— Пеша?

— Конят на Хал беше стар колкото него самия. Настигнах го следобед.

Кейс наблюдаваше момчето с присвити очи.

— Казах на Хал да престане да се отнася така със сестра ми. Той започна да ме удря с пистолета. Не му беше за пръв път, но със сигурност беше за последен.

— Застреля ли го?

— Борихме се за пистолета, той гръмна и го улучи. — Въпреки привидно спокойните думи, в очите на Конър личаха сенките от стария гняв и ужас. — Опитах се да се чувствам виновен — продължи тихо момчето, — но ми е по-неприятно, когато трябва да застрелям някой мустанг със счупен крак.

— Колко голям беше, когато Хал умря?

— На дванайсет.

— Не е най-добрият начин да пораснеш.

— Пораснах още на девет. След това всичко, което имаше значение за мен, беше сестра ми.

— Ти също си всичко, което има значение за нея.

— Аз и земята. А сега и ти.

Кейс се направи, че не чу последните думи.

— А Ют и Лола?

— Не е същото. Ние си живеем много добре заедно, а и Ют би умрял за Сара, но… — Конър сви рамене. — Сестра ми не се кара с тях по начина, по който го прави с теб или с мен.

— Мисля, че цени живота ти много повече, отколкото цени моя.

Конър се поколеба, после отново сви рамене.

— Може би.

Но въпреки думите му, очите му казваха, че мисли, че Кейс греши.

Трябваше да се махне оттук, докато още можеше, помисли си Кейс.

После си спомни за земята, която сякаш беше част от него самия, и разбра, че не може да се махне. В същия момент осъзна какво означава да си в капан.

Да няма къде да избягаш.

Да няма с какво да се бориш, освен с тебе самия.

Много животни умираха по този начин, прегризвайки собствените си крака, отчаяно опитвайки се да намерят пътя към свободата.

Глава 14

Кейс се облегна на лопатата и се загледа в дупката, която бе изкопал в подножието на една червена скала. Беше точно като всички останали дупки, които бе изкопал през последните две седмици.

Празна.

Преди да започне да копае, бе забелязал, че по земята има следи, сякаш тук е имало лагер. Но беше невъзможно да се каже дали земята е почерняла от огън, горял тук преди три години, или трийсет, или триста.

Или три хиляди. Сухият въздух на каменната пустиня консервираше всичко — дърво, кости, керамика.

„Аз съм голям глупак, че се занимавам с копаене на дупки, когато мога да се заема със строежа на моя собствена къща“ — помисли си той.

Студеният вятър, който свиреше в каньона, сякаш беше съгласен с него.

Той беше глупак.

Потен и гол до кръста въпреки вятъра, той хвана лопатата и продължи да копае.

Може да си хване няколко мустанга. Тук наоколо имаше доста хубави животни.

Ако използва Крикет за разплод и ако си вземе няколко хубави кобили от Калифорния или Вирджиния, ще може да си отгледа прекрасни животни.

Звукът от влаченето на нещо тежко изтръгна Кейс от мислите му. Той се изправи и погледна към каньона.

— По дяволите, Сара! — извика той. — Казах ти да оставиш тежките за мен.

— Първо виж… какво съм оставила… горе. — Тя се задъхваше.

Въпреки вятъра и студа, тя беше облечена само в панталони от еленова кожа и риза. Панталоните й бяха ожулени на места — резултат от често тежката й работа.

Жилетката й висеше на един храст наоколо сто метра надолу по каньона, близо до първата дупка, която Кейс изкопа днес. Шапката й също беше закачена на храста. Погледнат под определен ъгъл, храстът доста приличаше на човек и Кейс вече два пъти бе посягал към пистолета.

Въпреки че знаеше какво всъщност има там, той непрекъснато се стряскаше, щом мернеше с периферното си зрение храста с човешкия силует.

Сара довлече товара си още няколко метра по-близо и го пусна, заедно с дървата, които бе събрала. Известно време гледа към камарата дърва, дишайки тежко.

— Това е достатъчно за двата коня — каза тя.

— Твоята кобилка става повече за товарно животно, отколкото за ездитно. От походката й могат дати изпопадат зъбите.

Кейс също погледна към камарата дърва. Сара не беше донесла просто няколко клончета, а цял дънер.

— Трябваше да оставиш това дърво за мен, както и всичките тежки неща.

Тя не му обърна внимание.

Той не се изненада. През последните две седмици се беше убедил, че Сара с изненадваща лекота пренебрегва всичко, което не иска да обсъжда.

Сексът беше номер едно в списъка на нещата, които пренебрегваше.

„Може би трябва просто да я хвана, да й стисна ръцете и да я принудя да ме изслуша — помисли си той. — Ако го направя сега, тъкмо няма да има нужда да се притеснявам, че дрехите и ще се изцапат.“

Тя беше мръсна точно колкото него. Когато не ровеше в дупките, които той копаеше, тя носеше дърва върху камарата.

Сара изпъна гърба си, въздъхна и посегна към триона, който Ют бе „намерил“ заедно с брадвата.

— Аз ще го нарежа — обади се Кейс.

