— Чип, аз харесвам много майка ти и никога не бих я наранил. Искам да запомниш това. Ако отново ни видиш близо един до друг, трябва да знаеш, че това е, защото ние искаме да се докосваме, а не понеже нещо не е наред.

Едуард изгледа недоверчиво майка си.

— Как би могла да искаш да се докосваш до него?

— Знам, че ти е трудно да го разбереш, особено като се има предвид, че двамата не се разбирате много добре, но на мен ми харесва да бъда с него.

Момчето я погледна войнствено.

— Ако трябва да докосваш някого, докосвай тогава мен.

— Много ми харесва да те докосвам — тя му се усмихна. — Но аз съм зряла жена, Едуард, и понякога искам да се докосвам до зрял мъж.

— Тогава докосвай пастор Етън.

Рейчъл не можа да сдържи смеха си.

— Не може така, глупаче! Пастор Етън е твой приятел, а Гейб — мой.

— Те не са братя, каквото и да казва той.

— Утре, когато видиш пастор Етън в градината, защо не го попиташ за това?

Гейб забеляза, че слиповете му всеки момент ще се свлекат надолу по краката й.

— Хайде, Чип. Ела да нахраним още веднъж Туити, преди да си легнеш.

Но Едуард бе прекалено умен, за да бъде подмамен толкова лесно.

— Как да съм сигурен, че няма да започнеш пак да я целуваш?

— Ще я целувам — отвърна Гейб. — Но само когато майка ти ми каже, че го иска.

— Няма да го иска! — Едуард хукна към вратата. — И още утре ще кажа на пастор Етън за вас.

— Страхотно — измърмори Гейб. — Само това ни трябваше.



Пастор Етън обаче си имаше свои собствени проблеми. Беше единадесет часа сутринта, а в каната на кафеварката не бе останала и половин чаша кафе.

Не че не знаеше как да си направи. Правеше си всяка сутрин вкъщи. Но това тук не беше къщи. Това бе работното му място и през последните осем години Кристи неизменно бе бдяла каната с кафе винаги да е пълна.

Той грабна стъклената гарафа, мина забързано покрай бюрото й и влезе в малката кухничка. Напълни гарафата, като същевременно успя да полее с вода голяма част от новата си риза. Върна се в офиса, изхвърли старото мляно кафе, сипа ново, без да брои лъжичките, наля водата и щракна копчето. Ето! Щеше да й покаже, че може да се справя и без нея.

За съжаление тя бе прекалено заета, за да го забележи. Тананикаше си тихо една стара песничка на Уитни Хюстън и съсредоточено пишеше нещо на компютъра пред себе си. Беше му много трудно да реши кое е най-лошото: кафето, нейното весело тананикане или факта, че отново идва на работа със старите си дрехи.

Безформената й сива рокля го подлудяваше дори повече от празната кана за кафе. Беше я виждал десетки пъти досега. Широка, удобна и абсолютно лишена от стил. Къде бяха дрехите, срещу които се беше възпротивил в първия момент? Онези прилепнали джинси, блузките с широки деколтета, глуповатите златни сандалки?

И ако бе решила да се превъплъти отново в старата Кристи, защо не бе го направила изцяло? Защо не беше прибрала косата си както преди и не беше оставила червилото си вкъщи, заедно с този влудяващ парфюм, който го караше да мисли за черни дантели и горещи тела?

Докато пръстите й летяха по клавиатурата на компютъра, миниатюрните златни и сребърни пръстени по ръцете й проблясваха на слънчевата светлина, нахлуваща от прозореца зад нея. Погледът му се спря в горната част на грозната й, сива рокля. Поне да не знаеше какво се крие отдолу.

Тракането на клавишите спря. Кристи се изправи до бюрото си, погледна бегло към него и излезе от стаята, запътвайки се към тоалетната в другия край на коридора.

Беше сигурен, че веднага след като се прибере вкъщи, тя ще съблече тази грозна рокля и ще се пъхне в някои от новите си къси панталонки и блузки, които показваха прекалено много. Но той нямаше да може да види нищо, тъй като Кристи му бе показала съвсем ясно, че не иска да я посещава в новия й апартамент. Нямаше вече домашни гозби, нямаше вече и случайни отбивания, колкото да й разкаже за неприятностите си с някой от паството. Божичко, липсваше му. Липсваха му тези контакти.

Втренчи се в празното й бюро и се замисли как снощи отново беше излязла на вечеря с Майк Рийди. Това вече бе за втори път. В събота Майк я беше завел на ресторант в Кашиърс, а снощи бяха посетили „Маунтинърс“. Трима души от паството му се бяха погрижили той да научи и за двете й излизания.

Все още я нямаше и той почувства как кожата му леко се изпотява. Знаеше къде си държи чантичката. В най-долното чекмедже отляво, заедно с малка кутия носни кърпички и комплект за оказване на първа помощ. През целия си живот, дори и в най-лудите си години, винаги се бе старал да се държи почтено, а това, което искаше да направи сега, в никакъв случай не беше такова, но просто не можеше да се спре.

Бързо прекоси офиса, издърпа чекмеджето и извади чантичката й, същата малка черна чантичка, с която беше миналата седмица в „Маунтинърс“. Нощта, когато бяха провели онзи ужасен разговор, в който му беше казала, че вече не й е приятел.

