Той напусна прикритието на скалните колони, влачейки се по корем.

Нито веднъж не вдигна главата си по-високо от камъните. Прашните му дрехи и кожа се сливаха с пейзажа.

Сара трябваше да присвие очи, за да се увери, че вижда Кейс, а не сенките на храстите.

Нищо чудно, че е толкова добър ловец, помисли си тя. Може да се промъкне толкова близо до дивеча, че направо да се протегне и да го сграбчи за гърлото.

Кейс изчезна.

Полази я студена тръпка. Премига веднъж и още веднъж, но не виждаше нищо. Наистина беше изчезнал.

И в този момент разбра как бе оцелял през онази нощ, когато тримата бандити не успяха.

Но въпреки че бе толкова добър в преследването, през тази нощ той за малко не бе загинал. Някои от мъжете, с които си имаше работа, бяха добри почти колкото него.

По гърба й потече студена пот. Страхуваше се както за Кейс, така и за себе си. Не й харесваше мисълта, че някаква сянка се движи към нея и може да бъде убита, преди дори да е успяла да извика.

Започна бавно да премества ръката с револвера, докато най-после той застана пред очите й. Оръжието беше твърде тежко за нея. Без да поглежда, тя опипа земята покрай себе си, търсейки камъни. Когато намери достатъчно, направи малка купчинка пред себе си и подпря револвера на нея.

Чакаше.

Изстрел на карабина наруши тишината. Почти в същия момент се чу ответен изстрел от посоката, в която изчезна Кейс. Куршумите пищяха и рикошираха в тесния каньон.

Сара трепереше, но насочи револвера към долната част на каньона и се помоли Кейс да не е ранен.

Чу се тропот на копита. Каменните стени караха всеки звук да отеква многократно, така че тя въобще не можеше да се ориентира къде точно се намира конят.

Изведнъж главата на Кейс и карабината му се показаха над храсталака. Той стреля, сложи нов патрон, стреля, отново зареди и отново стреля. Изстрелите бяха толкова бързи, че прозвучаха като грохот на гръмотевица.

Тропотът на копитата се забави и постепенно заглъхна.

Засвириха куршуми от съвсем различна посока.

Сара чакаше, но Кейс не стреля отново.

Беше същото като през онази нощ, когато бандитите нападнаха ранчото. Тя чакаше и се ослушваше, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. В стомаха й ужасът се беше свил на топка.

Дали е ранен?

Да лежи, да чака и да се чуди, беше противно на природата й. Реши да се промъкне към Кейс и да провери какво е станало. Конър не беше тук, за да я държи и да не й позволява да разбере нищо.

Но въпреки това не помръдна.

Беше дала дума на Кейс, че ще остане на мястото си.

Той нямаше да очаква тя да се промъква към него. Ако е жив, по-добре да не му отвлича излишно вниманието. Ако е мъртъв, по-добре да не издава местоположението си. Ако беше ранен…

Тази мисъл беше непоносима.

Стиснала здраво револвера, тя прехапа устни и се помоли Кейс да се върне отново при нея.

След известно време се чу крясък на ястреб.

Тя отговори с треперещи устни.

Само след няколко секунди Кейс пролази през храсталака и се върна под прикритието на колоните. Беше потен, мръсен и издраскан.

Карабината в ръката му беше чиста и готова за стрелба.

— Колко? — попита Сара тихо.

— Трима.

— Къде?

— Двама идват нагоре към каньона.

— А къде е третият?

— На път за ада.

Сара въздъхна.

— Недей да го съжаляваш — продължи Кейс тихо. — Когато го уцелих, той стреляше в жилетката ти.

Устата й внезапно пресъхна.

— Дали е мислил, че това съм аз?

— Не го е било грижа дали си ти, аз или Конър.

Мисълта, че брат й може да бъде убит, промени изражението й.

— Надявам се, че на този бандит адът ще му хареса.

— А аз се надявам да не му хареса.

Спокойният му тон предизвика още една студена тръпка по тялото й.

— А сега какво? — прошепна тя.

— Ще чакаме.

— Какво?

— Каквото и да се случи.

— А ако Ют и Конър са чули изстрелите? Понякога звукът се чува надалеч в тези каньони.

— Ют знае, че не бива да се хвърля като сляп, когато има стрелба.

— Конър — беше единственото, което успя да каже. Кейс не отговори. Вместо това присви очи над карабината, издиша и съвсем леко натисна спусъка.

Звукът от изстрела сякаш разцепи главата на Сара. В долната част на каньона един мъж се претърколи. Тялото му се плъзна по склона и се спря в една скала. Човекът или беше в безсъзнание, или беше мъртъв.

— Калпепър — прошепна тя. В гласа й се четеше надежда.

— Не. Много е нисък и твърде мургав.

Отново настана тишина. Не се чуваше нищо друго, освен вятърът, който свиреше между скалите.

След около четвърт час през тялото на Сара започнаха да преминават тръпки. Ризата и панталоните й бяха достатъчни, за да я предпазват от студа, докато влачеше тежките дървета. Но лежането върху голата земя в северната част на скалист каньон посред зима, беше съвсем друго нещо. Топлината се изцеждаше от тялото й с всеки удар на сърцето.

