Гледайки я, Сара си представи как Ют и Голямата Лола са ограбвали банки.

— И защо бандитите ще си губят времето в преговори? — попита тя.

— Ти не би ли предпочела първо да огледаш, преди да атакуваш? — отвърна Лола.

— Не мисля, че Муди е толкова умен.

— Не е. Но Аб Калпепър е умен колкото ракун и два пъти по-хитър.

Тихо изсвирване от дърветата до поточето им даде да разберат, че Конър е на мястото си и прикрива фланга им.

— Ют ще слезе от скалата по пряката пътека — каза Лола. — След малко ще бъде тук.

Сара не каза нищо. С къщата зад гърба им, Конър от лявата страна и Ют от дясната, бяха готови за борба, ако се наложи.

Но се надяваше, че няма да се стигне дотам.

— Не — каза Лола и примижа срещу слънцето. — Съвсем сигурно е, че няма да има стрелба.

— И защо си толкова сигурна?

— Щом Ют не е стрелял досега, значи не бива да стреля.

Въпреки думите на Лола, Сара стискаше толкова силно пушката, че я заболяха ръцете.

Откакто Ют дойде в малката й долина по-скоро мъртъв, отколкото жив и остана при нея, нямаха никакъв проблем с индианците, които понякога минаваха оттук на път за ловните си територии. Тримата мъже, които яздеха към ранчото, бяха първите хора, които идваха тук с лоши намерения от години насам.

„О, Господи, надявам се, че нищо лошо няма да се случи на Конър“ — мислеше тя отчаяно.

Но на лицето й не беше изписан страх. Без да помръдват, тя и Лола наблюдаваха двамата високи мъже, които вече влизаха в двора на ранчото, възседнали дорестите си мулета.

— Само двама са — каза Сара.

Лола изсумтя.

— Мога да броя.

— Къде е третият?

— Най-вероятно се промъква отзад. — Тя хвърли на Сара една бърза беззъба усмивка. — Няма да се учудя, ако пострада.

Сара се усмихна тъжно. Мисълта, че някой се промъква зад гърбовете им, не беше много утешителна.

Така, както я беше научил Ют, тя се отдръпна малко от Лола, за да не се припокрива обсегът на пушките им. По-възрастната жена направи същото.

„Поне колибата е зад гърба ни“ — помисли Сара.

Изсъхналите дъски не бяха кой знае каква защита, но все пак беше по-добре от нищо.

— Е, Калпепърови са — обади се след малко Лола.

— Как разбра?

— Те яздят такива дорести мулета.

— И кои точно са? — попита Сара.

— Не мога да разбера оттук. Ют казва, че петима от тези дяволи живеят в Спринг Каниън.

Дишането на Сара се учести. Тя леко се наведе напред, взирайки се към скалите. Но виждаше само двама ездачи.

— Виждаш ли третия? — попита Лола.

— Не.

— Ще ми се да не мразеше толкова някой да дъвче тютюн. Това би ме поуспокоило малко.

— Ами дъвчи тогава. Сега не е време за изискани маниери.

Лола извади малко тютюн от джоба на полата си и го пъхна в устата си.

— Задължена съм ти — каза тя.

— Няма защо. Само недей да плюеш на прането.

Лола се изсмя, но очите й не изпускаха приближаващите ездачи.

Сара също ги наблюдаваше, надявайки се, че просто не са забелязали третия.

Може би Аб е този, който е останал назад, за да пази гърбовете им, мислеше си тя, изпълнена с надежда.

Въобще не искаше да бъде по-близо до Аб Калпепър, отколкото вече беше в онази плитка пещера преди няколко дни. Жестоките нотки в гласа му още я караха да настръхва.

— Добре е, че Калпепърови не се доверяват на Муди, — каза тя. — Обзалагам се, че Аб е останал, за да не го изпуска от погледа си.

Лола се изсмя, но звукът не беше приятен.

— Никой, който има мозък в главата, не би се доверил на Муди. Той би откраднал парите на баба си и би танцувал на гроба на майка си.

— Говориш така, сякаш го познаваш.

— Веднъж в Ню Мексико ме изигра и не ми плати за цяла нощ, прекарана с мен. Разбира се, тогава бях много по-млада и нямах представа колко измамни същества са мъжете.

Сара се усмихна леко. Не можеше да си представи, че някой може да измами Лола сега — независимо дали е мъж или жена.

Двете дорести мулета вече бяха на по-малко от сто метра от тях.

— Ти ще говориш — каза Лола. — Ако се наложи да се стреля, ще се прибереш в колибата и ще ги оставиш на мен.

— Няма да…

— Да бе, няма! — прекъсна я гневно Лола. — Аз и Ют знаем как стават тия работи. Няма да се застреляме един друг по погрешка.

Нямаше време за спор. Калпепърови бяха само на трийсетина метра.

От безоблачното небе над главите им отново се чу зовът на орела.

Сара завиждаше на волната птица така, както бе завиждала за малко неща в живота си.

— Аз съм Аб Калпепър — каза единият ездач. — А това е Кестър, мой роднина. Той не е много разговорлив.

Нито единият от двамата не гледаше към жените. Погледите им обикаляха къщата и постройките около нея.

— Добро утро и на двама ви — каза глухо Сара. — Аз съм мисис Кенеди.

