— Следващия път ще взема Конър. Той не се оплаква на всяка стъпка.

— Няма да го направиш.

Тя се извърна рязко и се втренчи в Кейс с присвити очи.

— Аз съм вдовица и съм достатъчно пораснала. Ако искам да дойда тук сама, ще го направя.

— Не си толкова глупава.

Тя не си направи труда да отговори.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че Аб е оставил някого да наблюдава ранчото — изтъкна Кейс.

— Не съм виждала никого.

— Не си била на пост на билото.

— Но…

— Ако не ми вярваш — прекъсна я той нетърпеливо, — попитай брат си.

— И защо той да знае по-добре от мен?

— Страхотен въпрос!

— И какво означава това?

— Това означава — каза той спокойно, — че така си привързала Конър към себе си, че е цяло чудо, дето още не се е задушил.

Гневът я заслепи и тя не можа да отговори веднага. Когато най-после гласът й се възвърна, вече беше овладяла яростта си.

— Конър също не ти влиза в работата.

Кейс я погледна.

— Какво смяташ да правиш, когато брат ти реши да се ожени и да се премести? — попита той рязко.

Изненаданото изражение на лицето й говореше, че тя никога не бе мислила за брат си по този начин.

— Той е още момче.

— Дрън-дрън — каза Кейс с пренебрежение. — Кога ще навърши шестнайсет?

— След няколко месеца.

— Познавам мъже на тази възраст, които имат жени и деца.

— Не. Искам първо Конър да получи подходящо образование.

Тя нарочно премести погледа си към едната стена на каньона.

— Развалините са горе, на южната стена. Вече сме съвсем близо.

Тонът й обаче говореше повече Кейс разбра, че разговорът за Конър е приключен.

— Забелязах развалините последния път, когато идвах тук — продължи тя, — но денят беше много напреднал и трябваше да се връщам.

Тя пришпори дребната кобилка, която се подчини и се втурна в тръс, от който реалите едва не изпаднаха от джоба на Сара. Крикет се приспособи бързо към новото темпо.

Сара се опитваше да не обръща внимание на разликата между двете животни, но това беше невъзможно. Лопатата, привързана зад нея на седлото, непрекъснато подскачаше и я удряше по гърба.

Сухото дефиле се стесняваше все повече и ставаше все по-стръмно. Вече имаше само десетина метра между основата на скалите, които оформяха стените на каньона.

Конете се препъваха в камъните и в храсталаците. Кобилата се справяше по-добре от жребеца, но и двете животни бяха потни, когато най-после Сара дръпна юздите.

— Ето тук — каза тя и посочи южното било на каньона. — Виждаш ли крепостта?

На Кейс му беше необходимо известно време, за да забележи порутените стени, които се издигаха в основата на стената на каньона. Въпреки че бяха обрасли с растителност, очевидно бяха дело на човешка ръка.

От останките личеше, че това е било малка постройка с четири-пет стаи.

— Крепост? — възкликна той — По-скоро прилича на обор.

— Който и да е живял тук, е живял по-добре от нас в ранчото „Лост Ривър“ — каза тя сухо.

— Ами опитай се да оправиш дъските на къщата си, вместо да търсиш съкровище.

— Дъските няма да направят къщата по-голяма.

— Но пък ще е доста по-топла. Още една стая, в която да се спи, също няма да е излишна.

— Конър няма нужда от самостоятелна стая. И без това ще отива на училище.

— Имах предвид теб, а не брат ти.

— Какво за мен?

— Едно момиче не би трябвало да споделя спалнята си с всеки ранен непознат, който има нужда от грижите й. Не мислиш ли, че си струва да се потрудиш за малко повече самостоятелност?

Сара не отговори.

Той погледна към здраво стиснатите й устни, изпсува тихо и намести шапката на главата си.

— И сега, като пристигнахме при тази така наречена крепост, какво ще правим по-нататък?

— Ще търсим сребро.

— Не ми ли каза, че среброто било заровено в основата на висока червена колона?

— По всяка вероятност. Но не мога да бъда сигурна къде се намира сега.

— Ако съкровището тежи няколкостотин паунда, а съпругът ти е бил чак толкова пиян, когато го е открил, вероятността да го е натоварил всичкото на гърба си е твърде малка.

Сара беше мислила за това. От друга страна…

— Копала съм около всички колони в този каньон — каза тя рязко. — Сега е време да се занимая с руините.

— Ако и тук няма нищо, тогава какво?

— Ще опитам в следващия каньон.

— А след това?

— Ще отида в следващия каньон и в следващия, и в следващия, докато каньоните се свършат или намеря това проклето сребро.

Кейс погледна към лопатата, привързана към седлото й.

— Е, това е почти като да копаеш гробове — каза той. Слезе от коня и преметна ремъка на пушката си през рамо. После измъкна карабината от кобура й до седлото и се обърна към Сара.

— След теб!

— Война ли смяташ да започваш? — попита тя, слизайки от мустанга.

— Не бих искал да разочаровам някой Калпепър, ако дойде насам, търсейки добра порция олово.

