— Това е играчка — каза Конър, доволен като малко дете. — Виж — пръстът ми изпълва едната кана.

Сара се усмихна.

— Внимавай! Много е стара.

Лола се засмя и се загледа в мъничките кани, лежащи върху дланта на Сара. Едната беше черна, другата — бяла.

— Не съм виждала нищо толкова прекрасно от времето, когато братовчед ми ми направи една толкова малка кукла, че се побираше в черупката на патешко яйце — каза Лола. — Боже, Боже, беше толкова отдавна.

Ют огледа странната фигурка от всички страни, изсумтя и произнесе само една дума:

— Сватба.

— Какво? — попита Сара.

— Това е като… — Ют не можеше да намери подходящата дума.

— Церемониална кана? — предположи Сара. — Която се използва само при специални случаи?

Ют закима енергично.

— Народът на брата на майка ми използва подобни, когато някоя двойка се жени. Макар че формата е малко по-различна, предполагам, че става въпрос за едно и също нещо.

— Толкова малко? — попита Сара учудено.

— По дяволите, не — изръмжа Ют с пренебрежение. — Човек не би могъл да си намокри и устните с това.

— Чувал ли си някога за нещо подобно? — попита Конър, обръщайки се към Кейс.

Кейс само сви рамене, без дори да си направи труда да се обърне.

Разочарован от пълната липса на интерес, Конър отново съсредоточи вниманието си върху Сара.

— Имаше ли още? — попита нетърпеливо сестра си той.

— Чуй се само! — засмя сетя. — Така както се държиш, човек би си помислил, че става въпрос за испанското сребро.

— Това е също толкова хубаво — отговори брат й.

Ют изсумтя.

— Момче, опитай се само да продадеш този боклук и веднага ще разбереш каква е разликата между глината и метала.

Конър хвърли на Ют поглед, изпълнен с отвращение.

— Исках да кажа, че тази кана и испанското сребро са ценни, защото и двете неща са… хм, история, мисля. Това е сякаш да докосваш част от нещо или някой, който е живял много, много отдавна.

— Да — съгласи се Сара. — Някак си призрачно, но в добрия смисъл на думата.

Брат й се взря в миниатюрата, очевидно очарован.

— Ако откриеш достатъчно подобни предмети — каза той най-накрая, — може би ще разбереш какви са били хората, които са ги направили, какво са мислили, чувствали, мечтали.

— Звучиш като татко — прошепна Сара. — Той обичаше старинните предмети повече от всичко на света.

— За какво може да ти послужат някакви си предмети? — попита Лола. — Вече знаеш какво са представлявали тези хора.

— Защо говориш така? — попита я Конър. — Защото Ют произлиза от хора като тях?

— По дяволите, момче. Ют е по-голям мелез от онова куче отвън.

Ют се ухили.

— И те са били хора — продължи Лола, посочвайки към миниатюрата. — Добри, лоши, алчни, щедри, умни, глупави и всичко останало. Просто хора като нас.

— Ние не правим такива кани — обади се Конър.

— Но ожадняваме и не пием направо от шепите си — отвърна тя.

— Ние правим играчки за децата си, които са мънички копия на вещите, които използваме в ежедневието — добави Сара.

— Малки каруци, вместо големи? — попита Конър.

— Кукли, вместо бебета — съгласи се тя и се усмихна. — Сервизи за чай, вместо…

Вратата се затвори с трясък зад гърба на Кейс.

— Оу! — възкликна Лола. — Радвам се да видя гърба на това момче. Сякаш досега имахме ранена мечка гризли в къщата.

— Някои хора не обичат призрачните неща — каза Ют.

— Ха! — изсумтя Конър. — Мислиш ли, че се плаши…

— Се страхува — поправи го Сара.

— Че се страхува от една детска играчка?

— Да не харесваш нещо не означава непременно, че се страхуваш от него — каза Ют. — Аз например въобще не обичам риба, но не се страхувам от нея.

— Ти ядеш змии — каза Конър.

— Те не са хлъзгави, а рибите са хлъзгави като сополи.

Сара се покашля.

— Извинете — промърмори Ют. — Трябва да отида за дърва.

— Добра идея — каза Сара, гледайки към брат си. — Вземи дорестия мустанг, той е свикнал да носи товар.

— По дяволите, знам това — измънка Конър.

Сара не отговори. Брат й беше прав. Той беше този, който научи кобилата да носи толкова много товар.

Но навикът да дава заповеди на по-малкия си брат не можеше да бъде изкоренен лесно.

— Съжалявам — каза тихо Сара.

Изненадан, Конър се обърна и погледна към сестра си.

— Не би трябвало да ти казвам неща, които вече знаеш — обясни тя. — Ще се постарая друг път да не го правя.

Той й се усмихна с нежност, от която в очите й бликнаха сълзи.

— Няма нищо — каза той. — Понякога имам нужда от напомняне.

Тя се усмихна, отиде при брат си и бързо го прегърна. Въпреки че все още не беше силен като мъж, главата й стигаше до брадичката му.

— Непрекъснато забравям колко си пораснал — каза тя.

— Той също — обади се Лола. — Непрекъснато се препъва в разни неща с тези негови огромни копита.

Конър се засмя и излезе от къщата.

