— Срещнах го в един бар за стриптийз, където изпълнявах екзотични танци.

— Вече съм виждал тялото ти, Рейчъл, и освен ако не си имала много повече плът по кокалите си тогава, не би могла да си купиш и една дъвка с това, което си изработвала като стриптийзьорка.

Тя се опита да се засегне от думите му, но май не й беше останала достатъчно много суетност.

— Те не обичат да ги наричат стриптийзьорки. Знам го, защото с една от тях живеехме в съседни стаи преди няколко години. Обичаше да ходи на солариум всеки ден преди представлението.

— Наистина?

— Бас хващам, мислиш си, че екзотичните танцьорки се пекат чисто голи, но не е така. Обличат си много тънки ремъци и така се получават едни много остри, бели линии. Тя казваше, че тези ремъци правят това, което показват, да изглежда по-интимно.

— Правилно ли усещам някакво възхищение в гласа ти?

— Тя си живееше много добре, Бонър.

Той изсумтя. Стомахът й бе започнал да се пълни и едновременно с това нарастваше и любопитството й.

— А ти с какво се занимаваше. Само че наистина.

— Не е някаква тайна. Бях ветеринарен лекар.

— Ветеринарен?

— Точно това казах, нали? — в гласа му се усещаше войнствена нотка.

Рейчъл осъзна, че е любопитна да узнае повече за него. Кристи бе живяла в Салвейшън през целия си живот и сигурно би могла да й даде някаква информация. Реши да я поразпита.

— Не ми приличаш много на жена, по която би си паднал един телеевангелист — продължаваше той собственото си разследване. — По-скоро си мисля, че Г. Дуейн би си избрал една от онези набожни църковни дами.

— Аз бях най-набожната от всички — тя не позволи в гласа й да се прокрадне дори и частица от горчивината й. — Запознах се с Дуейн, когато бях доброволка при един от неговите походи в Индианаполис. Той просто ме омагьоса с чара си. Може и да не ти се вярва, но навремето бях голяма романтичка.

— Той бе доста по-стар от теб, нали?

— С осемнадесет години. Идеалната представа за баща на едно сираче.

Той я изгледа въпросително.

— Бях отгледана от баба ми, в една ферма в Централна Индиана. Тя беше много набожна. Богомолците от местната църква й бяха като семейство, впоследствие станаха и мое семейство. Религията беше строга, но за разлика от тази на Дуейн, и справедлива.

— Какво се е случило с родителите ти?

— Майка ми беше хипи. И дори не знаеше кой е баща ми.

— Хипи ли?

— Родена съм в една комуна, в Орегон.

— Сигурно се шегуваш.

— Живяла съм при нея до двегодишна възраст, но тя била наркоманка и на третата ми година умряла от свръхдоза. За мое щастие изпратили ме при баба ми — тя се усмихна. — Бабичката беше много семпла дама. Вярваше в Бог, в Съединените американски щати, в ябълков пай, направен с подръчни средства, и в Г. Дуейн Сноупс. Беше на седмото небе от щастие, когато се омъжих за него.

— Явно не го е познавала добре.

— Смяташе го за велик човек, изпратен от Бога. Добре, че умря, преди да разбере истината — след като бе приключила с храната и стомахът й беше толкова пълен, че чак я заболя, тя насочи вниманието си към шоколадовия шейк, който също бе част от обяда й. До този момент само тя бе разказвала, а в замяна не бе получила нищо. — Кажи ми, как се чувства човек, когото смятат за черната овца в семейството.

— Какво те кара да мислиш, че аз съм черната овца? — попита той равнодушно.

— Родителите ти са едни от лидерите в местното общество, по-малкият ти брат е Господин Перфектност, по-големият пък е мултимилионер. И в същото време ти си един намръщен, пообеднял особняк, който притежава едно скапано кино за автомобилисти и се репчи на малките деца.

— Кой ти е казал, че съм обеднял?

Стори й се интересно, че това бе единствената част от описанието, което му бе направила, с която май не бе съгласен.

— Ами това място. Колата ти. Мизерната надница, която ми плащаш. Може и да пропускам нещо, но определено не виждам някакви признаци на големи пари наоколо.

— Плащам ти мизерна надница, за да напуснеш, Рейчъл, а не защото не мога да си позволя повече.

— О, така ли…

— Освен това много обичам пикапа си.

— Значи не си беден?

Последва тишина и тя си помисли, че няма да й отговори.

— Не, не съм беден — каза накрая той.

— И точно колко не си беден?

— Баба ти не те ли е научила, че не е прието да се задават подобни въпроси на хората?

— Ти не си хората, Бонър. Дори не съм сигурна дали въобще си човешко същество.

— Мога да си намеря и по-смислени занимания, вместо да седя тук и да се оставя да ме обиждаш — той рязко се изправи. — Хайде на работа…

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и се чудеше дали наистина го е засегнала. Определено изглеждаше обиден. Усмихна се доволно и отново насочи вниманието си към шоколадовия шейк.



