Бандитът изстена.

Дори и да беше издал друг звук, той беше заглушен от шума, който Кейс вдигаше, докато заемаше нова позиция. Знаеше, че проблясването на пистолета му е издало и неговото местонахождение.

Докато се претъркулваше, осъзна, че няма къде да се скрие. Бандитът беше твърде близо, за да може да го заблуждава достатъчно дълго.

Петият куршум мина през ръкава на Кейс, а следващият разпиля парчета листа и дървесна кора покрай лицето му.

От тъмното се чу как револверът се зарежда отново.

Кейс натисна спусъка на втората цев на пушката си и бързо се хвърли в обратната посока. Преди още да е паднал на земята, револверът вече беше в ръката му.

Полагайки усилия да диша безшумно, той зачака.

Не последва друг изстрел.

Чу се стон, после силен звук, сякаш някакво огромно животно се влачеше през храсталака, после тупване… И нищо повече. Кейс чакаше.

Студена пот се стичаше по лицето и гърба му. Не се чуваше никакъв звук. Той продължаваше да чака.

Дълго след като всеки друг мъж на неговото място би помръднал, Кейс продължаваше да лежи съвсем неподвижно. Очите му бяха присвити. С револвер в ръка, той чакаше с всичкото търпение, на което се беше научил по време на войната.

Чакаше така, както изчакваше смъртта. Търпеливо. Неумолимо.

Изпукаха клонки и несигурни стъпки се насочиха към мястото, където се криеше. Той не помръдна.

Бандитът не се и опитваше да бъде безшумен. Просто искаше да се увери, че Кейс е мъртъв.

В момента, в който нападателят видя тъмната, неподвижна фигура, той извади револвера си и го насочи.

Три изстрела отекнаха в нощта.

И всичките бяха насочени към бандита.

Но когато този път падна вече нямаше театрални стонове. Просто се пльосна на земята по очи и остана там.

С насочен револвер, Кейс се изправи на крака, направи няколко крачки и ритна мъжа така, че да види лицето му.

На главата му имаше сомбреро, но дори и на оскъдната светлина дългото мършаво тяло на бандита, тясното му лице и сламенорусата коса не можеха да бъдат сбъркани.

„Проклет да си — помисли си Кейс, изненадан. — Защо не яздеше мулето си? — И кой ли Калпепър си?“

Но нямаше отговор на този въпрос.

Всъщност нямаше голямо значение. И без това нямаше особена разлика между тях.

Като се изключи Аб, разбира се. Този приятел може да учи и дявола на проклетия.

Кейс приклекна във високия храсталак. Зареди набързо револвера и пушката си. Патроните влязоха почти безшумно.

Той отново зачака.

Този път нищо не помръдна, макар че доста дълго се ослушва.

Въздъхна дълбоко. Чак сега забеляза, че му е студено, че раненият му крак пулсира и че лицето му е охлузено там, където го бяха ударили парчетата дървесна кора.

Трябваше да оближе два пъти устните си, докато успее да нададе вика на ястреба, за който се бяха уговорили с Конър.

Накуцвайки, той се отправи към къщата. Въпреки че не очакваше да се натъкне на още бандити, той не притъпи вниманието си. Стараеше се да се прикрива в сенките колкото е възможно по-добре.

Като предпазна мярка изсвири още веднъж, когато застана пред входната врата.

От вътрешността на къщата му отговориха по същия начин. Вратата се отвори. На слабата лунна светлина се очерта силуетът на Конър.

Пушката му беше насочена към корема на Кейс.

— Виждаш ли? — каза Конър, свали оръжието и отстъпи настрани. — Казах ти, че всичко ще е наред.

Сара се втурна покрай брат си.

— Кейс? — обади се тя дрезгаво — Ранен ли си?

Гласът й трепереше, както и ръцете й, които се плъзнаха по тялото му.

— Изморен, мръсен и малко понатъртен — каза той и затвори вратата след себе си — Нищо достойно за притеснение.

— Запали лампата — каза Сара на брат си. Конър погледна към Кейс и той кимна.

— Какво се случи? — попита момчето.

— На зазоряване ще имаме малко повече работа с лопатите.

Конър запали лампата и в колибата стана светло.

— С лопатите, така ли? — отново се обади той и погледна към Кейс.

— Нещо нередно на поста? — попита Кейс.

— Колко са убитите? — настояваше момчето. — Как така ги откри, преди да са открили теб? Къде…

— Достатъчно — прекъсна го рязко Сара. — Кейс едва се е надигнал от леглото, бори се за живота ни, рискувайки своя, а сега ти го отегчаваш до смърт.

— Но…

Един блестящ сребрист поглед накара Конър да млъкне.

— По дяволите — измънка той. — Ти сякаш смяташ, че още съм в пелени.

Тя не му обърна внимание.

— Седни — каза вместо това на Кейс. — Тече ти кръв.

— Няма за какво… — започна той.

Сара избухна.

— Няма ли просто да млъкнеш и да седнеш! — извика тя. — Омръзна ми да ми дават заповеди мъже, които са пораснали само на ръст, но не и на ум!

Кейс я изгледа продължително, но седна на един от двата стола, които бяха единствените в къщата.

