Морган. — Чух, че Ют е убит от хайка, а след това Голямата… ъъъ… Лола изчезнала.

— Сара измъкнала Ют от същата дупка, в каквато се намирах и аз — намеси се Кейс. — Той смята, че слънцето изгрява и залязва само заради нея.

— Разбираемо е — каза Хънтър. — Мъжете мислят само хубави неща за жените, които са им спасили живота.

— Не и брат ти — каза Сара горчиво. — Така че не се притеснявай за него. Възгледите му за живота са си останали същите.

Кейс не показа раздразнението, което изпита от думите й. Нито пък показваше желанието си, което го обземаше всеки път, щом вятърът довееше до обонянието му аромата на рози и жена.

Ароматът на Сара го преследваше.

Не трябваше да мисли за това.

Щеше да е по-лесно да спре да диша.

Морган погледна първо към Сара, после към Кейс и се покашля.

— Още колко време трябва да останеш на пост?

Кейс свали погледа си от Сара с неудоволствие, което почти не можа да прикрие.

— Още няколко часа.

— Ще поема останалото време — каза Морган и се протегна.

— Ти си по-уморен от мен.

Морган се ухили.

— И по-гладен. Мисля, че вечерята, която ще изям тук, ще е по-обилна от онова, което ще ми остави Хънтър долу.

— Ще стоя до него с пушката — каза Сара. — В моята къща всичко се дели по равно.

— Само се шегувам — ухили се Морган. — Полковникът по-скоро би се отказал от своята порция, отколкото да остави някой от хората си гладен. — После се обърна към Кейс. — Какъв е сигналът ви за опасност?