— Какво има за вечеря? — извика той от отвън.

— Фасул — извикаха едновременно Сара и Лола.

— Господи, какво изкушение! — извика той в отговор. — Не съм ял фасул от,… от два-три часа.

— Има и яребици — добави Сара.

Вратата бързо се отвори.

— Яребици?

— Кейс ги застреля.

— Е, поне няма да се налага да търсим олово — каза брат й. — Просто ще го извадим от зъбите си.

— Не ги застреля с пушката си. Очите на Конър се разшириха.

— А с какво?

— С револвера.

— Чиста загуба на куршуми — вметна Лола.

— Всяка с по един изстрел — продължи Сара. — Три птици. Три патрона. Най-бързата стрелба, която някога съм виждала.

Веждите на Лола подскочиха нагоре. Конър подсвирна.

— Това е добра стрелба. Много добра — възкликна Лола. — Нищо чудно, че е оцелял след онова представление с Калпепърови.

— Беше на косъм — обади се Сара глухо.

— Момиче, не съм чувала някой досега да е оцелявал след престрелка с Калпепърови.

— Ха! — възкликна Конър. — А пък аз си мислех, че не е чак толкова добър с револвера.

— Защо? — попита учудено Сара. — Само защото е бил прострелян?

— Не. Защото не е отрязал цевта, нито пък е променил с нещо спусъка, за да стреля по-бързо.

— Това са салонни номера — обади се Лола.

— Може би, но тези номера помагат на Калпепърови да са по-бързи и от светкавица.

— На това ли те учи Ют, когато се предполага, че трябва да вършите задълженията си? — попита Сара.

— Adios — каза брат й и затвори вратата след себе си. — Ще се върнем, преди да се е стъмнило.

— Конър Лоусън! — извика тя. — Отговори на въпроса ми!

Тишината, която последва, бе по-красноречива и от думи. Тя се обърна към Лола.

— Не искам Ют да учи Конър на такива номера — каза Сара равно.

— Не го казвай на мен, а на брат си. Той е този, който непрекъснато досажда с въпроси за револвери и всякакви оръжия.

Сара прехапа устни и се обърна. Много внимателно постави мъничките съединени кани в една естествена ниша между дъските.

„Трябва да намеря това съкровище — помисли си тя. — Трябва да го намеря.“

Но днес не беше постигнала никакъв напредък.

Кейс бе изкопал още няколко дупки само за да намери изпочупени керамични съдове и останки от огън. Около развалините нямаше никакви следи, че скоро там е стъпвал човешки крак.

— Слушаш ли ме? — попита Лола нетърпеливо.

Стресната, Сара се обърна.

— Казваше ли нещо?

— По дяволите!

— Съжалявам. Просто… си мислех нещо.

— Тогава помисли за това! Трябва да си доволна, че брат ти има зорки очи, бързи ръце и достатъчно смелост, за да ги използва в борба. Тези Калпепърови не са израснали в църква. Те са проклети до мозъка на костите си. Всеки един от тях.

Сара погледна нагоре. Суровият тон на по-възрастната жена се подсилваше от строгата гънка на устните й.

— Някога си познавала Калпепърови, нали? — попита Сара. — Не само Аб, а целия клан.

— Израснах близо до тях. Майка ми простреля един от чичовците на Аб из засада, защото се опита да ме насили, когато бях на дванайсет. За съжаление, не можа да го убие.

Сара изглеждаше шокирана, а и се чувстваше по същия начин.

— Не е бил първият — продължи Лола, — нито ще бъде последният. Майка ми ме научи да се отбранявам. — По-възрастната жена сви рамене и се усмихна. — Само го споменавам, за да разбереш, че не бива да забраняваш на Конър да прави това, което ще го научи да се защитава.

— Не искам той да се учи на такива неща — каза Сара с тих, отчаян глас.

— Мъжете правят това, което трябва да се направи, а жените си кротуват.

Сара стисна устни. Искаше й се да спори, но знаеше, че трябва да се пребори със себе си, а не с Лола.

По дяволите дървата за огрев! Ще търси испанското съкровище утре, вдругиден и по-вдругиден.

И ще го намери.

Трябва да го намери.

— Като говорим за жените и мъжете — продължаваше Лола, — изглеждаш ми малко понапълняла.

— Моля? — Сара премига, объркана.

— Знаеш откъде идват бебетата, нали?

Сара усети как бузите й пламват, като си спомни как къпеше Кейс, когато беше заспал.

Той наистина беше в състояние да й направи бебе.

— Той не би ме насилил — каза тя глухо.

— Няма да му се наложи. Или още не си го разбрала?

— Кое?

Голямата Лола разпери ръце.

— Знаеш всичко, което пише по книгите, но нищо за живота!

Сара не отговори.

— Ти искаш Кейс — продължи Лола с равен глас. — Всичко е толкова просто и ясно.

— Дали го искам или не — това няма значение. Той не ме иска.

— Глупости. Но на теб трябва да ти се говори направо, освен ако не искаш да гледаш бебето на Кейс. Искаш ли?

— Това няма значение. Той няма да ме докосне по този начин.

— По дяволите, момиче, те всички в началото говорят така.

— Кейс не ме желае — каза рязко Сара. — Поне така ми каза.