Тя изсумтя.

— Не започвай и ти.

— Какво?

— Ют смята, че съм ангел.

Кейс въобще не изглеждаше изненадан.

— Наистина. Убеден е, че съм ангел.

— Когато един мъж се събуди ранен, когато цялото тяло го боли и види отблясъка на фенера в косите ти и усети нежните ти, внимателни ръце върху кожата си… — гласът му заглъхна. После той сви рамене. — Ют едва ли може да бъде обвиняван, че си му се сторила като ангел на милосърдието.

Сара се изчерви.

— Не съм ангел. Попитай брат ми.

— О, аз не се съмнявам Ют е този, който трябва да бъде убеден.

— Опитвах се. Все едно да рецитираш Шекспир пред някоя скала.

— Не бива да забравяш, че Ют те сравнява с другите жени, които е познавал — каза сухо Кейс.

Тя трепна.

— Лола е добра жена. Груба, но почтена.

— Наполовина си права и…

— Какво?

— Голямата Лола е легенда в някои отношения.

— Но това е било отдавна — решително отговори Сара. — Откакто е дошла в ранчото „Лост Ривър“, не е направила нищо, заради което да е нужно да се извинява. Освен псувните, но това не се брои. Не съвсем.

Ъгълчетата на очите му се присвиха.

— Псуването не се брои? — попита той равно — Е, това обяснява всичко.

— Какво?

— Ангел на милосърдието с речник на каруцар. Разбира се, чух това от трети човек. Може да е станала някаква грешка.

Бузите й пламнаха.

— Казах, че не съм ангел.

Подобието на усмивка около очите му стана още по-изразително.

Сара често го поглеждаше, но колкото и да опитваше, не можа да разбере дали Кейс наистина се усмихва.

— Трябваше да те избръсна — каза му тя.

— Защо? — попита той, изненадан от смяната на темата.

— Струва ми се, че се усмихваш под тази четина, но не мога да кажа със сигурност.

— Твърде е студено, за да ходя без четината си — беше отговорът му.

— Нямаше да ти е толкова студено, ако спеше в къщата.

Той не й каза, че ароматът на рози го преследва в сънищата му, дори и когато спеше отвън. Събуждаше се, напрегнат от възбудата. И когато непоносимата болка най-после утихнеше, това никога не беше за дълго. Появяваше се отново, и то в най-неподходящите моменти.

Като например сега.

Проклинайки наум, той се намести на седлото. Безполезно. В това състояние, просто нямаше възможност да язди удобно.

— Защо не спиш при Конър? — попита тя. — До печката има достатъчно място.

— Брат ти се върти като млад бик.

— Но какво смяташ да правиш, когато завали сняг?

— Каквото съм правил винаги.

— И какво е то?

— Оцелявам.

Думата прониза Сара като острието на меч.

— В живота има и нещо повече от обикновеното оцеляване — каза тя.

— Да. Земята.

— Имах предвид надеждата, смеха, любовта.

— Те умират с хората, а земята на умира. Тя остава завинаги.

Погледът и тонът му подсказваха, че темата е приключена.

Известно време Сара мълча. Но в крайна сметка любопитството й към миналото му надделя.

— Какво се случи? — попита смело тя.

— Кога?

— Защо в теб няма нито надежда, нито смях, нито любов?

Кейс не отговори.

— Това има ли нещо общо с Емили? — продължи Сара. — Да не би тя да е избягала с друг мъж и да е разбила сърцето ти?

Той рязко изви глава към нея. Погледът му би могъл да смрази и пламък.

— Какво каза? — попита той тихо.

Устата й пресъхна. Съжали, че позволи на любопитството да вземе връх над здравия разум. Тя преглътна, опита се да заговори и отново преглътна.

— Викаше името й — каза тя, — когато беше в треска и бълнуваше. Непрекъснато викаше името й Емили, Емили, Ем…

— Никога повече не произнасяй това име пред мен! — прекъсна я грубо той.

Настана тишина.

— Мъртва ли е? — попита Сара най-накрая.

Но не получи отговор. Кейс само я погледна и извърна глава.

Болката, която почувства, изненада Сара. Е, това поне дава отговор на един от въпросите, които я измъчваха Кейс е обичал Емили, а тя го е предала.

— Не всички жени са такива — каза тя. Той отново не каза нищо.

— Добре. Затворил си се в себе си като мечешки капан. Но никой ли не ти е казвал, че ако поговориш с някого, това може да облекчи болката.

Той я погледна косо.

— Ами тогава ми разкажи за брака си, мисис Кенеди — каза той саркастично. — Какво в него беше толкова ужасно, че не искаш никога повече да се омъжваш?

— Това не е твоя… — устата й бързо се затвори.

— …работа? — довърши той спокойно — Тогава защо това, което ми се е случило или не ми се е случило, да е твоя работа?

Отново настъпи мълчание.

Когато Сара насочи кобилката си по една стръмна пътека, се надяваше, че мислите на Кейс са по-приятни от нейните.

Но се съмняваше.

