Сара потрепери.

— Конър — прошепна тя. — Аб ще го убие. Боже мой, какво да направя?

— Вземи брат си и напуснете „Лост Ривър Кениън.“ — предложи Кейс.

— Нямам никакви… — Гласът й се пречупи. Необходимо й беше известно време, за да продължи. — Нямам никакви пари, които да дам на Конър.

В гласа й имаше болка.

— Той е достатъчно голям, за да си изкарва сам прехраната.

Сълзите отново рукнаха. Тя поклати глава. Когато отново заговори, гласът й вече беше по-спокоен.

— Конър не би тръгнал никъде, ако трябва да ме остави сама — каза тя. — Опитвала съм и друг път.

— Тогава замини с него.

— И какво ще правя? Ще поема пътя на Лола?

Клепачите му трепнаха.

— Има и други неща, с които би могла да се занимаваш.

Тя се засмя уморено.

— Не и когато си просто едно момиче, което няма нищо друго, освен дрехите на гърба си.

— Би могла да се омъжиш за…

— Не! — прекъсна го гневно тя. — Никога повече няма да се омъжа. Никога!

Кейс се опита да й обясни, че не всички мъже са толкова ужасни, колкото вече мъртвият й съпруг, но реши, че няма смисъл.

Все едно някой да кажеше на него да се ожени и да има деца, защото не всички деца биват убити от бандити.

Това само по себе си беше истина, но той беше преживял и останалата част от истината.

Някои деца умират.

— Добре тогава — обади се той. — Просто изхвърли Конър от ранчото.

— Не мога да го направя.

— По-точно не искаш.

Тя потри челото си. Не й се щеше да му обяснява, че е приписала половината от ранчото „Лост Ривър“ на Конър, когато той стана на тринайсет.

Кейс би се учудил защо го е направила.

А това беше нещо, за което не бе говорила с никого. Никога.

Каква бъркотия. Защо тези проклети бандити трябваше да се настанят тук?

Но на този въпрос не можеше да си отговори.

Така, както не можеше да си отговори на въпроса защо тя и Конър преживяха наводнението, което уби всичките им останали роднини.

Но тези въпроси нямат значение, каза тя на себе си, както го беше правила стотици пъти преди това. Всичко, което има значение, е настоящето, а не това, което се е случило някога или предстои да се случи.

— Обичам ранчото „Лост Ривър“ повече от всичко на света, с изключение на брат ми — каза тя спокойно. — Когато намеря испанското съкровище и изпратя Конър в някое училище на Изток, всичко ще си дойде на мястото.

Кейс се поколеба. Беше му трудно да си представи буйното момче в някое училище да спряга латински глаголи и да зубри таблицата за умножение.

— А какво мисли Конър затова? — попита той.

— Това няма значение. Ще отиде въпреки всичко.

Кейс отвори уста, за да каже, че брат й е достатъчно голям, за да взема сам решения, но само сви рамене. Сара сама щеше да го разбере, когато се опита да го принуди да направи нещо, което той не иска да направи.

— А ако не намериш съкровището?

— Ще го намеря.

Упоритата извивка на устата й му подсказваше, че темата може да бъде обсъждана от изгрев до залез слънце, без да има никакъв резултат.

Той поклати леко глава, въздъхна и погали копринената й коса.

— Само ако Конър и Ют не бяха предизвикали бандитите — каза Сара след малко. — Може би щяха да ни оставят на мира.

— Може би, но се съмнявам.

— Защо?

— Момчетата на Муди са прекалено мързеливи, за да правят набезите си далеч от лагера.

— А Калпепърови?

Сара затвори очи и остана неподвижна известно време.

После започна да говори за една идея, която бе започнала да се оформя в главата й. Говореше бързо, защото всъщност не й се искаше да моли Кейс за това.

Но все пак трябваше да опита. Заради Конър.

— Ако ме пазиш от бандитите, докато търся съкровището, ще ти дам половината от това, което намеря.

На Кейс му беше необходимо известно време, за да проумее за какво му говори тя. После бавно поклати глава.

— Не — каза просто.

— Не мислиш, че ще открия съкровището?

— Дори и да го откриеш, това не би имало никакво значение. Злато, сребро, книжни пари — тези неща не си струват човек да умре за тях.

— А какво си струва? — попита тя горчиво.

— Половината от ранчото „Лост Ривър“. Сара усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Половината от ранчото „Лост Ривър“.

После си представи как брат й лежи мъртъв някъде, убит от бандитите.

Опита се да заговори, но не можа. Преглътна.

— Половината от ранчото — съгласи се тя с дрезгав глас. — Но трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на Конър. Обещай ми.

— Дадено.

Тя се вцепени, осъзнавайки значението на сделката, която сключи току-що. Беше доволна, че вече бе изплакала сълзите си.

Само тя си знаеше колко й е мъчно да се раздели с любимото си ранчо.

Глава 10

От устата на конете излизаше пара. Небето беше порозовяло на изток, но утрото още не беше настъпило.