Гласът му беше сух и в очите му нямаше хумор. Беше изглеждал по същия начин в нощта, когато се върна в къщата след убийството на тримата бандити.

Без да казва и дума, Сара спъна кобилката, взе пушката си и лопатата и се отправи към развалините с бърза крачка. Опитваше се да не мисли колко много се бе страхувала, докато чакаше в къщата заедно с Конър, без да знае дали Кейс е жив, или мъртъв, дали не умира в момента сам в студената нощ.

Два пъти бе тръгвала към вратата. Първия път Конър я спря, като просто я хвана за ръката, но втория бе принуден да се бори с нея и да я притисне към пода, за да й попречи да излезе навън.

Сложила пушката и лопатата на рамо, тя се запрепъва нагоре по баира. Мокасините й, направени от Ют, бяха почти нови. За нещастие, острите камъни скоро щяха да пробият еленовата кожа.

Малко преди да стигне до развалините, тя спря, за да си поеме дъх.

— Дай ми лопатата — каза Кейс.

— Не е редно да носиш… — започна тя, обръщайки се към него, но бързо се отказа.

Подаде му тежката лопата, но задържа пушката.

Без товара останалата част от пътя й се стори много по-лесна. Ако лопатата или пък раненият крак затрудняваха вървежа на Кейс, това въобще не пролича.

Замислените й сиви очи огледаха порутените стени и камарите камъни.

— Къде искаш да копая? — попита той.

— Нека първо да поразгледаме наоколо. Може пък да имаме късмет.

— Купища сребро, блестящи на слънцето?

— Или по-скоро изгнили кожени торби, пълни с монети — отвърна тя.

Тя се завъртя на пета и се насочи към първата стая.

— Стой далеч от стените — обади се Кейс.

— Правила съм това и преди.

— Просто стой далеч от стените. Изглеждат така, сякаш само да кихнеш, и ще се срутят.

Тя стисна устни, но споменът затова, как я бе усмирил брат й, беше все още твърде пресен.

„Мъжете са упорити същества — помисли си тя. — Защо просто не оставят жените да си вършат работата. Защо непрекъснато трябва да се месят?“

Постара се да стои далеч от стените, докато разглеждаше стаите една след друга.

Кейс раздвои вниманието си, наблюдавайки я и оглеждайки се за евентуални неканени гости.

Беше много по-интересно да наблюдава нея. Тя се движеше с подчертана грациозност и това го накара да си спомни колко приятно му беше, когато гърдите й докосваха крака му, докато сменяше превръзките му. Мисълта отново да се наслади на това усещане, но този път без рани и без дрехи, които да му отвличат вниманието, предизвика познатия ефект върху слабините му.

Проклятие! По-добре е да я ядосва непрекъснато. Няма да е трудно, като се има предвид колко е независима.

Но това, което в действителност искаше да направи, бе да целува заобленото й, женствено тяло, докато то се разтопи и потече като мед по езика му.

„Мисли си за нещо друго“ — заповяда си той.

Но това беше много трудно дори когато не я виждаше.

Когато Сара най-после се появи отново, палтото й беше разкопчано, шапката й беше килната назад, а връзките на ризата й от еленова кожа бяха развързани, за да може тялото й да диша.

Кейс беше сигурен, че под разхлабените връзки може да види кадифената сянка между гърдите й. Не искаше нищо друго, освен да зарови лице в топлата, ароматна плът.

— Е? — попита той грубо.

— Няма сребро.

— Успях и сам да се досетя. Някакъв знак, че тук е имало някой, след като са си тръгнали индианците?

— Има няколко места, на които скоро е пален огън, но Ют и Конър ловуват в този каньон, а и Хал сигурно е търсил тук…

Тя сви рамене и млъкна.

— Покажи ми къде да копая — каза Кейс след малко.

— Не бива да копаеш. Раната ти едва е заздравяла.

— Кракът ми си беше съвсем наред, когато трябваше да копая преди няколко дни — отговори той равно.

Сара се намръщи. Беше загубила и този спор. Той също се бе включил в копаенето на гробове за бандитите заедно с Ют и Конър.

— Добре — глухо каза тя. — Копай ако щеш и до Китай, все ми е едно.

— Съмнявам се, че отчетата са скрили среброто толкова надълбоко. Те са смятали, че ще стигнат до ада дълго преди да открият нови езичници, чиито души да спасяват.

Устните й се разтегнаха в усмивка Сара искаше да я скрие от него, затова се обърна настрани.

— Ще ти покажа къде да копаеш.

Копаенето беше доста по-бавно, отколкото първоначалният оглед. Почвата беше твърда като камък.

Не след дълго Кейс свали шапката и сакото си. После разкопча черната си вълнена риза до кръста, започна да я изважда от панталона си, но изведнъж спря. Погледна към Сара.

— Давай — обади се тя. — Няма да припадна.

Но не спомена нищо за това, че го е виждала и съвсем гол. Просто не беше необходимо.

И двамата го знаеха и самата мисъл за това нажежаваше пространството между тях.

Кейс съблече ризата си, метна я на един клон и отново взе лопатата. Къдравите черни косми по гърдите му образуваха стесняваща се пътечка надолу към колана на панталоните му.