— Сигурно ти е било доста трудно с това момче, за което да се грижиш, без да имаш мъж, на който да разчиташ.

— Конър е добър ловец, а аз също съм добра в стрелбата.

— А съпругът ти?

— Хал търсеше съкровището през по-голямата част от времето и очакваше да намери храна на масата, когато се върне.

Това не беше единственото, което очакваше съпругът й. Тя вече бе спряла да мисли за останалото. Само понякога си спомняше, когато се събудеше посред нощ, заля на от студена пот.

— Колко време търси Хал съкровището, преди да умре? — попита Кейс.

Тя сви рамене.

— През цялото време, през което го познавах, а предполагам и няколко години преди това.

— Картата явно не е струвала и пет пари.

— Защо?

— Не е открил нищо.

— Хал пиеше.

Тези думи казваха на Кейс повече от всичко останало, което Сара му беше казвала за съпруга си.

— Когато изтрезнееше — продължи тя, — не си спомняше нищо от това, което се е случило.

— Нима искаш да кажеш, че смяташ, че е открил съкровището, а после е забравил?

— Да.

— Човек трябва да е доста пиян, за да забрави, че е открил съкровище.

— Когато Хал пиеше, ставаше сляп, глух и безчувствен като скала — каза тя тъжно.

Кейс я наблюдаваше с крайчеца на окото си. От това, което бе разбрал през последните няколко седмици, тя не беше на повече от двайсет години, а може би и на по-малко.

Но когато говореше за съпруга си, приличаше на вдовица с голям опит.

— Ако Хал е открил съкровището — каза той след малко, — а после го е изгубил, картата няма да ти свърши никаква работа, не е ли така?

— Няма никакво „ако“. Знам, че Хал е открил съкровището.

Сигурният глас на Сара накара Кейс да спре коня. Обърна се към нея и я погледна.

— Откъде знаеш?

Тя свали една от ръкавиците си от еленова кожа и бръкна в джоба на панталоните си. После извади ръката си и я протегна към него.

На дланта й лежаха два сребърни реала. Въпреки патината на времето, среброто блестеше на местата, където някой се бе опитал да излъска черното покритие.

— Няма ли сега да промениш мнението си и да приемеш половината от съкровището, вместо половината от ранчото? — попита тя.

Той премести погледа си от старинните монети към дивата, сурова земя наоколо.

— Не. Тази земя притежава нещо, което парите не могат да купят. Можеш да си задържиш среброто.

„Не го искам — помисли си Сара тъжно. — Също като теб, аз искам само земята.“

Но все пак половината от ранчото принадлежеше на Конър.

И съвсем скоро другата половина щеше да принадлежи на мъж, който не вярва в смеха, надеждата и любовта.

Глава 11

Духаше студен вятър. В речното корито, което Сара и Кейс използваха за пътека, нямаше вода, с изключение на някоя плитка локва. Въпреки това от двете му страни имаше трева и храсти, които изчезваха там, където започваха скалите.

— Тук има доста паша за добитъка — каза Кейс. — Учудващо, след като няма течаща вода.

Сара се усмихна леко.

— Тази земя е пълна с подобни изненади. Има само няколко истински извора, но затова пък на много места водата се просмуква през скалите.

С присвити очи Кейс огледа назъбените стени на каньона. Наистина имаше някои места, където растителността беше по-обилна.

„Нищо чудно, че наоколо има толкова диви животни“ — помисли си той.

— В Западен Тексас — каза на глас, — когато е сухо, наистина е сухо.

— Така е също и по-надолу от „Лост Ривър Кениън“ — каза Сара. — Долната част на каньона се отваря в широка долина. Реката тече още малко, но сухата земя я поглъща и постепенно всичко се превръща в безводен лабиринт от червени скали.

— Къде се влива Лост Ривър?

— Според Ют не се влива никъде. Просто става все по-малка и по-малка, докато съвсем пресъхне.

Кейс се замисли.

— Лост Ривър не се влива в друга река? — попита той.

— Не.

— А не свършва ли с езеро?

Сара поклати глава. Следващите й думи потвърдиха очакванията му.

— През сухия период Лост Ривър е единствената течаща река в протежение на много мили околовръст.

— А пресъхвала ли е някога, преди да стигне до ранчото?

— Не и през шестте години, откакто съм тук.

— А какво казва Ют?

— Никога не е чувал Лост Ривър Кениън да е оставал без вода.

— Това по всяка вероятност е само въпрос на време.

— Бих искала да имам време и умение, за да построя няколко бента и може би дори малък язовир, като предпазна мярка — призна тя. — Няма да е зле и ако се изкопае кладенец.

— Ще видим какво можем да направим по въпроса, след като приключиш със съкровището.

Клепачите й трепнаха.

Нямаше да бъде в ранчото, след като намери среброто.

Без да казва нищо, тя се обърна и погледна към небето, където се рееше един орел.

Кейс почака, но Сара явно не искаше да говори за времето, когато той ще притежава половината от ранчото.

