— Това бе непростимо. Никога няма да се повтори — той замълча, с поглед забит в земята. — Бях пил.

Рейчъл си спомни момента, в който бе усетила дъха му — свеж, без никаква следа от алкохол. И пак изпита чувството, че поведението му бе насочено по-скоро срещу него самия, а не срещу нея.

— Ами може би ще трябва да откажеш алкохола. Държа се като абсолютен задник.

— Знам.

— Като цар на задниците.

Той вдигна за миг очи към нея и тя за момент си помисли, че видя някаква весела искрица в твърдите му, сребърни очи. Беше ли това възможно?

— Искаш да ме накараш да се гърча от срам, нали?

— Като червей.

— Нещо би ли могло да запуши тази твоя уста? — устните му се разтегнаха в нещо, което почти приличаше на усмивка, и тя беше толкова сащисана, че й трябваха няколко секунди, за да може да отговори.

— Неуважението е част от чара ми.

— Който ти е казал това, те е излъгал.

— Наричаш Били Греъм лъжец?

За миг единият край на устата му отново се разтегна в пестелива усмивка, но след това обичайното му мрачно изражение се върна на мястото си. Явно времето му за гърчене бе приключило.

Той посочи към нея с лимонадената кутия.

— Нямаш ли някакви джинси? Кажи ми, що за идиот трябва да си, за да вършиш подобна работа в рокля?

Някой, който няма какво друго да облече, помисли си тя. Нямаше намерение да похарчи дори и едно пени за облекло за себе си, не и когато на Едуард всичките дрехи непрекъснато му отесняваха.

— Много обичам роклите, Бонър. Те ме карат да се чувствам сладка и женствена.

— В комбинация с тези обувки ли? — той огледа грубите й черни оксфордки с презрение.

— Какво да ти кажа… Просто робувам на модата.

— Дрън-дрън. Онези, старите ти джинси се разпраха, нали? Ами купи си някакви нови тогава. Не, аз ще ти ги купя. Ще приемем, че това е работната ти униформа.

Вече я бе виждал на няколко пъти да преглъща гордостта си, но това винаги бе в случаите, когато ставаше въпрос за сина й. А сега не беше така и затова тя дори не направи усилие да скрие презрението си.

— Ако ти ги купиш, ти ще си ги и носиш.

Минаха няколко секунди, през които той сякаш й вземаше мерките.

— Ти си много жилава, нали?

— Най-жилавата.

— Толкова жилава, че дори не се нуждаеш от храна — погледът му се спря на пакета в скута й. — Имаш ли намерение да ги ядеш тези картофи, или само ще си играеш с тях?

— Казах ти вече, не съм гладна.

— Това сигурно обяснява, защо изглеждаш като скелет. Страдаш от анорексия, нали?

— Бедните хора не боледуват от анорексия — тя набута второ парче картоф в устата си.

Толкова беше хубаво, че й се прииска да напъха целия пакет. В същото време изпитваше вина задето лишава Едуард дори и само от една част от храна, на която той толкова би се зарадвал.

— Кристи ми каза, че почти нищо не ядеш.

Доста се подразни от факта, че Кристи явно докладва на Гейб зад гърба й.

— Това не е нейна работа.

— И така, защо не се храниш?

— Добре, прав си. Страдам от анорексия. А сега нека да приключим с тази тема, искаш ли?

— Бедните хора не боледуват от анорексия.

Тя не каза нищо и лапна още един картоф.

— Опитай и хамбургера.

— Вегетарианка съм.

— Но с Кристи си яла месо.

— Абе ти да не би да си хранителна полиция?

— Не мога да разбера. Освен ако… — той я изгледа с проницателен поглед. — Още първия ден, когато припадна, аз ти дадох парче кейк, а ти се опита да го дадеш на сина си.

Тя се вдърви.

— Това е обяснението, нали? Даваш храната си на хлапето.

— Името му е Едуард и това, което правя с храната, си е начело на списъка на нещата, които въобще не са твоя работа.

Той я изгледа втренчено и поклати глава.

— Това е лудост. И ти го знаеш, нали? Момчето ти получава достатъчно много храна. А ти си тази, която гладува до смърт.

— Няма да говоря повече за това.

— По дяволите, Рейчъл! Ти наистина не си с всичкия си…

— Не, не е така!

— Обясни ми го тогава.

— Няма какво да ти обяснявам. Освен това ти си последният човек, който може да ми говори за подобни неща. Ако случайно не си го осъзнал, си прекосил границата между нормалното и ненормалното много по-рано от мен.

— Може би това е причината да се разбираме толкова добре.

Каза го толкова меко, че тя почти се засмя. Погледна оттатък екрана към Хартейк и си спомни колко много бе обичала тази планина, когато Дуейн за пръв път я беше довел тук. Когато бе гледала към зелената безбрежност от прозореца на спалнята си, тя се бе чувствала така, сякаш се докосва до лицето на Бога.

Погледна към Гейб и за един много кратък миг видя пред себе си едно човешко същество, а не враг. Видя човек, който бе толкова отчаян от живота, колкото и тя самата, и също толкова решен да не го показва.

Гейб отпусна глава върху металната пръчка зад себе си и погледна към нея.

— Момчето ти… Той получава добра храна всяка вечер, нали?