С крайчеца на окото си погледна към Кейс, който беше гол до кръста. Очите му бяха присвити, нащрек. Дори и да усещаше студа, това не му личеше.

Тя се опита да спре да трепери, но не можеше. Стисна зъби, за да спре тракането им, което сигурно го разсейваше.

След още десет минути ръцете й затрепериха толкова силно, че тя вече едва държеше револвера Кейс взе оръжието от ръцете й и го пъхна в кобура.

— Притисни се към мен — прошепна той. — Аз съм по-топъл от камъка.

Тя се прилепи към тялото му. Той се обърна на една страна и после се претърколи така, че тялото й остана под неговото.

— А сега се сгуши като котка.

— Щ-ще ти п-преча.

— Ако направя внезапно движение, запуши си ушите. Чакаха.

След известно време отново се чу тропот на копита. Конят очевидно си отиваше. Беше само едно животно и се движеше много бързо.

— Подкован е — прошепна Кейс.

— Не ме интересува, дори да има крила — промълви Сара под него, — стига само ездачът да го няма.

— Престани да мърдаш.

Тя въздъхна и спря да се движи.

Без да й обръща повече внимание, той продължи да чака и да се ослушва. Всичките му сетива бяха нащрек.

Дълго време единственият звук, който чуваха, беше свиренето на вятъра.

Отишли са си, реши Кейс.

Беше сигурен в това. Бавно и дълбоко си пое дъх. И заедно с въздуха вдиша и присъствието на Сара. Точно в този момент тя миришеше повече на прах, отколкото на рози, но това нямаше значение. Тялото му се напрегна.

— Кейс — прошепна тя.

— Какво?

— Отидоха ли си?

— Така мисля.

Тя понечи да стане.

Преди Кейс да е осъзнал какво прави, се оказа, че я притиска здраво към мястото й.

Като си спомни за жилетката й, надупчена от куршумите, го пронизаха студени тръпки. Можеше и тя да бъде на мястото на дрехата.

Не знаеше какво би направил, ако това се бе случило. Дори не искаше да мисли затова. Всичко, което знаеше, бе, че все още не е готов да пусне Сара.

— Само за да се уверим, че сме в безопасност — каза той, — ще почакаме тук още известно време.

— Струваше си да опитам.

Думите й бяха приглушени от гърдите му, затова той не разбра нищо.

— Какво?

Тя въздъхна.

— Нищо. Просто много ми харесва да се чувствам като парче месо в каменен сандвич.

— Аз не съм от камък.

— И аз така си мислех, но си твърд като скала.

Левият ъгъл на устата му се надигна леко под брадата, която още не й бе позволил да избръсне.

— Една дама не би го забелязала — прошепна той в ухото й.

— Колко е твърдо тялото ти ли?

И в същия момент осъзна, че говорят за различни неща.

Точно в този момент тялото му отговаряше и на неговото, и на нейното описание.

— Обзалагам се, че си се изчервила — каза сухо той.

— Провери, но отново ще те ухапя.

Тръпка на първично желание премина през Кейс.

— Продължавай да говориш по този начин — прошепна той в ухото й — и ще забравя за отвратителния навик на Калпепърови да оставят някой, който да довърши ранените.

— За какво да не говоря?

— За това, че ще ме ухапеш.

Той захапа леко крайчеца на ухото й. Тя потрепери и леко въздъхна.

— Студено ли ти е?

— Н-не.

— Трепериш.

— Никой никога не ме е хапал така.

— Как?

Зъбите на Сара леко стиснаха кожата на гърдите му. Дишането му се учести.

— Така — прошепна тя. — Нежно.

— Аз го направих, но ти просто не си спомняш.

— Кога?

— Преди няколко седмици, когато се промъкна в леглото ми.

Тя се вцепени.

— Нямах предвид това.

— Секса?

— Да.

— Сара… — Той търсеше думите. — Скъпа, сексът може да е и нежен, и приятен, и див, и всичко останало.

— За мъжете — може би. Но не и за жените.

— Не ти ли хареса, когато те захапах?

Тя потри носа си в гърдите му.

— Хареса ми — призна си.

— А не ти ли хареса, когато галех и целувах гърдите ти преди две седмици?

— Кейс!

— Хареса ли ти или не?

— Откъде да знам? Аз спях!

— А какво сънуваше?

През тялото й премина тръпка, когато си спомни.

— Лежах под слънчевите лъчи — прошепна тя. — Беше ми топло, сякаш… сякаш… не знам. Никога преди не съм се чувствала така.

— Харесало ти е.

— Откъде знаеш? — отвърна тя — Не си бил в съня ми.

— Не, но бях в тялото ти. Усетих колко много ти харесват целувките и ласките ми.

Тя потрепери.

Никой мъж не е бил толкова близо до нея, освен съпругът й. Но единствените й спомени от Хал бяха свързани със страх, болка и ярост, че трябваше да го понася, в замяна на покрива над главата си и храната в чинията на Конър.

— В тялото ми? — Гласът й бе станал почти писклив.

— Не по този начин, по който си мислиш. Просто… — Гласът му заглъхна.

Как да обясни на една жена с опит, но въпреки това невинна, че мъжете могат да дразнят жените и с пръстите си, чудеше се той.