Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Зимата на 1868 г.

Щата Юта

— Не мърдай. Дори не дишай!

Тихият, безстрастен глас на мъжа беше повече от достатъчен, за да закове Сара Кенеди на мястото й. Но дори и гласът му да нямаше този ефект, тялото му вършеше същата работа.

Не можеше да помръдне, дори да си поеме въздух.

Лежеше по корем върху гладката, студена скала почти, премазана от тежестта на непознатия. Мъжът я покриваше от главата до петите.

„Господи, този мъж е огромен“ — помисли си тя.

Дори и да успееше да се раздвижи, Сара нямаше никакъв шанс при евентуална борба с непознатия. Освен че беше огромен на ръст, той беше бърз и тих като ястреб.

Сара не бе и подозирала, че не е сама под каменната козирка на плитката пещера.

Тялото на непознатия беше твърдо почти колкото студената скала, която смачкваше гърдите й дори през дебелите зимни дрехи. Дясната ръка на мъжа в кожена ръкавица притискаше устата й и явно щеше да остане там независимо колко се дърпа тя.

Но Сара нямаше намерение да хаби силите си в безсмислена борба. Нещастният й брак я беше научил, че дори едно младо, здраво момиче няма никакъв шанс срещу възрастен мъж с неговия ръст и тегло.

А мъжът, който я притискаше към скалата, съвсем не беше стар.

И това не беше най-лошото.

Въпреки сухия зимен студ лявата ръка на непознатия беше без ръкавица. И стискаше револвер.

Когато мъжът разбра, че Сара няма намерение да се бори, хватката му се поотхлаби достатъчно, за да й позволи да диша.

Но не достатъчно, за да извика.

— Няма да те нараня — каза много тихо човекът в ухото й.

Да бе, няма. Това е единственото нещо, на което са способни повечето мъже. Да нараняват жените.

Тя преглътна. Страхът свиваше стомаха й. Повдигаше й се.

— Спокойно, малката — промълви мъжът. — Никога не се отнасям зле с жени, коне и кучета.

Не беше чувала тази пословица от смъртта на баща си. Тя я стресна, но едновременно с това й даде и известна надежда.

— Но ако тези Калпепърови, които се събират в подножието на скалата, успеят да те докопат — продължи непознатият, — ще те накарат да се молиш да умреш. Молитвите ти ще се сбъднат, но не достатъчно бързо.

Студена тръпка премина през тялото на Сара, която нямаше нищо общо със зимната нощ, нито пък със заледената скала, върху която лежеше.

— Кимни с глава, ако ме разбираш — каза мъжът. Гласът на непознатия беше нисък, тих и някак страшен.

Тя кимна.

— А сега кимни, ако ми вярваш — добави той сухо.

Обзе я абсурдното желание да се изсмее.

„Истерия — помисли си. — Стегни се. Изпадала си и в по-лоши ситуации и винаги си оцелявала.“

Сара кимна отново.

— Момиче, надявам се, че не ме лъжеш.

Тя бързо поклати глава.

— Добре — промълви той. — Защото съвсем сигурно е, че ако закрещиш, ще ни напълнят с олово.

Тя отново изпита желание да се изсмее, но успя да се въздържи. Едва.

Непознатият бавно свали ръката си от устата й.

Сара си пое дълбоко дъх. Въздухът, който вдъхна, миришеше на кожа и на още нещо..

Ябълка, досети се тя. Той току-що е ял ябълка.

Още малко от напрежението напусна тялото й.

Още по-успокоителен беше фактът, че в дъха на непознатия не се долавяше и най-слабият мирис на алкохол. Усещаше единствено аромата на сапун, кожа и… ябълка.

Затова не бе толкова изплашена, колкото би трябвало да бъде, досети се тя. Може и да е престъпник, но е трезвен, мирише на чисто и обича ябълки.

Може пък да не е толкова лош.

Тя бавно се отпускаше и това не убегна на мъжа, чието тяло покриваше нейното като тежко, живо одеяло.

— Така е по-добре — прошепна той. — Ще се дръпна малко от теб. Но ти не мърдай. Ама никак. Чуваш ли?

Сара кимна.

Бързо и безшумно, мъжът се отдръпна на едната си страна.

Скалата вече не се забиваше в гърдите и корема й. Сега тежестта на мъжа лежеше съвсем леко на дясната й страна.

Той все още беше до нея, все още беше напрегнат. Ако искаше, щеше да се хвърли върху нея толкова бързо и безшумно, както го бе направил първия път.

— Добре ли си? — попита тихо той.

Тя кимна.

После се зачуди дали непознатият ще разбира безмълвния език на тялото й сега, когато не беше толкова близо, че да усеща дори ударите на сърцето й Под козирката на пещерата беше тъмно като в рог.

— Добро момиче — промълви той.

„Сигурно има очи като на орел — помисли си Сара. — Господи, защо аз нямах крилата на орел, за да излетя оттук?“

— И недей да се опитваш да ми се противопоставяш — каза тихо непознатият — Няма да е лесно да се измъкнем от тази бъркотия.

„Ние? — попита безмълвно тя. — Само преди малко бях съвсем сама и нямаше никаква бъркотия!“

От тъмното се дочуха мъжки гласове и конско цвилене.