— Все още ли се суетиш около коня си? — попита нетърпеливо Сара.

Кейс я погледна. Сара беше яхнала един от мустангите, които той видя за пръв път в „Испанската църква“.

Обикновено тя яздеше без седло, но тази сутрин той настоя да сложи на коня си едно от седлата, от които мъртвите бандити повече нямаше да имат нужда. Според Кейс да яздиш без седло по такъв неравен терен беше опасно.

Мустангите на бандитите бяха под навеса, заедно с останалия добитък на Сара.

— Е? — настоя тя.

— Среброто може да почака още няколко минути.

Тя направи очевидно усилие да не каже нищо повече.

Погледна към билото със стиснати устни. Не виждаше Лола, но беше сигурна, че по-възрастната жена седи някъде там горе със заредена пушка в скута.

Ют и Конър все още спяха, изтощени от дългите нощи будуване. Продължаваха да стоят на пост на билото, въпреки че бандитите не се бяха появявали от четири дни, от нощта, в която Кейс им показа, че да се промъкваш покрай чужди къщи е един от сигурните начини да умреш.

С бързо движение той стъпи в стремето и се метна на Крикет.

— Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да яздиш? — попита тя за трети път.

— Сигурен съм — отговори той за трети път. — И съм още по-сигурен, че е по-добре да събираме дърва за огъня, отколкото да губим времето си в търсене на съкровището на някой отдавна мъртъв човек.

— Събирай колкото дърва искаш — изстреля в отговор тя. — Аз ще търся среброто.

Тя обърна мустанга си и го насочи към далечния извор на реката.

— По-спокойно, Крикет — каза Кейс, потупвайки жребеца — Не е нужно да препускаш в такава студена утрин.

После провери отново пушката и карабината си. Всъщност не беше необходимо да го прави, но това му даваше възможност да овладее гнева си.

Сара доста дълго време се бе справяла сама. Много бе добра в даването на заповеди, но въобще не можеше да се подчинява на чужди.

С бързо движение Кейс върна пушката в кобура до седлото. В момента, в който хвана юздите, Крикет се стрелна напред, нетърпелив да настигне дребната кобилка на Сара.

— Спокойно, глупчо. Ти си много по-бърз от нея.

Жребецът забави крачка, но съвсем малко. Не обичаше пред него да има друг кон.

Дребният кафяв мустанг вървеше по протежението на „Лост Ривър Кениън“, следвайки пътеката, оставена от дивите животни и индианците дълго преди Хал Кенеди да построи къщата си и да започне да търси испанското сребро.

Сара често поглеждаше към небето. Слънцето още не се беше показало над билото, но и това щеше да стане съвсем скоро.

Трябваше да е тръгнала още преди час, помисли си тя с раздразнение.

Но Кейс не й бе позволил да язди в тъмното, дори при условие че той щеше да бъде с нея. Тя се опита да спори, да го убеди, че трябва да тръгнат по-рано, но нищо не помогна.

Когато Кейс кажеше нещо, то явно ставаше така.

Упорито, непоправимо същество!

Постепенно се отдалечиха на миля от ранчото, после още една и още една. Кобилката дори не учести дишането си.

От време на време Сара поглеждаше през рамо, за да се увери, че Кейс я следва. И всеки път Крикет беше все на едно и също разстояние — на около трийсетина метра зад нея. Жребецът също не показваше признаци на умора, въпреки че носеше почти два пъти по-голям товар от мустанга.

Сара продължаваше да е в лошо настроение, но то постепенно изчезваше с настъпването на деня. Небето беше ярко синьо, изпъстрено с розови облачета.

Как би могла да напусне това място?

Тя често си задаваше този въпрос, откакто сключи онази сделка с Кейс. Единственият отговор беше същият като онзи, който й даваше сили през месеците след смъртта на родителите й.

Щеше да направи това, което е необходимо. Заради Конър, който заслужава повече, отколкото животът му предлага.

Никога не бе съжалявала за решенията, които обстоятелствата я принуждаваха да взема. Просто беше благодарна, че тя и Конър оцеляха, когато толкова други хора загинаха.

Слънцето се показа над билото Кейс непрекъснато оглеждаше околността, но той не търсеше дебнеща опасност. Просто се стараеше да запомни местността.

„Половината от всичко това е мое.“

Убедеността, че е част от тази земя растеше с всеки изминал момент.

Той щеше да умре, но тази земя никога. Нея щеше да я има вечно, недокосната от безчестието и позора на хората.

Когато Сара най-после забави хода на коня си, той остави Крикет да се изравни с малката кобилка.

— Нищо не може да оправи лошото ти настроение, така ли? — попита той равно.

Сара го изгледа с присвити очи, но не каза нищо.

— Може би трябва да минем още няколко мили?

Както винаги, чувството за хумор надделя над раздразнението й. Тя се засмя и поклати глава.

— Ти и Конър.

— Какво?

— И двамата успявате да се справите с мен за нула време.

— Това е така просто защото не си достатъчно твърда за този свят.