— Предполагам, че има някаква причина да избереш точно този каньон от всичките, през които минахме — каза той, нарушавайки мълчанието.

— Да.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо, или това също не е моя работа?

Тя го погледна. Очите й бяха придобили цвета на буреносен облак. Гласът й също не беше по-приятен.

— На южния склон има развалини — каза тя отчетливо.

— Какви развалини?

— Нещо като крепост, но по-различно.

— Е, това вече ми говори нещо. Сега вече знам точно какво търся.

— Търсиш си един хубав бой — измърмори тя.

Той само се обърна и я погледна с очи, твърде студени за мъж, който изглеждаше само няколко години по-възрастен от самата Сара.

Изведнъж тя изпита чувство на вина. Необмислените й въпроси бяха превърнали Кейс от интригуващия мъж, който бе върнала към живот със собствените си ръце и молитви, в един студен непознат. Но тя знаеше, че под студената фасада се крие друг човек. Знаеше, че той съществува.

Беше го усетила така, както бе усетила мъжкото му желание спрямо нея.

Това няма значение, каза тя на себе си Няма никакво значение коя е била Емили и какво е причинила на Кейс.

Нищо друго няма значение, освен да открие среброто заради Конър. Той знае как да се смее, да обича и да се надява.

— Хал имаше една стара карта — каза Сара.

— Колко стара?

Тя сви рамене.

— Не ми е казвал. А и не съм го питала.

— Само рисунка ли беше, или имаше и някакви написани думи?

— Имаше няколко. А също така и едно писмо.

— И какво пишеше в него? — попита Кейс, обладан от любопитство, без да иска.

— Че голямо количество сребърни кръстове, монети, кюлчета, чаши, чинии, свещници и други предмети са изчезнали след някакво наводнение. По-голямата част от обработеното сребро е била открита от испанците, но десет торби с монети така и не били намерени. Изчезнали са завинаги и около триста паунда сребърни кюлчета.

Кейс подсвирна. После огледа подозрително местността и си каза, че е глупак, щом се вълнува от нещо подобно.

Триста паунда сребро биха могли да изчезнат във всеки от хилядите безименни каньони наоколо и никога да не бъдат открити.

— Думите на английски ли бяха, или на испански, на френски или на латински? — попита той.

— Предимно на латински — отвърна тя, — но някои бяха на испански.

— Сигурна ли си?

— Човекът, който е написал писмото, е бил йезуитски свещеник, а латинският е бил основният език, на който са писани църковните документи, въпреки че понякога се е използвала и остарялата форма на испанския.

Веждите му подскочиха нагоре.

— Съпругът ти сигурно е бил доста учен човек, щом е разгадал писмото.

— Хал не можеше да чете и пише дори на английски, камо ли на някакъв друг език.

— И кой преведе писмото тогава?

— Аз.

Кейс издаде доволен звук.

— Знаеш латински?

— Да.

— А гръцки?

— Да. — Тя го погледна. — Изненадан ли си?

— Само за това, че си все още в ранчото „Лост Ривър“.

— Какво имаш предвид?

— С твоето образование би могла да станеш учителка в Денвър, Санта Фе или Сан Франциско.

Сара усети как гърлото й се свива.

Нямаше никакво желание да живее в градовете, където образованието й би било добре оценено. Всичко, което искаше, бе да живее в ранчото си волна, на свобода.

„Но тази земя ще е моя само докато открия среброто — напомни си тя. — После моята половина от ранчото ще принадлежи на Кейс“

— Бих могла — съгласи се тя, но тонът й подсказваше, че по-скоро би умряла.

— А къде е сега картата? — попита Кейс.

— Не знам.

— Тайна, така ли?

— Не, просто не знам — отговори тя равно. — Последния път, когато я видях — а също и Хал — беше през една есен преди години, когато той тръгна да търси среброто.

— И не се върна?

— Да.

— Как е умрял?

— Не знам.

— Но си сигурна, че е мъртъв?

— Да.

— И защо?

— Брат ми тръгна по следите на Хал и го открил умиращ. Погребал го там, където го намерил.

— Изглежда странно един мъж в разцвета на силите си да умре просто така — каза Кейс, без да влага особена интонация в гласа си.

— Хал беше повече от три пъти по-възрастен от мен.

Кейс я погледна косо. Опита се да си представи как жена като нея с чувство за хумор и остър език може да се омъжи за човек, достатъчно стар, за да й бъде дядо. Нищо чудно, че не иска да говори затова. Едва ли един толкова стар мъж може да има търпение с такова невръстно момиче.

— Изненадан съм, че брат ти не е донесъл картата — каза Кейс след известно време.

— Донесе това, от което имахме нужда, за да оцелеем — коня, палтото, провизиите и оръжията.

Кейс си представи къщата на Сара. Три на пет метра. Зле построена. Никакви стъкла по прозорците. Пръстен под.

Без нещата, които тя бе занесла в къщата — изсушените билки в единия ъгъл, ароматните клончета хвойна, мушнати в сламениците, ароматът на царевичен хляб и чисто пране — без всички тези неща къщата не би била по-приятна от гроб.