В нощната тишина на скалната пустиня звуците се чуваха много надалеч.

„Добре де — поправи се тя. — Бях сама и не съм разбрала, че около мен има бъркотия.“

А сега не бе сама. Опасността бе съвсем близо.

И мирише на ябълки.

Насили се да не се усмихне.

И не успя.

Кейс Максуел забеляза бързата й усмивка. Зачуди се какво ли в създалото се положение му се струва толкова смешно на това момиче.

И въпреки тъмнината, въпреки тежките мъжки дрехи, в които беше облечена, Кейс не изпитваше ни най-малкото съмнение, че това е жена. Беше мека, слаба и миришеше на рози.

Сигурно е Сара Кенеди, реши той. Или Голямата Лола. Те са единствените бели жени на няколко мили наоколо.

Но му се струваше малко вероятно момичето, което откри в плитката пещера, да е Голямата Лола. Говореше се, че Голямата Лола е с ръст на мъж и е по-силна от която и да е жена на запад от Мисисипи.

Слабото девойче, което се опитваше да не се засмее, въобще не отговаряше на това описание.

„Сара Кенеди — каза той на себе си. — Тя трябва да е.“

Както бе свикнал още от времето на Гражданската война, умът му заработи бързо, предоставяйки му информацията, с която разполагаше за момиче на име Сара Кенеди.

Вдовица. Млада. Избягва мъжете, тиха като сянка. Много добра с ласото.

Брат й, Конър, един стар престъпник, известен като Ют, и Голямата Лола живеят с нея в ранчото „Лост Ривър Кениън“.

Интересно защо никой не споменаваше, че Сара мирише на рози и усмивката й е като светкавица.

И все пак, защо се беше усмихнала?

Тъкмо отвори уста да я попита, когато отдолу се чу звук на приближаващи коне. Конниците се насочваха към подножието на скалата, а то беше на около десетина метра под приличната на пещера цепнатина, в която Кейс се беше скрил, за да наблюдава Аб Калпепър и роднините му.

После Кейс бе открил, че не е единственият, който иска да чуе преговорите между Калпепърови и бандата, известна като „Пасмината на Муди.“

Какъв проклет късмет да намери тук едно момиче, което се облича като мъж и мирише на летен дъжд и рози!

Какъв проклет късмет за едно момиче.

Само на няколко сантиметра от главата му беше краят на плитката пещера, издълбана от водата. Ръбът й беше на по-малко от три метра от ботушите му.

Малка струйка вода се стичаше по козирката току до пистолета му. После падаше някъде долу.

Ромонът на водата не би могъл да заглуши и плясък на криле. Дано Сара е толкова разумна и смела, колкото изглежда. Всяко необмислено движение от тяхна страна щеше да издаде присъствието им на престъпниците в подножието на скалата.

„Поне има достатъчно разум да не крещи — успокояваше се той — Може и да се измъкнем оттук, без да пострадаме.“

От друга страна, не разчиташе много на щастлива развръзка. Войната и последиците от нея го бяха научили, че не бива да очаква никакъв късмет, освен такъв, който може да те убие и да унищожи и най-скъпото ти.

Съвсем бавно, той махна дясната си ръка от устата й. Докосна с показалец устните на Сара в безмълвна заповед да мълчи. Въпреки че допирът беше съвсем лек, той усети как тя трепна.

Сара кимна, за да му покаже, че разбира, че трябва да е много тиха.

Движението на главата й предизвика леко потъркване на устните й в ръкавицата му и това разтревожи Кейс. Би могъл да се закълне, че усети топлината на дъха й дори през кожата.

Сякаш докосваше огън.

Един първичен мъжки импулс премина през него и това го изненада.

„По дяволите! — помисли си той. — Това е най-неподходящото време да се разгонвам.“

Не бе знаел, че толкова му харесва ароматът на рози.

— Да му се не види, не може да се направи нищо и вие го знаете, да му се не види.

Гласът отдолу се извиси и отклони вниманието му от неочакваното усещане, което го накара да изпита жената до него.

— Това е Джо Муди — прошепна той в ухото на Сара. — Хората му го наричат „Да му се не види“, но само зад гърба му.

По лицето й отново пробяга бърза усмивка.

— Толкова ли е грозен? — обади се тя тихо.

Леко дрезгавият й глас подейства на Кейс като глътка уиски. Пое си бавно и дълбоко дъх. Каза си наум, че не го прави, за да се наслади на аромата на рози и женственост, толкова редки в тази пустиня.

Бързото стягане на мускулите му показваше обаче, че лъже.

— Да му се не види, този стар мишелов е намерил сребро, да му се не види! — каза Муди.

— Тогава защо вдовицата му живее по-бедно и от индианка? — беше студеният отговор.

Тръпката, която премина през тялото на Кейс при звука на втория глас, трая само миг, но Сара я усети. Точно както бе усетила и предишната.

— Аб Калпепър — каза Кейс в ухото й.

Този път гласът му я накара да потрепери. Беше същият безстрастен глас, който чу, когато той се нахвърли върху нея. Това беше гласът на човек, за който нищо нямаше значение — нито жега, нито студ, нито болка, нито удоволствие.