Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Той беше като дивите създания, които не искаха да бъдат нейни пленници, дори и докато оздравеят.

Но такава е природата на ястребите. Кейс не винаги е бил такъв.

Какво го е накарало да отхвърли любовта?

Но не зададе въпроса си гласно. Нямаше смисъл. От това само щеше да го заболи.

— Ти ми вярваш — каза той.

Това не беше въпрос. Беше прочел отговора в очите й, беше усетил внезапната вцепененост на тялото й, сякаш сърцето й бе спряло да бие.

— Вярвам ти — прошепна Сара.

Той кимна.

— Добре. Не искам помежду ни да стои заблуда.

— Какво значение има? — попита тя, а в гласа й се усещаха слаби нотки на гняв. — Ти си просто още едно диво създание, дошло в дома ми ранено, и което ще го напусне веднага щом може.

— Ют не те е напуснал.

— Звучи така, сякаш това те притеснява.

— Би трябвало. Оздравяването е като някаква… магия.

Сара се вгледа в очите на Кейс, които сега бяха придобили цвета на пролетна трева. Но за него никога нямаше да настъпи пролет.

Защото той не искаше.

Той отричаше живота по начин, по който повечето хора отричаха смъртта.

Усмивката й беше болезнена колкото мислите й.

— Не позволявай на тези мисли да те притесняват — каза тя. — Аз не съм някоя вещица, която клеми над гърнето с магиите си. Аз съм просто една вдовица, която се е научила как да лекува рани.

Напрежението от лицето му изчезна. Много малко хора биха го забелязали. Още по-малко биха се досетили, че това е неговият начин да се усмихва.

— Нямаш гърне, а? — попита той.

— Никакво.

— Огромна тежест ми падна от плещите.

С неудоволствие, което не показа, той спря да милва косата й и отново започна да обикаля стаята. Тя тръгна с него, служейки му за опора. Той се поколеба, но прие помощта й.

— Но имай предвид, че не отговарям за лапите на Лола — каза Сара преднамерено безгрижно. — Кой знае какво слага в тях.

— Голямата Лола — Кейс поклати глава. — Как така тази стара ку… — ъъъ жена се озова при теб?

— Дойде някъде около месец след като открих Ют почти мъртъв при „Пръстите на зората“.

— Никога не съм чувал за тях.

Сара сви рамене.

— Защото ги няма по картите. Аз ги кръстих така. Тук има толкова много каменни образувания, че трябваше да им давам някакви имена, за да знам къде съм търсила съкровището и къде не съм.

Кейс тромаво се движеше из стаята, полагайки усилия да слуша онова, което му говореше Сара. Така поне малко отвличаше вниманието си от познатото усещане, което пулсираше във вените му.

— Мисля, че трябва вече да спреш — каза тя. — Изглеждаш измъчен.

Той само поклати глава. Това, което го измъчваше, не беше болка, а желание.

Дясната й ръка обвиваше кръста му. Пръстите й стискаха голата му плът над парчето плат. Цялата дясна половина на тялото й — гърдата, хълбокът и бедрото й — се притискаха към него при всяка следваща стъпка.

Всяко движение на тялото му напомняше на Кейс за учудващо меките женски форми, скрити под грубото облекло на Сара.

Дали го прави нарочно?

Един бърз поглед към лицето й му даде да разбере, че тя няма и представа как му действа близостта й. Доста е наивна за вдовица.

Или може би наистина мисли това, което казва. Има нужда от по-голям брат, а не от любовник.

— Внимавай — обади се тя.

— Как е разбрала Лола, че Ют е тук? — попита Кейс, решен да отвлича вниманието си с други неща.

— Слуховете за смъртта му са я довели до тук. И после разбрала, че не е мъртъв. И така остана при мен.

— Защото Ют остана?

Сара кимна. Разпуснатата й коса се плъзна по голата му кожа като нежна милувка. Дишането му се учести.

— Знаеш ли с какво е известен Ют? — промърмори той.

— Мога да се досетя. Вероятността да е бил монах е много малка.

— Би могла да отнесеш информацията, която знаеш за него, на шерифа.

— Ти преследваш ли го? — попита тя рязко.

— И защо да го правя?

— Заради наградата за главата му.

— Ти това ли си мислиш? — попита той студено. — Че преследвам награди.

— Ако става въпрос за наградата за Ют — не, не мисля така.

Кейс изръмжа.

— И това можеш да кажеш на шерифа.

— Но за главите на Калпепърови също са обявени награди.

— Тях ги избивам безплатно.

— Защо?

Той не отговори. Тя не попита отново.

Безмълвно направиха още няколко обиколки на стаята. Кожата му под ръката й беше гореща.

