Лола премига.

— И как така?

— Не иска да изпитва никакви чувства.

— Човек, който не изпитва никакви чувства, е мъртъв човек.

Сара се усмихна уморено и поклати глава.

— За вдовица ти наистина си доста зелена — каза Лола. — Как си се предпазвала от забременяване, докато съпругът ти е бил жив? Или пък сигурно той е бил прекалено стар?

— Обикновено беше твърде пиян, за да може да свърши някаква работа.

Широките рамене на Лола се разтресоха в беззвучен смях. После бръкна в джоба на панталоните си, извади една малка кожена торбичка и я подхвърли.

Сара я хвана инстинктивно. Беше съвсем лека.

— Какво е това? — попита тя.

— Парчета от една гъба. Кейс не е пияница и въобще не е толкова стар, че да не може да посее някое бебе в корема ти.

Сара погледна кесии ката.

— Е?

— Е, когато ти се прииска, накисни едно от парчетата в оцет и го сложи там, откъдето ти тече кръв всеки месец. Сложи го колкото можеш по-навътре. А после направи това, което трябва да направиш.

— И няма да забременея, това ли искаш да кажеш?

Сара отново погледна към малката кесийка и се помоли бузите й да не са толкова червени, колкото ги чувстваше.

— Няма от какво да се срамуваш — каза Лола. — Казвали са ми, че на някои жени им харесва.

По тялото на Сара премина тръпка на отвращение.

— На мен не ми харесваше — каза тя тихо.

— И на мен не ми харесваше особено, докато не се появи Ют. Ако харесваш мъжа, е поносимо. Колкото повече го харесваш, толкова е по-поносимо.

Сара й подаде кесийката.

— Вземи я. Няма да ми трябва.

— Конър отвърна същото преди няколко седмици, когато му каза да вземе сакото си. И какво се случи?

— Той не го взе.

— И после се прибра, подвил опашка и полумъртъв от студ.

— Аз не съм Конър.

— По дяволите, момиче, разбира се, че не си. Той не може да носи дете в корема си.

Сара сграбчи ръката на Лола, сложи кожената кесийка на дланта й и стисна пръстите й.

Старата жена сви рамене и пъхна кесийката обратно в джоба на панталоните си.

— Ако промениш решението си, обади ми се.

Сара кимна, но си помисли, че има и по-лоши неща от това да роди бебето на Кейс. Много по-лоши.



— Сара, будна ли си?

Тихият глас на Ют я събуди толкова внезапно, че сърцето й заби бързо.

— Какво има? — прошепна тя. — Бандити ли?

— Не. Кейс.

— Какво е станало?

— Така се мята и стене в съня си, че може да събуди и умрелите.

Тя се замисли. Не беше го виждала от вчера следобед, когато излезе от къщата, когато всички останали се възхищаваха на глинената миниатюра.

— Болен ли е? — попита тя.

— Не, госпожо. Просто е много неспокоен. Вика разни имена.

Също както когато беше в треска. Дали отново вика скъпоценната си Емили?

— Събуди го — нареди тя.

— Не, мадам. — Ют беше категоричен.

— И защо не?

— Последния път, когато събудих човек, който се мяташе и стенеше насън, той за малко не ме уби, преди да дойде на себе си. А Кейс не би позволил и косъм да падне от главата ти, камо ли самият той да ти навреди.

— Добре — съгласи се тя и отметна завивките. — Конър на билото ли е?

— Да, госпожо.

— Иди да поспиш. Аз ще се погрижа за Кейс.

— Хм, госпожо.

— Какво?

— Може би първо ще трябва да му поговориш тихичко, преди да го сграбчиш за рамото.

— И преди съм си имала работа с диви животни — отвърна тя сухо.

Ют се изсмя.

Сара намъкна дрехите си, сграбчи една жилетка и се втурна навън.

Небето представляваше една прекрасна картина от черни и сребристи тонове. Красотата му й спря дъха.

Но когато усети студа, тя потрепери и се запъти към голямото дърво, под което Кейс бе установил „лагера“ си.

Ют беше прав.

Кейс се въртеше, трепереше и бълнуваше. Гласът му беше тих, но Сара беше сигурна, че името на Емили се споменава най-често.

Внимателно се приближи към него. Искаше й се да го гушне в прегръдката си и да го успокои. Беше правила същото за Конър, когато той спеше неспокойно след наводнението.

Но вместо да докосне Кейс, тя коленичи там, където не би могъл да я достигне. Той беше воин, заспал сам, извън къщата. Ако някой го докоснеше сега, той не би си помислил, че е приятел.

— Кейс — каза тя тихо. — Аз съм — Сара. Всичко е наред. Аз съм тук. Ти си в безопасност. Всичко е наред.

Повтори го няколко пъти, като се стараеше гласът й да звучи успокоително.

След известно време той спря да се мята. Продължаваше да е неспокоен, но вече не трепереше като животно, хванато в капан.

— Точно така — мълвеше тя. — Всичко е наред. Никой няма да ти причини зло. Няма да им позволя.

Приближи се към него, като не спираше да говори. Думите й бяха смесица от разумни доводи и глупости, но го успокояваха.