— Или пък имаш намерение да разделиш земята, като аз остана от едната страна на реката, а ти от другата? — попита той.

Тя отново помълча известно време, а когато му отговори, продължаваше да гледа към орела, вместо към него.

— Не. — Гласът й беше дрезгав. — Мисля, че ще е по-добре, ако ранчото си остане цяло. Освен ако ти не искаш да бъде разделено…

Той поклати глава, но тя не го видя.

— Аз не съм много добър в земеделието, в преденето и тъкането — каза той, — но знам как да се грижа за едно ранчо. Мисля, че ще е най-добре, ако обединим усилията и уменията си така, както го правите заедно с Ют и Лола.

На Сара й беше невъзможно да проговори, защото щеше да издаде мъката, която бе сграбчила сърцето й. Тя само кимна, като с цялата си душа копнееше за свободата, на която се радваше орелът в небесата.

Кейс огледа стесняващите се пред него стени на каньона. Теренът ставаше все по-стръмен под копитата на коня му.

— Не бих искал да съм тук при наводнение — каза той след малко.

— Много е страшно.

Поразен от ужаса, който прозвуча в гласа й, той се обърна и я погледна. И чак тогава си спомни как е загинало семейството й.

— Съжалявам. Не исках да ти напомням затова.

— Свикнала съм.

— Не ти е било лесно.

— Не, прав си — каза тя равно и срещна погледа му. — Но всеки изживява трудни моменти.

Дъхът му спря. Очите й в момента бяха като огледало — дълбоко в тях имаше сенки на ужас и тъга, ярост и болка.

Но на самата повърхност нямаше нищо. Съвсем нищо.

Това означаваше, че Сара е била дълбоко наранена, както и самият той. Но тя не беше обърнала гръб на чувствата, за да оцелее.

Как е успяла отново да се научи да се смее?

И тогава през ума му премина въпрос, който не си бе задавал никога преди.

Защо?

Защо не се е затворила в себе си, а се е оставила открита за още болка?

Смях, надежда и любов… Пътят към ада е застлан с тях.

А той се беше заклел никога повече да не се връща в ада на болката. И без това едва бе оцелял първия път.

Сара не е глупава. Тя знае каква болка могат да причиняват чувствата.

И въпреки това се усмихва, смее се, плаче. Дори обича.

Точно затова Ют смята, че тя е ангел. Въпреки всичко тя не е станала безчувствена.

От смелостта й му спираше дъхът.

— Кога за първи път видя тези монети? — попита рязко Кейс, притеснен от мислите си.

Тя прие смяната на темата с облекчение, което не показа по никакъв начин.

— След като Хал умря.

— Къде ги намери?

— В една табакера в джоба на сакото му.

— Мислиш ли, че е намерил среброто точно преди да умре?

Сара мълча известно време. Ритмичните удари на конските копита и шумът на вятъра бяха единствените звуци, които се чуваха.

— Не — отговори най-накрая тя.

— Защо?

— Беше излязъл, за да го търси.

Кейс се замисли.

— Къде е умрял съпругът ти?

— Не знам.

— Каза, че Конър го е проследил.

— Брат ми тогава беше на дванайсет години и е бил без кон. Никога преди това не беше се отдалечавал от къщата без мен. Ако конят на Хал не беше намерил обратния път към дома…

Гласът й заглъхна и тя поклати глава, без да довършва изречението.

Кейс имаше намерение да попита какво е правил Конър извън къщата сам и при това без кон, но изражението на лицето на Сара го накара да премисли.

— Върнах се по следите на коня, но валеше като из ведро и не можах да стигна далеч.

— И дъждът изми следите, така ли?

— Да.

— Тогава какъв е смисълът да продължаваш да търсиш? Какво търсиш сега?

— Това, което вече ти казах. Развалини, червени колони и един тесен каньон. Това е всичко, което Конър си спомня.

— Колко места на разстояние един ден път на кон от къщата отговарят на това описание?

— Не знам.

— Приблизително.

— Стотици.

Той изсумтя.

— А колко си прегледала?

— Покрай колко минахме, идвайки насам? — попита тя саркастично.

Това, което не му каза, беше, че има един каньон, в който се страхува да търси, но не знае кой точно е той.

Надяваше се никога да не разбере. От мисълта, че се препъва в костите на мъртвия си съпруг я полазваха студени тръпки.

— Нищо чудно, че нямате дърва за огрев, да не говорим за по-стабилна къща — каза Кейс. — Били сте твърде заети да преследвате глупавите си надежди за съкровището.

— Това си е моя работа.

— Не и когато трябва да те гледам как трепериш от студ всяка сутрин — каза той равно.

Тъй като тя не му отговори, той продължи да разглежда стените на каньона. Прикрепени за скалите, там растяха сребристи пинии, борове и други дървета. Имаше и изсъхнали дънери, които можеха да послужат за огън.

— Следващия път ще вземем и товарни коне — каза той. — Можем да събираме дърва, докато търсим съкровището.