Етън излезе от офиса си и тръгна по посока на детските викове откъм площадката в задната част на църквата, където децата очакваха родителите си да дойдат и да ги приберат. Каза си, че това е един добър начин да поддържа връзка с хората, които не се числяха към неговата конгрегация, но истината бе, че искаше да види Лора Делапино.

Точно когато стъпи на площадката, близнаците на семейство Бригс зарязаха играчките, които яздеха дотогава, и се затичаха радостно към него. Той ги прегърна от двете си страни и те в един глас започнаха да му разправят как е преминал денят им. Етън обичаше деца и вече в продължение на доста години се надяваше един ден да има свои собствени. Синът на Гейб, Джейми, бе негов любимец. Дори и сега, две години след ужасната им смърт, все още не му беше лесно да възприеме това, което се бе случило с племенника му и с Чери, неговата добродушна и весела етърва.

Той почти бе зарязал свещеничеството след тяхната безсмислена смърт, но все пак се бе окопитил най-бързо от цялото семейство. Трагедията бе станала причина за възникването на сериозна криза в отношенията между родителите му, която едва не беше довела до развод. Кал пък бе зарязал абсолютно всичко в живота си, с изключение на печеленето на футболни мачове.

За щастие, след кратка раздяла, бракът на неговите родители бе преживял нова трансформация, вследствие на която Джим и Лин Бонър бяха започнали да се държат почти като младоженци, а така също бе променила и целия им живот. В момента двамата бяха в Южна Америка, където баща му се бе записал като лекар в една доброволческа мисия, докато майка му се занимаваше със създаването на нещо като кооперация, чиято цел бе да се намери пазар за произведенията на местните хора на изкуството.

Колкото до Кал, в живота му се бе появила една изключително умна жена на име доктор Джейн Дарлингтън и семейството им вече имаше второ бебе, осеммесечната Роузи, една синеока сладурана, която отсега въртеше всички около себе си на малкия си пръст.

Никой от тях обаче не беше преживял трагедията толкова тежко, колкото Гейб. Понякога на Етън му беше трудно да си припомни благия церител, който някога бе брат му. През детството им все някъде в домакинството им се намираше по някое наранено животно: птица със счупено крило в кухнята, бездомно куче, което бе лекувано в гаража, бебе скункс, прекалено малък, за да оживее сам, скрит в килера до спалнята на Гейб.

През целия си живот Гейб бе мечтал да стане ветеринар и никога и през ум не му бе минавало, че един ден ще бъде мултимилионер. Неочакваното му забогатяване бе развеселило всички в семейството, тъй като Гейб бе всеизвестен с безразличието си към парите. Всичко стана съвсем случайно.

Любопитството на Гейб бе безкрайно и той винаги бе обичал да поправя или просто да човърка нещо. Няколко години след като бе отворил ветеринарния си кабинет във вътрешността на Джорджия, той бе разработил специализирана ортопедична шина, която използваше за лечението на един кон от чистокръвна порода, собственост на местен коняр. Шината бе дала толкова добър ефект, че бързо бе възприета от заможните хора от областта, които се занимаваха с отглеждане на коне, и Гейб бе натрупал цяло състояние от патента.

Винаги бе бил най-трудният от тримата братя. Докато Кал бе агресивен и конфликтен, бързо се палеше и също толкова бързо прощаваше, Гейб пазеше чувствата си дълбоко в себе си. И въпреки това той бе първия човек, при когото отиваше Етън, когато се бе наранявал като дете. Спокойният му глас и малко ленивите му движения можеха да успокоят едно развълнувано дете по същия начин, по който успокояваха и някое изплашено животно. Но сега неговият благ и спокоен брат се бе превърнал в кисел, циничен самотник.

Етън бе откъснат от мислите си от пристигането на Лора Делапино, най-новата разведена жена в града. Беше наметнала тънка зеленикава блуза върху черната си фланелка, която носеше в комбинация с прилепнали по нея бели къси панталони. Дългите й нокти бяха лакирани със същото червено, с което и ноктите на краката й, видими през ремъчетата на сребърните й сандалки. Гърдите й бяха разкошни, краката й — безкрайни, косата — бухнала и дълга. Тя просто излъчваше секс и на Етън много му се искаше да опита от него.

Лора Делапино се наведе, за да каже нещо на малката си щерка, и той видя очертанията на дантелени бикини под стегнатите й бели панталонки. Изведнъж почувства, че нещо започна да му пари в слабините. Гърдите на Лора напираха под памучната й фланелка, докато стоеше наведена напред, разглеждайки рисунката на дъщеря си. По дяволите! Явно безбрачието не беше за него.

Той си спомни онези луди времена, когато бе двадесетинагодишен. Красивите, предизвикателни жени, нощите, изпълнени с горещ, освободен от всякакви задръжки секс — как правеха абсолютно всичко, което им дойде на ума. О, Господи…

Не искаше да мисли повече за това. Как би могъл да се наслаждава на тялото на Лора, след като Бог му забраняваше това? Извърна се настрани, искаше му се да може да съветва тийнейджърите по въпросите на безбрачието, да проповядва светостта на брачния обет, без самият той да изпълнява тези канони, но това просто не беше присъщо за него.