— Нищо не намери в библията, нали?

Тя все още не бе успяла да преглътне разочарованието си.

— Не. Но голяма част от текста е подчертана и навсякъде по полетата има бележки. Ще я преровя страница по страница, сигурна съм, че все някъде ще намеря това, което търся.

— Нищо не става лесно при теб, а, Рейч…

Беше уморена и отчаяна, надеждата, която й беше давала сили през целия следобед, сега вече бе изчезнала. Имаше нещо много обезпокоително, когато четеше онези стари, познати строфи отново. Усещаше как се опитваха да я придърпат, опитваха се да я привлекат отново към нещо, което тя повече не можеше да възприеме.

Очите й започнаха да парят, но тя се пребори с желанието си да заплаче.

— Недей да изпадаш в сантименталности заради мен, Бонър. Мога да се справя с всичко.

Той прокара ръка по гърба й и я стисна за рамото.

— Добре, мила.

Мила. Беше й го казал на два пъти днес. Дали наистина бе неговата мила?

Тя се облегна на рамото му и си помисли, че не й остава нищо друго, освен да приеме истината. Беше влюбена в него. Искаше й се да го отрече, но нямаше никакъв смисъл.

Това, което чувстваше, бе толкова различно от любовта й към Дуейн. Онова бе някаква нездравословна комбинация от благоговение пред герой и желанието на едно младо момиче да си има баща. А това сега бе една зряла любов, очите й вече бяха широко отворени. Виждаше както недостатъците на Гейб, така и своите собствени. Осъзнаваше също и колко разрушително би било да си позволи да си фантазира за бъдеще с мъж, който все още бе влюбен в своята мъртва съпруга. И още по-лошо, с мъж, който не можеше да понася детето й.

Враждебността между Гейб и Едуард се изостряше все повече и тя не можеше да измисли начин да подобри отношенията им. Не би могла да заповяда на Гейб да си промени отношението и да го накара да се грижи за Едуард.

Чувстваше се изморена и победена. Той беше прав. Нищо не ставаше лесно при нея.

— Опитай се да не ругаеш пред Едуард, ако обичаш.

— Просто ми се изплъзна от устата — той се втренчи в тъмния ред дървета, които очертаваха границата на предния двор. — Знаеш ли, Рейчъл, той е добро дете, но може би трябва да си малко по-строга с него.

— Още от утре ще започна да го бия до посиняване — отвърна саркастично тя.

— Искам само да кажа… Например този заек, който непрекъснато носи със себе си. Вече е на пет години! Другите деца сигурно го вземат на подбив.

— Той казва, че го държи в шкафчето си, когато е на училище.

— Дори и така да е. Прекалено е голям за такава играчка.

— Джейми нямаше ли нещо такова? — попита тя и видя как тялото му се вцепенява.

Разбра, че е стъпила на забранена почва. Той можеше да говори за съпругата си, но не и за детето.

— Не и когато беше на пет години.

— Виж, съжалявам, че Едуард не ти се струва достатъчно мъжествен, но последните няколко години бяха много трудни за него. Никак не му повлия добре и едномесечния му престой в болница тази пролет.

— Какво му имаше?

— Пневмония — тя пъхна ръка в джоба на роклята си. Потискащото чувство, което я бе овладяло от момента, в който установи, че библията въобще не е готова да й разкрие тайните си, сега остана на заден план. — Трябваше му много време, за да се възстанови. В един момент дори не бях сигурна дали ще оживее. Беше ужасно.

— Съжалявам.

Разговорът за Едуард бе разтворил пропаст между тях. Но вече плахо се надяваше, че Гейб иска да превъзмогне тази пропаст също толкова, колкото й се искаше и на нея.

— Хайде да си лягаме, Рейчъл.

Погледна го в очите и през ум не й мина да каже не. Той протегна ръка и я поведе към къщата.



Лунната светлина струеше над старото легло, докосвайки старите, поизносени чаршафи и позлатявайки косата на Рейчъл. Останалата част от тялото й бе закрита от Гейб, който лежеше отгоре й. Нуждата, която изпитваше за нея, го плашеше. Той бе мълчалив и самотен мъж. Последните няколко години го бяха научили, че за него е най-добре да бъде сам, но сега тя променяше всичко. Подтикваше го към нещо, с което някак си подсъзнателно не искаше да се сблъсква.

Тя се размърда под него с разтворени крака и се притисна към тялото му. Нейното правене на любов бе толкова необуздано, че той самият не успяваше да се контролира. Понякога се плашеше, че би могъл да я нарани.

Вдигна ръцете й над главата си и я хвана за китките с една ръка. Знаеше, че чувството за безпомощност ще я подлуди и наистина, почти веднага, тя започна да стене.

Сега имаше само една свободна ръка. Ръка, с която да я гали по гърдите, един палец, с който да опипва възбудените й зърна. Той реши да замести пръста си с уста и плъзна ръка между краката й.

Почувства, че цялата е овлажнена за него, очакваше го. Погали я, наслаждавайки се на чисто женствената й реакция при докосването му. Как е могъл да забрави това? Как бе допуснал болката да разруши нещо, което беше толкова хубаво?

