Серена седеше на края на първия ред и наблюдаваше през прозореца как елегантно облечени хора вървят по 93-та улица. Ноктите й вече бяха безнадеждно изгризани и с тяхна помощ тя беше успяла да пусне огромна бримка на чорапогащника си от глезена чак до бедрото.

Разбира се, тя пак изглеждаше добре. Тя винаги изглеждаше добре.

Но този път беше притеснена. Това беше единственият й извънкласен проект. Единственият начин да покаже на колежите, че е нещо повече от обикновено момиче, което е изхвърлено от пансион, понеже не се е явило навреме за започване на учебната година, беше тя да спечели този фестивал. А и оценките й бяха доста посредствени. Тя не беше абсолютна издънка. Беше изобретателна, умна и имаше вкус.

Ако те не можеха да забележат това, майната им… Нали?

* * *

Ванеса също беше притеснена, макар да не й личеше. Тя се беше превила на стола и дълбаеше хиксчета върху папката си, загледана в обувките си на фона на дървения под на аулата. Не й пукаше дали Руби или Кларк са разбрали филма й. Джени каза, че й е харесал. И макар той да не се беше развил според очакванията й, и фактът, че между Дан и Марджъри нямаше грам химия, операторската работа беше отлична. Тя беше разчитала на победа, още преди да бяха започнали снимките по филма. Това щеше да гарантира приемането й в Нюйоркския университет.



На Блеър й се повдигаше по множество причини. Тя всячески се беше опитала да се свърже с Нейт, откакто се беше прибрала в града в събота следобед, и не беше успяла. Предната вечер замалко да нахълта у тях и да му потърси сметка защо не й се обажда, но майка й я завлече на дегустация в хотел „Сейнт Клер“, за да изберат храната за сватбата. Сякаш й пукаше дали пудингът има натрапчив рибен вкус и дали подправката за салата е твърде мазна. След като се бяха спрели на четири менюта, Блеър бе принудена да изслуша вглъбения разговор на майка си със сватбения агент относно аранжировката на цветята — ниска или висока, с къси или дълги стебла. По-дребните хора няма да се виждат от цветята, а по-високите няма да изглеждат добре зад тях. Накрая решиха да направят среден вариант, все едно това не беше ясно от самото начало.

Когато Блеър се прибра, баща й беше оставил съобщение на секретаря с въпрос как се е представило неговото мече на интервюто. Блеър не му се обади. Споменът за проваленото интервю я преследваше като вмирисана сянка и тя отказваше да го дискутира с когото и да било. Самото обсъждане би било своеобразна загуба от страна на Блеър, за която тя все още не беше готова. Вместо това изпрати на баща си мейл, в който го убеждаваше, че интервюиращият бил фен на виното и от дълго време се опитвал да включи такава програма в схемата на училището. С няколко реда тя почти убеди баща си да дари цялото си имение на Йеил. Блеър беше превъзходна в убеждаването.

Днес филмовата надпревара носеше реален шанс животът й да се промени.

Трябваше. Налагаше се да се промени.



— Благодаря на всички, че сте тук — поздрави гостите г-н Коутс с поредната си опустошителна усмивка. Когато беше тийнейджър, той бе участвал в един сериал по телевизията, на двадесет беше направил албума си платинен, а след това беше записал всички онези секси видеоклипове. Сега беше кинозвезда и се снимаше в рекламите на „Пепси“. — Днес с удоволствие ви представям следващото поколение от филмови таланти.

След това той изнесе кратка лекция за жените в киноиндустрията. Мерилин Монро, Одри Хепбърн, Елизабет Тейлър, Мерил Стрийп, Никол Кидман, Джулия Стайлс. След това представи първият филм: този на Серена. Светлините бяха приглушени и филмът започна.

Стомахът на Серена се беше свил на топка, докато гледаше кадрите за стотен път. Но въпреки това, той изглеждаше добре. Тя дори се почувства горда от постижението си.

— Хм. Кажи „странен“? — прошушна Беки Дорман на антуража си.

— О, Боже мой. Изглежда като курва в тази рокля — прошепна Рейн Хофщетер на Лора Салмън на задния ред на аулата, където бяха най-големите.

— А в огледалото се видя едната й гърда — прошепна Лора в отговор.

Публиката изръкопляска, когато екранът стана черен, а светлините отново блеснаха. Не беше въодушевено ръкопляскане с писъци и т.н., но беше добре. Някой свирна и Серена се извърна да види кой е бил. Г-н Бекам, разбира се, учителят по филмово изкуство. А тя дори не беше сред ученичките му.

— Чух, че дори не го е снимала сама — каза Кати Фаркас на Изабел Коутс. — Платила на известен режисьор, за да й го направи.

— Мисля, че на Уес Андерсън — кимна в отговор Изабел.