Чувството за съпричастност изведнъж изчезна.

— Пак ли се връщаме на това?

— Просто отговори на въпроса ми. Получава ли добра вечеря?

Тя кимна неохотно.

— А закуска? — продължи той.

— Предполагам.

— В детската градина им дават сандвичи и обилен обяд. Бас хващам, че или ти или Кристи всеки ден му връчвате по един сандвич, когато се прибере вкъщи.

Но какво ще стане следващия месец, мислеше си тя. Ами следващата година?

Изведнъж през нея премина тръпка. Той я буташе към нещо опасно.

— Рейчъл — продължи тихо Гейб, — на тази история с лишаването ти от храна трябва да се сложи край.

— Ти въобще нямаш представа за какво говориш.

— Тогава обясни ми.

Ако беше го изрекъл грубо, всичко би било наред, но защитата й срещу този тих, премерен тон бе много слаба. Все пак събра колкото можа сили и се хвърли в атака.

— Аз съм отговорна за него, Бонър. Аз! Няма кой друг. Аз съм отговорна за храната му, за дрехите му, за инжекциите, които му слагат, за всичко.

— Точно затова може би трябва да се погрижиш по-добре и за себе си.

Очите й проблеснаха гневно.

— Недей да ми казваш какво трябва да правя.

— Хората със сходни съдби трябва да се поддържат един друг.

Думите му, подсилени от явното разбиране, което прочете в очите му, накараха дъхът й да секне. Искаше й се да го нападне отново, но просто не можеше да събере мислите си. Той подхващаше тема, над която трябваше да се замисли сериозно още преди доста време, но просто не бе в състояние да застане лице в лице с истината.

— Не искам да говоря за това.

— Добре. Яж тогава.

Пръстите й конвулсивно сграбчиха хартиената торбичка в скута й и тя се насили да се изправи пред реалността, която не искаше да приеме.

Колкото и да се лишаваше от всичко, не би могла да даде гаранция, че Едуард ще бъде в безопасност.

Почувства прилив на безпомощност, толкова силен, че заплашваше да я сломи окончателно. Искаше й се да складира всичко за него, не само храна, но и сигурност, самочувствие, здраво тяло, добро образование, къща, в която да живее. А никакви самолишения нямаше да са достатъчни за всичко това. Можеше да се лишава от храна, докато заприлича на скелет, но това пак нямаше да бъде гаранция, че стомахът на Едуард ще е пълен.

За нейно безкрайно учудване очите й помръкнаха и една сълза се плъзна по долния й клепач, а след това и по бузата. Не можеше да понесе мисълта, че Бонър я е видял да плаче, затова го изгледа свирепо.

— Да не си посмял да кажеш и една дума!

Той вдигна ръце, преструвайки се, че се предава, и отпи глътка от лимонадата си.

Една силна тръпка мина по цялото й тяло. Бонър беше прав. Борбата за оцеляване, която водеше през последните няколко месеца, наистина я беше подлудила. И само някой също толкова луд можеше да види тази истина.

Тя реши да погледне най-после истината в очите. Едуард нямаше никого другиго на този свят, освен нея, а тя не се грижеше добре за себе си. Като подлагаше тялото си на глад, тя поставяше и без това несигурното им съществуване в още по-голяма опасност. Настървено грабна хамбургера от пакета.

— Ти си кучи син!

Гейб се намести по-удобно на мястото си и бутна козирката на шапката си над очите, сякаш се приготвяше да си подремне сладко.

Тя натъпка хамбургера в устата си, преглъщайки го заедно със сълзите си.

— И все пак не мога да проумея, как може да имаш нахалството да ме наричаш луда — тя отхапа още един голям залък и вкусът му беше толкова хубав, че чак потрепери. — Що за ненормалник трябва да си, за да отвориш кино за автомобилисти? Ако случайно не си забелязал, Бонър, тези кина са мъртви от около тридесет години. Ще банкрутираш още преди да е свършило лятото.

Устните му едва се помръднаха под ръба на козирката.

— А сега ме попитай дали ми пука.

— Ти си поне десет пъти по-луд от мен.

— Продължавай да ядеш.

Тя избърса очи с опакото на ръката си, след това заръфа отново сандвича. Това бе най-вкусният хамбургер, който някога бе яла. Заговори отново, с препълнена уста.

— Защо всъщност правиш това?

— Защото не мога да измисля нещо друго, с което да запълня времето си.

Тя облиза една капка кетчуп от пръста си.

— И с какво си се занимавал, преди да си изгубиш ума?

— Бях убиец на мафията. Свърши ли с плаченето вече?

— Не съм плакала! И наистина ми се иска да си убиец, тъй като ако имах пари, още в тази минута бих те наела да очистиш сам себе си.

Той леко повдигна козирката на шапката и я погледна равнодушно.

— Просто се опитай да скъташ някъде всичката тази дълбока, искрена омраза към мен и ще се разбираме чудесно.

Рейчъл не му обърна внимание и започна да яде картофките по три наведнъж.

— И как се залюби с Г. Дуейн?

Въпросът дойде неочаквано — вероятно събеседникът й просто искаше да смени темата на разговор, но след като досега не й бе дал никаква информация за себе си, то и тя не възнамеряваше да му дава такава за нея.