— Не смяташ ли, че вече е време да си починеш? — попита тя с тревога в гласа — Започваш да прегряваш.

Прегрява! И така може да се каже. Но разгонен като елен ще е много по-точно описание.

Това не му харесваше. Въобще. Ако сексуалните му желания се бяха събудили точно сега и нямаха намерение да го напуснат, това беше дяволски неприятно.

Особено с тази нежна вдовица с остър език.

— Пусни ме — каза той през зъби. — Мога да вървя и сам.

— Не говори глупости.

— Не говоря.

— Разбира се, че говориш — отвърна тя. — Ако паднеш, ще трябва отново да те мия. Можеш да се простудиш или да ти стане… нещо друго.

Кейс я погледна подозрително. Бузите й бяха порозовели и това нямаше нищо общо с усилията, които полагаше, за да му помага да се движи.

Сънят за сладостното отпускане, който го беше преследвал през изминалата седмица, изникна в съзнанието му.

Може би не е било сън.

— Внимавай! — извика тя.

Проклинайки, той пусна пушката и се подпря с две ръце на стената. Тя се озова между него и грубите дъски.

— Уф! — възкликна тя — Тежък си.

— А ти си мека. Прекалено мека. Проклятие, не съм го искал!

Той издаде някакъв звук и се наведе към нея. Устните й бяха с цвят на роза и блестяха. Бяха леко отворени, а в очите й се четеше изненада.

Ако първата им целувка беше нежна, то тази беше дълбока и гореща. Тялото на Кейс, притиснато към нейното, й пречеше да диша. Не можеше да направи нищо, за да спре езика му, който се плъзна покрай нейния и изпълни устата й.

Дори не можеше да помръдне, за да го отблъсне.

Реши, че трябва да понесе всичко това така, както бе понасяла съпруга си.

Само ако Кейс не беше толкова голям по онзи начин, помисли си тя, нямаше да е толкова лошо. И ако беше нежен…

С приглушен звук Кейс овладя силното си, неочаквано желание. Когато вдигна глава, видя, че лицето й е пребледняло, а устните й са станали тъмночервени от яростната му целувка. Зениците й толкова се бяха уголемили, че очите й се бяха превърнали в черни точки, посребрени по края.

Приличаше повече на изплашено момиче, отколкото на жена, завладяна от страст.

— Съжалявам — каза той, отвратен от себе си. — Изненада ме.

— А-аз те изненадах! — ококори се тя — Не съм направила нищо!

Той затвори очи, за да не вижда обвинението в нейните.

— Нараних устните ти — каза той тихо. — Това не се е случвало никога преди. Никога не съм бил груб с жена, дори тогава, когато все още се интересувах от това.

Отвори очи, но в тях вече не блестеше страст. Отново бавно наведе глава.

Сара си пое въздух, изплашена. Изненада се, когато върхът на езика му започна бавно и нежно да обикаля устните й. Това беше нежната целувка, която си спомняше отпреди, тази, която караше стомахът й да се свива.

— Кейс? — прошепна тя.

— Всичко е наред. Това е само извинение. Нищо повече…

Зъбите му нежно гризнаха там, където преди малко беше езикът му.

— Така боли ли? — попита той.

Тя поклати глава и устните й се докоснаха до неговите. Когато почувства как цялото му тяло се напрегна в отговор, тя се отдръпна толкова бързо, че главата й се удари в стената.

— Спокойно. Няма да ти причиня болка.

— Но аз… — започна тя, но спря, като видя смущението в очите му. — Кейс? Аз… аз не…

— По дяволите, зная, че не ме искаш. Не те и обвинявам. И аз не бих искал любовник, който се държи по-тромаво и от гризли.

Той се отдръпна от нея.

Замаяна, несигурна, люшкаща се между нежността и страха, Сара го гледаше как се отдалечава, подпрял едната си ръка на стената. Наведе се бавно и взе пушката, която беше използвал като патерица. Обърна се и я погледна, подпрян на приклада.

Когато тя понечи да му помогне да се върне в леглото, той я спря само с един поглед.

Нежността, съжалението и желанието ги нямаше вече. Очите му бяха студени като лед.

— Дори не бях пожелавал жена, откакто войната свърши — каза той равно. — Но те желая, Сара Кенеди.

— Аз… аз…

— Не се притеснявай, че мога да те насиля. Няма да го направя. Имаш думата ми.

След известно време тя кимна. Ако беше такъв, вече щеше да го е направил.

— Вярвам ти — каза тя тихо.

— Тогава повярвай и на това. — Очите му бяха някак далечни, както и гласът му — Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мен е мъртво, както се бях надявал.