Кратките й, задъхани стенания постепенно го караха да губи контрол над себе си. Тя започна да се бори с ръката, която я държеше, но не го правеше на сериозно и затова той не я пусна. Вместо това пъхна пръста си вътре в нея.

Тя издаде нисък, сподавен вик.

Не можеше да чака повече. Намести се между краката й и влезе с едно дълбоко и силно движение.

— Да! — изпъшка тя.

Той покри отворената й уста със своята. Зъбите им се сблъскаха, езиците се преплетоха. Той хвана всяка от китките й с ръце и продължи да влиза в нея с отмерени, плавни движения.

Рейчъл разтвори още по-широко крака и ги обви около тялото му. Само миг след това, тя сякаш започна да се разпада на парчета.

Не съществуваше нищо друго, освен тази тръпнеща от удоволствие жена и лунната светлина, и сладко миришещият летен въздух, подухващ над телата им през отворения прозорец. В този момент той потъна в забравата, от която толкова много се нуждаеше.

Не му се искаше да слиза от нея. Чаршафът се беше оплел между краката им. Той притисна устни към врата й, затвори очи…

Едно яростно кълбо скочи върху гърба му.

— Махай се от майка ми! Махни се от нея!

Нещо твърдо го удари по главата. Малките юмручета заваляха по него, а нокти дращеха кожата по врата му. Стаята се изпълни с отчаяни викове.

„Спри! Спри!“

Рейчъл се беше вдървила най-отдолу.

— Едуард!

Нещо доста по-тежко от юмруците на петгодишно дете отново започна да се сипе върху задната част на главата му. Детският глас излизаше от гърлото, задавен от сълзи и паника.

— Ти й причиняваш болка! Престани да й причиняваш болка!

Гейб се опита да избегне ударите, но възможността му за движение бе твърде ограничена. Момчето се беше метнало на гърба му и ако сега се извъртеше настрани, щеше да открие голотата на Рейчъл. Как бе влязъл в стаята? Беше сигурен, че Рейчъл заключи вратата.

— Едуард, престани! — Рейчъл се опита да придърпа чаршафа към себе си.

Гейб се извърна и успя да хване момчето за лакътя.

— Не й причинявам болка, Едуард.

Страхотен удар, много по-силен от предишните, се стовари отстрани на лицето му.

— Името ми не е…

— Чип! — изпъшка Гейб.

— Ще те убия! — изхълца хлапето, след това отново го фрасна.

— Спри веднага, Едуард Стоун! Чу ли какво ти казах? — в гласа на Рейчъл се прокрадна стоманена нотка.

Момчето бавно започна да се укротява. Тя бързо смекчи тона.

— Гейб не ме наранява, Едуард.

— Тогава какво прави?

За първи път, откакто я бе срещнал, Рейчъл изглежда не знаеше какво да каже.

Гейб извърна глава и видя разрошената коса и зачервените, покрити със сълзи бузи на момчето.

— Аз я целувах, Ед… Чип.

На детското лице се появи ужасено изражение.

— Никога повече дори и не си помисляй да го правиш.

Гейб знаеше, че тежестта му затруднява дишането на Рейчъл, но тя все пак се опита да говори колкото се може по-спокойно.

— Всичко е наред, Едуард. На мен ми харесва Гейб да ме целува.

— Не, не ти харесва!

Така явно нямаше да стигнат доникъде, затова Гейб каза строго.

— Чип, искам да отидеш в кухнята и да донесеш на майка си чаша с вода. Тя е много жадна.

Детето го погледна неразбиращо.

— Моля те, направи каквото ти казва, Едуард. Наистина се нуждая от чаша вода.

Момчето с нежелание слезе от леглото, като в същото време изгледа Гейб с поглед, който заплашваше да го изпепели, ако пак си позволеше да заплаши майка му по някакъв начин.

В момента, в който се изгуби зад вратата, Гейб и Рейчъл скочиха от леглото и забързано започнаха да си търсят дрехите. Гейб си нахлузи джинсите, Рейчъл грабна тениската му и бързо я навлече през главата си, след това започна да търси бикините си по пода. Когато не успя да ги намери, тя обу неговите слипове. При други обстоятелства би било смешно, но сега всичко, за което мислеха и двамата, бе да се облекат, преди да се е върнало момчето.

Той вдигна ципа на джинсите си.

— Мислех си, че си заключила вратата.

— Не, аз си мислех, че ти я заключи.

Едуард се върна за рекордно кратко време, бягаше толкова бързо, че водата се разливаше отстрани на синята пластмасова чаша.

Рейчъл направи крачка напред, за да я вземе от ръцете му, но се спъна в нещо. Гейб погледна надолу и видя, че на пода лежи „Стелалуна“. Зачуди се какво прави книгата там и в следващия момент се сети, че това бе нещото, с което Едуард го бе бил по главата.

Седемнадесета глава

Рейчъл дълго време пи водата от чашата. Когато все пак приключи, тя погали Едуард по косата.

— Хайде сега обратно в леглото.

Гейб обаче пристъпи напред. Беше твърдо решен, че ситуацията трябва да се изясни, преди тя да е прибрала сина си. Изгледа дребничкото момче, спомняйки си яростта на тези малки юмруци, и за един кратък момент погледна на него като такъв, какъвто е, а не като сянка на някой друг.