Кестър се размърда на седлото, но продължаваше да не поглежда към жените. Бледите му сини очи не спираха да се въртят и явно не пропускаха нищо.

„Лола беше права — помисли си Сара със смесица от облекчение и гняв — Те просто искат да огледат мястото. Копелета.“

Изпъна гърба си. Въпреки че нито нейната пушка, нито тази на Лола бяха насочени право към ездачите, все пак дулата им не сочеха кой знае колко встрани от тях.

— Приятно ми е — обади се и Кестър и докосна ръба на избелялата си шапка.

— Добри маниери — промълви тихо Лола. — Не ги е използвал толкова отдавна, че чак са ръждясали.

Сара се усмихна леко.

През една дупка на зъбите си Лола метна струя кафява плюнка към краката на мулетата. Разстоянието беше почти два метра.

Кестър я погледна с възхищение.

— Можете ли да ни почерпите с глътка горещо кафе? — попита Аб.

„За да можеш да разгледаш и вътре, така ли? — помисли си Сара. — Не, Аб. Няма да ти е толкова лесно да преброиш оръжията ни.“

— Съжалявам — каза тя гласно — Нямаме кафе. Прекалено скъпо е.

— Ами чай тогава? — не се отказваше Аб. — Нещо топло.

— Тази сутрин запалихме огъня отвън — отговори тя. — Ден за пране, нали разбирате.

Изражението на Аб показваше, че не й вярва. Виждайки състоянието на дрехите им, Сара разбираше недоверието му. Панталоните му изглеждаха така, сякаш никога не са прани. Сигурно беше забравил колко работа означава един ден за пране. Или може би никога не е знаел.

— Нямаме и бисквити — продължи Сара спокойно, — нямаме боб, нямаме бекон, нямаме дори и сушено еленско месо. Не обичам да изглеждам негостоприемна, но не очаквах гости.

Аб се размърда на седлото, повдигна шапката и се взря в нея.

Тя направи огромно усилие да не отстъпи назад. В погледа му имаше нещо, което караше стомахът й да се свива.

Спомни си какво беше казала Лола за Аб и роднините му.

Продаваха деца на команчите, след като им правеха разни неща, които биха накарали и дяволът да се засрами.

— Ако мулетата ви са жадни — каза Сара дрезгаво, — можете да ги напоите в поточето.

— Не са жадни — отвърна Аб.

Дори крясъкът на орела не наруши тишината, която се възцари за известно време.

— Не сте много приятелски настроени, така ли? — обади се той най-накрая.

— Имам си приятели.

Тонът й подсказваше, че няма нужда от още — особено Калпепърови.

— Едно момиче, което живее само като теб, не може да има много приятели.

— Аз не съм сама.

Аб погледна към Лола, после отново към Сара.

— Имам предвид мъже.

— Не се интересувам от мъже, мистър Калпепър. Въобще.

— Ами, в такъв случай, мисис, предполагам, че няма да имаш нищо против да ми върнеш моя човек.

— Ако някой от твоите хора е тук, можеш да си го вземеш веднага. Но тъй като не е така, можеш да го потърсиш на друго място.

Лицето на Аб се изкриви. Воднистите му сини очи придобиха странен блясък.

— Не бързай толкова, миси. Не съм някой боклук, който ти и тази стара курва можете просто да изхвърлите.

Всичката му предишна вежливост изчезна. Гласът му отново придоби оня тон, който Сара си спомняше. Тонът, с който казваше, че всички жени са безполезни гадини.

Но очите му я шокираха още повече. Никога не беше виждала толкова омраза, събрана в едни човешки очи.

— Не ме интересува езикът ти, мистър Калпепър — каза тя равно. — Ако обичаш, напусни ранчото ми.

— Дошъл съм за онзи пор, който уби двама от хората ми — озъби се той. — Дай ми го.

— Не знам за какво говориш — отговори Сара хладно — В ранчото „Лост Ривър“ няма убийци.

Мулето на Кестър направи няколко крачки наляво.

Пушката на Лола се вдигна предупредително. Тя освободи предпазителя и изгледа Кестър, сякаш беше гърмяща змия.

— Той е тук — каза Аб. — Видяхме следите му от „Испанската църква“ и те водят тук.

— Твоите роднини имали ли са пистолети? — попита Сара.

— Разбира се, че имаха. Те са Калпепър!

— В гърдите ли са застреляни?

— Калпепърови не са страхливци. Били са с лице към него.

— В такъв случай не е имало никакво убийство. Твоите хора просто са предизвикали човек, който не е бивало да закачат. И са платили за това с живота си.

Лицето на Аб се зачерви, после изведнъж пребледня.

— Човекът, който уби роднините ми, е в тази къща — каза той студено. — Дай ми го.

— Не — отвърна тя. — Той самият е на крачка от смъртта.

— На кого му пука? Дай ми го!

— Ако той оживее, можеш да му отмъстиш, но не и тук. Дотогава този човек е мой гост.

Аб се взираше в нея, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Въпреки че по гърба й се стичаше студена пот, Сара не мигваше. Насочи пушката си към корема му.

— Не сваляй очи от него — обади се Лола. — Независимо какво става.

— Няма. — Гласът на Сара беше изтънял. — Довиждане, мистър Калпепър. И, ако обичаш, не бързай да се връщаш. Не се отнасяме любезно с неканените гости.

От устата на Лола отново излетя струя кафява течност.