— Ти копай. Аз ще се справя с дървото.

Устните му се изпънаха. Ако питаха него, тя работеше колкото за двама мъже.

— А нещо да кажеш за почивка? — попита той меко.

— Какво да кажа?

— Изморен съм.

Тя изведнъж се разкая. Остави триона и се втурна към Кейс.

— Съжалявам. Непрекъснато забравям за раните ти.

Той също, но не смяташе за нужно да го споменава.

Харесваше му да вижда загриженост в изразителните й очи. Харесваше му гъвкавата сила на тялото й и несъзнателното поклащане на бедрата й, когато върви.

Прекалено много му харесваше всичко в нея.

Непрекъснато си спомняше какво се беше случило онази сутрин — топла коприна в ръцете му и мед под езика му.

И тази жена щеше да пропилее всичко това.

Бързо пропъди тази мисъл от главата си. Каквото и да правеше или не правеше тази трудолюбива вдовица с мъжете, не беше негова работа, но той винаги се възбуждаше, когато Сара беше наоколо. Единственото нещо, което правеше ситуацията поне малко поносима, бе, че тя не забелязваше какъв ефект упражнява върху него.

А ако забелязваше, просто не го показваше.

— Кейс? Добре ли се чувстваш?

Той погледна в красивите й сиви очи и осъзна, че тя му е говорила, докато умът му беше някъде на съвсем друго място.

Някъде под кръста.

— Остави тази лопата — каза тя строго. — Време е за почивка. Ще обядваме. Седни под онова…

Свистенето на куршуми в каньона заглуши последните й думи.

Кейс я сграбчи и се претърколи заедно с нея между две каменни колони.

— Пушката ми е… — започна тя. Ръката му покри устата й.

„Я ето ме пак — лежа в прахта и дъвча проклетата му кожена ръкавица — помисли си тя. — Как става така, че винаги се озовавам отдолу?“

Но този път ситуацията беше различна и тя го знаеше прекрасно. Тялото му този път беше върху нея, за да я прикрива.

Без да помръдват повече, те се ослушаха.

Чуха далечен тропот на копита някъде набилото на каньона.

— Може би на около петстотин метра — прошепна той в ухото й. — Едно муле и може би един кон. Не мога да разбера.

— Как би могъл… о, да! Муди не подковава мустангите си.

Кейс си представи долната част на каньона. Те се намираха в основата на една подобна на дърво мрежа от сухи каньони. „Лост Ривър Кениън“ беше стволът на дървото. Там, където малкият каньон, в който се намираха, се свързваше с един друг, по-голям, имаше няколко места, където човек би могъл да се скрие и да устрои засада.

Повече не чуха нищо. Когато тя отново се опита да заговори, той затисна устата й с ръка.

Тя ухапа палеца му.

Нежно.

През тялото му премина гореща вълна.

Боже Господи! Точно сега ли намери да се държи по този начин?

Кейс стисна зъби и съсредоточи слуха си върху по-далечните звуци, вместо върху тихото дишане на жената под себе си.

И чу това, което не искаше да чува. Удари на копита в скала така, сякаш мустанги или мулета слизат надолу по склона.

Претърколи се настрани.

— Оставаш тук и няма да се изправяш каквото и да се случи — каза той тихо.

— Къде отиваш? — Гласът й беше по-тих и от неговия.

— Да взема карабината си.

— А къде е тя?

— До онази колона — отговори той и посочи мястото.

— Ще се промъкна дотам по корем.

Една силна ръка я плесна по дясното бедро.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита той гневно.

— Това, което ти казах — ще донеса карабината ти.

— Ще стоиш тук.

— Моят крак не е ранен — противопостави се тя. — А твоят е.

Кейс я изгледа с поглед, който би разтопил и желязо.

— Ще стоиш тук!

Тя стисна устни, но остана на мястото си.

— Каквото и да се случи, не се показвай. Първият, който надигне глава, получава куршум между очите. В тази игра е нужно търпение.

— Разбирам — каза тя съвсем тихо. — Няма да мърдам оттук.

— Обещай ми.

— Да.

Усети нещо студено в дясната си ръка. Погледа към нея и видя, че това е револверът му.

— Ако видиш нещо, което не ти харесва, застреляй го. На разстояние, по-голямо от трийсет метра, пистолетът стреля леко вляво. Ако целта е над шейсет метра, премести дулото с два сантиметра надясно. Ако целта е по-далеч, въобще не стреляй. Разбрали ме?

Сара кимна.

— И внимавай да не ме застреляш по погрешка — добави Кейс още по-тихо.

— Не стрелям по нещо, което не мога да видя.

— Това би могло да бъде някакво успокоение, ако не ми беше толкова ядосана, че да ти се иска жив да ме одереш.

Зъбите й проблеснаха върху почернялата от праха кожа.

— От кожата ти ще стане добра постелка. Наистина ми омръзнала гледам този гол глинен под.

— Ако не ме застреляш, ще ти направя дъсчен под.

— Сделката е сключена.

Сара не виждаше лицето му, но усети, че той се забавлява.

Някой ден ще го накара да се засмее, закле се тя пред себе си.