Един истински свещеник, някой, който не беше толкова покварен, някой, който наистина работеше по призвание, никога не би направил това. Той щракна закопчалката и погледна вътре. Портмоне, гребен, тик-так, малко грим, автомобилни ключове, брошурата „Дейли уърд“. Нямаше кондом.

В този миг дочу стъпките й, бързо пъхна чантичката обратно в чекмеджето и извади комплекта за първа помощ.

— Нещо не е наред ли?

Няколко минути по-рано изражението на загриженост на лицето й би подобрило настроението му, но не и сега.

— Имам главоболие.

— Иди да седнеш. Сега ще ти донеса аспирин.

Подаде й комплекта за първа помощ и за първи път от повече от една седмица тя започна да се суети около него, донесе му чаша с вода, даде му аспирин, попита го дали е спал добре предната вечер. За съжаление нейната загриженост не можеше да го накара да се почувства по-добре, тъй като уж болната му глава бе изпълнена с тревожни мисли.

Какво ли е станало с този кондом? Само мисълта как го подава на Майк Рийди, го накара да му прилошее. Една част от него му казваше, че би трябвало да се радва, че най-после си е намерила някой, но не и когато се отнасяше за Майк Рийди. Всъщност той винаги бе харесвал Майк и не можеше да се сети дори и за едно нещо, което да не одобрява в него, освен това, че не бива да прави любов с Кристи Браун.

След като глътна аспирина, от който въобще не се нуждаеше, той се втренчи в нея, чудейки се, защо ли му бе отнело толкова време, за да забележи колко е хубава. Не че можеше да се похвали с някаква блестяща красота, дори и когато се пременеше с онези си нови дрехи, беше хубава по един скромен и сладък начин.

— Нали знаеш, че киносалонът се открива в петък вечер — чу се да казва той.

— Много се надявам някой да се появи на тържеството. Много от хората в града са ядосани на Гейб задето е помогнал на Рейчъл и вече открито се говори да го бойкотират.

Кристи изглеждаше разтревожена.

— Хората понякога са толкова зли.

— Но ние и двамата искаме да присъстваме на откриването, така че искаш ли да те взема в петък в осем вечерта? — попита той, колкото се може по-непринудено.

Кристи го изгледа изпитателно.

— Искаш да отидем в киносалона заедно!

— Разбира се. Как иначе можем да покажем на Гейб нашата подкрепа?

Телефонът на бюрото му иззвъня. Кристи го погледна за миг, след това вдигна слушалката. Етън почти веднага разбра, че тя говори с Пати Уелс, координаторката на детската градина.

— Да, Етън е тук. Разбира се. Изпрати Едуард горе, Пати.

Тя остави слушалката и се намръщи.

— Цяла сутрин е настоявал да разговаря с теб. Пати се опитала да отвлече вниманието му, но той продължавал да упорства. Надявам се да не се е случило нещо лошо.

И двамата познаваха Едуард достатъчно добре, за да знаят, че той никога не искаше нищо, и това ги накара да се погледнат обезпокоено.

Кристи се върна във външния офис и след няколко минути отново влезе, вече придружена от Едуард. Погледна към Етън разтревожено, по начина, по който го бе поглеждала стотици пъти през всичките тези години, когато беше вкарвала някой разтревожен член на паството в офиса му. След това се оттегли.

— Можеш да затвориш вратата, ако искаш да говорим нещо тайно — обърна се Етън към момчето.

Едуард се поколеба и погледна навън към Кристи. Етън знаеше колко е привързан към нея и бе доста изненадан, когато Едуард внимателно затвори вратата и с двете си ръце. Това, което имаше да му казва, явно бе нещо сериозно.

Етън никога не бе харесвал да разговаря с някого през дистанцията, която създаваше бюрото, затова се отправи към едно малко кътче близо до прозореца, обзаведено с кушетка и два удобни стола.

Едуард се настани върху средната възглавница на кушетката и се отпусна назад, в резултат на което краката му щръкнаха напред. Носът на едната му маратонка беше изцапан с червена боя. Етън бе забелязал колко много се грижи Рейчъл за доста износените дрехи и обувки на сина си, затова предположи, че тази боя е от сутрешния урок по рисуване.

Едуард инстинктивно посегна към нещо до себе си и когато сграбчи само въздух, просто се почеса по лакътя. Търси си заека, предположи Етън.

— Какво има, Едуард?

— Гейб е един голям лъжец. Казва, че ти бил брат.

Етън понечи да го поправи, но нещастният поглед в очите на детето го накара да се поколебае.

— И защо мислиш, че те лъже?

В продължение на доста години Етън бе разговарял с хора, изпаднали в депресия, и сега се опита да се абстрахира от всичко друго и да се опита да разбере какъв е проблемът, който тревожи момчето.

— Струва ми се, че никак не харесваш Гейб.

Едуард решително поклати глава.

— И мама също не трябва да го харесва.

Ето какво било!

— Предполагам, те дразни фактът, че майка ти го харесва.

— Казах й, че може да докосва мен вместо него, но тя ми отвърна, че иска да докосва също и зрял мъж.