Когато погали ръката му, той въздъхна. Ръката му се вкопчи в нейната и той я придърпа към себе си.

— Емили! Помислих си, че те няма. Гушни се при мен и заспивай. Чичо Кейс няма да позволи на духовете да дойдат.

Сара беше твърде изненадана, за да се отдръпне, когато той погали косата й, притисна главата й към гърдите си и придърпа завивките върху нея.

Нямаше нищо сексуално в действията му. Сякаш тя беше дете, а не жена.

Чичо Кейс! Нима неговата обичана, изгубена Емили е племенницата му?

Започна да го буди, за да му каже, че тя не е Емили. Пълното спокойствие на тялото му я спря. Той вече не се въртеше, не се бореше с това, което само той можеше да види. Тялото му беше отпуснато, спокойно.

Въздъхна дълбоко и я притисна към себе си. Постепенно ударите на сърцето му се нормализираха, което беше знак, че е заспал дълбоко.

Известно време тя слушаше сърцето му под бузата си и наблюдаваше прекрасното звездно небе над главите им. Така притисната към Кейс вече не й беше студено.

Пое си дълбоко въздух и усети аромата на дърво, на вълна и на мъж. Въздъхна и се сгуши в него. Харесваше й да усеща ръката му около раменете си и топлия му дъх в косите си.

Топлината на тялото му сякаш проникваше в самата й душа. Тя се отпусна. Откакто наводнението отне живота на родителите й, тя не се беше чувствала толкова спокойна.

Би трябвало да се върне в къщата. Кейс вече е добре. Започна с нежелание да се отдръпва от него, от спокойствието и топлината на постелята му.

Ръката му я стисна здраво и не й позволи да си тръгне.

— Кейс? — прошепна тя — Буден ли си?

Той не отговори.

Тя почака, докато ръката му се отпусна, после отново опита да стане.

Ръката му отново я стисна. Промълви нещо и се размърда неспокойно.

— Тихо — промълви тя успокоително. — Всичко е наред. Няма да те оставя.

За известно време, добави наум.

Въздишайки, Сара отново се отпусна и се загледа в нощното небе.

Повече не се опита да си тръгне. Заспа дълбоко, притисната към Кейс.

Глава 13

Кейс се събуди преди изгрев слънце. Не му беше присъщо да се буди така — бавно и мързеливо. Обикновено скачаше на крака още щом отвореше очи. Изпитваше някакво усещане за спокойствие.

„Господи — помисли си той сънливо. — Отдавна не съм имал чувството, че Емили лежи до мен.“

Внезапно осъзна, че тежестта върху ръката му не е от детско тяло.

До него беше легнала жена. По раменете и ръцете му се разливаше водопад от дълги, гъсти женски коси. Във въздуха се носеше топлото, приятно ухание на жена.

И на рози.

Сара.

Бързо отвори очи. Над главата му имаше дърво. Между клоните му проблясваха звезди. Луната беше залязла. Зората придаваше розов оттенък на небето на изток.

„Какво, по дяволите, прави тя тук с мен?“ — помисли си той.

Най-бързият начин да разбере беше, като я събуди и я попита. Започна да смъква одеялото от раменете й, но бързо забрави какво имаше намерение да прави.

Слабата светлина галеше лицето на Сара. Косата й нямаше златистия отблясък, който й придаваха слънчевите лъчи, но беше лъскава като черна вода. Дългите й мигли почиваха върху бузите й. Устните й бяха пълни, спокойни, леко извити, сякаш се усмихваше насън. Беше изкусителна.

„Не бива да го правя“ — помисли си той, докато се навеждаше към нея. И спря.

Или поне така си помисли. Но бързо осъзна, че не може да устои, както пеперудите не могат да устоят на изкушаващата светлина на пламъците.

Тя бе като огън през зимата. Господи, толкова дълго му беше студено…

Устните му докоснаха нейните. Пръстите му нежно, внимателно се вмъкнаха в косите й, търсейки топлината под хладните кичури. Хвана главата й в ръцете си.

Сара въздъхна и леко намести главата си, сякаш наслаждавайки се на докосването му.

През тялото му премина тръпка, която не беше предизвикана от студа. Това беше желание и още нещо, нещо заплашително, което се промъкваше към него след всичките години самота.

Но той не си го признаваше. Смяташе, че изпитва към нея единствено физическо желание.

Физическото желание беше нещо, което му бе станало твърде познато и което добре разбираше, откакто пристигна в ранчото „Лост Ривър“.

Бавно се премести така, че Сара остана под него. Одеялото се плъзна настрани, но той го хвана със зъби и го дръпна обратно върху тях, за да не се събуди тя от студа.

За него нямаше никаква опасност да усети студеното зимно утро. Уханието й и вкусът й го изгаряха.

Пръстите му се преместиха към връзките на ризата й от еленова кожа. Издърпа едната връзка през първата дупка, после и другата.

„Не бива да го правя“ — помисли си той, въпреки че кръвта изгаряше тялото му.

Извади връзките през още една дупка.

Кожата й блестеше като перла под слабата светлина на звездите и розовото начало на изгрева.

„По дяволите дали трябва или не трябва да го правя — мислеше той. — Ако тя него искате толкова, колкото и аз, нямаше сега да бъде тук“