Сара погледна към брат си, очевидно търсейки си друг обект, върху който да излее гнева си.

— Хм — изсумтя Конър. — Мисля, че е време да отида да сменя Ют.

— Отивай — каза Кейс, — но си отваряй очите на четири.

— Има ли още бандити? — попита момчето със зле прикрито нетърпение.

— Само ако са яздили по двама на кон, но се съмнявам, че тези дребни мустанги могат да носят такава тежест.

— Ют сигурно ще се чуди за какво е била стрелбата. Какво да му кажа?

— Да донесе една лопата — намеси се грубо Сара.

Конър отвори вратата и излезе, без да каже нищо повече.

— Благодаря ти, че успя да задържиш сестра си в къщата — извика след него Кейс.

— Беше удоволствие за мен — беше отговорът и смехът му звънна в нощта. — Трябваше да я чуеш, когато я натиснах, за да не мърда. Не предполагах, че знае толкова много псувни. По дяволите, хващам се на бас, че дори Голямата Лола не би могла…

— Конър Лоусън! — обади се заплашително Сара. Чу се смях и това още повече вбеси сестра му.

— Сигурно е заслужавало да се чуе — каза Кейс равно.

Върху пребледнялото й лице избиха две яркочервени петна После забеляза леката присмехулна извивка в ъгълчетата на устните му.

Изведнъж и тя се разсмя, почти замаяна от облекчение, че с Кейс всичко е наред, че с Конър всичко е наред, че въобще всичко е наред.

Поне за тази нощ бяха в безопасност.

— И аз самата не предполагах, че знам толкова много подобни думи — призна тя.

Очите му се присвиха. Сара се засмя.

— Сигурно си е заслужавало да ме види и чуе човек как седя и псувам, докато онова вече пораснало момче ме държи здраво.

— Когато започнеш да вършиш мъжка работа, вече не си момче.

Усмивката й изчезна, като си представи какъв ли е бил Кейс на петнайсет години по време на войната и как се е борил тази вечер в една съвсем различна война.

„На зазоряване ще имаш малко повече работа с лопатите“ — бе казал.

Но очите му говореха друго. От тях личеше, че смъртта се заплаща по някакъв начин дори и от победителите.

Сара се обърна, натопи един парцал във ведрото с вода и го изстиска. Приближи се към Кейс.

Той я наблюдаваше с очи, превърнали се в златистозелени изумруди.

От плитката рана на челото му бавно се стичаше кръв. Малки капчици от нея се събираха над лявата му вежда и се търкулваха надолу по бузата му като алени сълзи.

— Не е необходимо… — започна той.

— Необходимо е — прекъсна го веднага тя. Нямаше да му е много трудно да се обърне настрани и да не й позволи да се погрижи за раната му.

Но той не го направи. Седна и я остави да почисти лицето му, сякаш това беше негово право. И нейно.

Тя безмълвно изми лицето му с хладка вода, премахвайки мръсотията и червените сълзи.

Но сенките, които по-рано бе забелязала в очите му, останаха.

Дали има нещо, което може да ги премахне?

— Сигурен ли си, че не си ранен? — прошепна.

— Да.

— Толкова се изплаших за теб, когато чух втората поредица от изстрели. И третата. А после тишината. Тишината, която сякаш нямаше край. Като смъртта.

— Сара…

Но не можеше да измисли никакви думи, които да заличат страха в очите й.

Тя се беше изплашила за него така, сякаш той й беше близък, а не просто един ранен непознат, който съвсем случайно се е озовал в дома й.

Той внимателно я придърпа в скута си.

— Раната ти — възпротиви се тя.

Той я сложи да седне на десния си крак. После я прегърна и погали разпуснатата й коса.

Тя въздъхна и се облегна на него. Известно време успяваше да се бори с чувствата, които бликаха от сърцето й, стягаха гърлото й и караха очите й да горят.

После внезапно, почти безшумно, тя заплака, изливайки мъката, която беше събирала в продължение на толкова много години.

Той изтри сълзите й с пръсти. Прашните му ръце оставяха червени следи по лицето й.

Кейс взе кърпата, с която тя бе почиствала лицето му, разгъна я и намери едно чисто ъгълче, с което да почисти червените следи от нейното лице.

Но сълзите й се стичаха по-бързо, отколкото той бе в състояние да ги изтрие.

— Съжалявам — промълви тя.

— За какво?

— Не… мога да… спра… да плача.

— Никой не те кара да спираш.

— Но аз… аз не плача… никога.

— Няма да кажа на никого.

Тя издаде някакъв звук, който би могъл да бъде смях или ридание, или и двете заедно. И продължи да плаче.

— Не е честно — обади се тя след известно време.

— Кое не е честно?

— Това, че трябваше да излезеш навън и да… да…

— По-добре аз, отколкото Конър — отговори Кейс. — Той все още не се е научил на достатъчно търпение.

— Т-търпение?

— Затова беше тази тишина. Един от Калпепърови се опитваше да ме накара да загубя търпение.

— Аб ли беше? — Сара се опита да прикрие надеждата в гласа си, но не можа.

— Не. Но беше много предпазлив. Тези Калпепърови може и да не са особено мили и почтени хора, но са наистина добри, когато стане въпрос за бой.