След това г-н Коутс продължи с два други филма. Първият представяше плюсовете от това да гледаш „Улица Сезам“, изразени в диалог между Кармен Фортиър и деветдесет и четири годишната й баба. В този филм май нямаше много смисъл. Следващият беше на Ники Бътън и представляваше обиколка на вилата им в Ръмсън, Ню Джърси, който между впрочем беше адски скучен, особено, когато тя рецитира имената на всичките препарирани животни, събирани през годините. Флафърнатър, Лари, БауУау, Хореи, Ралф, Пигси-Уигси и дрън-дрън.

На кой му пукаше?

Момичетата от „Констънс“ учтиво изръкопляскаха и след това г-н Коутс представи филма на Ванеса… Ванеса се захили в момента, в който на екрана се появи къдравата червена коса на Марджъри. Тя рядко се смееше, да не кажа усмихваше, на публично място, но пък да отчетем и факта, че Марджъри беше просто абсурдна. На Ванеса й се наложи да извърне поглед, понеже цялата се разтресе от нерви и смях. Точно до нея седеше Блеър Уолдорф, както само тя си знаеше — с кръстосани крака и гаден поглед на лицето. Тогава камерата нежно се премести върху свитото тяло на Дан и Ванеса спря да се хили. Боже, колко беше красив.

За момент, след като филма свърши, цялата зала не трепна. Тогава от реда на деветокласничките стана Джени и изръкопляска. Г-н Бекам отново изсвири с уста и цялата зала изригна в аплодисменти.

— Страхотна си, Марджъри — викнаха някои от съучениците й.

— Това с презерватива беше отвратително — прошепна Кати на Изабел на последния ред.

— Какво по дяволите беше това? — попита Лора Салмън.

— Това момиче не е на себе си — съгласи се Рейн.

Най-накрая беше ред на Блеър.

Тя притисна палма си към гърдите, точно имитирайки Одри Хепбърн и начина, по който ядеше кроасани. На задните редове приятелите й танцуваха по местата си и шумно я аплодираха, когато филмът приключи.

— Готино беше, нали — попита Изабел Кати.

— Определено — съгласи се тя.

— Беше окей — сподели Беки Дорман с приятелките си. — Като имаш предвид, че не е имала много време, тъй като е била заета да попълва формуляри до всички известни колежи на Източния бряг.

— Чух, че дори да я приемат в Йеил, ще трябва да отложи влизането си с една година, за да се подложи на терапия — каза друго момиче.

— Заради доведения й брат ли? Чух, че спели заедно, откакто се бил нанесъл у тях — допълни Беки.

— Отврат — казаха момичетата в един глас.

И ето, че Артър Коутс застана на катедрата с бял плик в ръка:

— Знаете, че в действителност няма победители и победени — започна той.

Блеър нервно преглътна. Да, да, да, просто отвори проклетия плик.

— И победителката е…

Тягостна пауза.

— Серена ван дер Удсен!

Всеобщо мълчание.

После Ванеса се изправи и свирна с уста, както я беше научила сестра й. Беше разочарована, но филмът на Серена беше добър, и какво пък — Ванеса беше горда, че е била част от него. Когато я видя да става, Джени също се изправи и започна да ръкопляска. След това стана г-н Бекъм, а след него и цялото училище.

— Браво.

Серена извървя пътя до подиума без да осъзнава какво се случва, а там с радост прие наградата си — два билета до Кан и три нощувки в петзвезден хотел по време на филмовия фестивал през пролетта. Тя се поколеба, докато прибираше блестящата си коса зад ушите, след което се наведе към микрофона.

— Бих искала две момичета да се присъединят към мен — Ванеса Абрамс и Дженифър Хъмфри. Нямаше да се справя без тях.

Ванеса се изплези на Джени и тръгна към подиума. Та нали тя беше снимала целия филм. Заслужаваше го, след като направи всичко това възможно.

Серена стисна ръката на Ванеса и й подаде единия билет:

— Благодаря ти, искам да вземеш това.

Джени пропълзя край съученичките си и се присъедини към Серена и Ванеса на подиума. Серена я целуна по бузата и й връчи другия билет:

— Страхотни сте.

Джени се изчерви. Никога досега не беше заставала пред публика.

„Това не е истина“, помисли си Блеър. Тя стоеше неподвижно в стола си със затворени очи, за да не обръща внимание на аплодисментите. Тя спеше. Беше само три през нощта. Понеделник още не е дошъл. Деляха я само часове от стъпването на подиума и облечена в късметлийския си лилав шлифер, тя щеше да получи наградата от ръцете на г-н Коутс.

Съжалявам.

Блеър отвори очи. Серена все още се усмихваше на публиката.

А Блеър все още бе героиня в най-депресарския филм, правен някога. Филмът на живота й.