— Най-вероятно няма нищо общо с тази в Южна Франция — ухили се интервюиращият. — Нещо друго?

— Не — каза тя и се изправи да му стисне ръката. Що се отнасяше до нея, това интервю беше свършило. — Благодаря.

Показа му най-добрата си усмивка и излезе от стаята с гордо вдигната глава.

Не беше късметлийка като друг път, но беше доста добра във възвръщането на положението си.

* * *

— Добре, кажи ми за някоя книга, която си чел напоследък. Книга или статия, нещо, което ти е направило впечатление — попита Бриджит.

Нейт се замисли. Не беше по книгите. Та той едва преглеждаше книгите, които му трябваха в училище. Определено не четеше за удоволствие. Но тя спомена и статия… все нещо трябваше да изскочи.

Той и приятелите му бяха чели някаква статия от вестник „Таймс“ за хапче-трева. Чист ТНС. Никакви химикали, никакви дръжки, никакви листчета. Разбира се хапчето беше за болни хора, но Нейт и приятелите му имаха друго наум.

— Четох в „Таймс“ за някакво хапче-трева. Чист ТНС — започна той. — Трябва да е за болни от СПИН и рак, за да облекчава болките. Но е много спорно. Предполагам, че всички се притесняват да не попадне на улицата. Доста интересна беше.

— Звучи очарователно. Какво е ТНС? — попита Бриджит.

— Тетрахидроканабинол — каза Нейт на един дъх.

Бриджит се наклони напред нетърпеливо и замалко пак да падне:

— Това хапче е човешко изобретение, идва от някоя лаборатория, създадено е от интелигентни учени и се прилага на болни хора от добре обучени медици. И все пак може да се превърне в катализатор за един нов свят на наркопласьори и престъпност.

— Абсолютно — кимна Нейт.

— Знаеш ли, че тук в „Браун“ имаме научен кръжок, който прави всякакви изследвания. Трябва да го видиш — продължи тя.

— Става — съгласи се Нейт, но пак усети, че Бриджит няма да го пусне ей така, без да се пробва.

— Е, имаш ли въпроси към мен? — попита тя.

Какво пък, реши се той. Защо да не опита.

— Ами, имайки предвид, че оценките ми не са много добри, дали имам шанс да кандидатствам за ранно приемане?

— Блеър щеше да го убие, че няма да се пробва в Йеил, но той осъзна, че не му пука какво мисли тя. Щеше да му е по-леко, ако кандидатства в един колеж и го приемат, а после да реши дали иска да учи, или не. Ако го приемеха в „Браун“, пак можеше да плава с лодката, която беше построил с баща си в Мейн и да я държи край училище. Дали ще е яко? Той пое дълбоко въздух и стегна мускули. Леле, ама добре се чувстваше.

— Определено кандидатствай сега — каза Бриджит ентусиазирано. — Това ще им покаже, че се интересуваш. Ние обичаме това.

— Супер, така ще направя — съгласи се той. Нямаше търпение да сподели с Дженифър, колко е яко в „Браун“.



— Значи и вие пишете, така ли е Даниел? — мило попита Мариън.

Дан махна ръцете си от очите и се огледа наоколо. По рафтовете в офиса имаше много книги за мъже, жени и отношенията помежду им. Почти си я представяше, превита в някое кресло в офиса, отпиваща бульон и четяща „Мъжете са от Марс, а жените от Венера“.

Може би трябваше да я помоли да му я заеме.

— Какво пишете? — запита отново тя.

— Предимно поезия — отвърна той обезсърчено.

Тя кимна.

— Каква поезия?

Дан погледна ожулените си велурени обувки. Топлина се разля по цялото му тяло:

— Любовна поезия — отговори той. Боже, не можеше да повярва, че изпрати онова стихотворение на Серена. Сигурно го е помислила за някаква откачалка.

— Разбирам — каза тя и отново прищрака с химикалката, очаквайки Дан да каже още нещо.

Но Дан се умълча, загледан през прозореца в есенния листопад на фона на интересната архитектура на колежа „Браун“. Беше си представял как със Серена вървят ръка за ръка по тревата и обсъждат книги, пиеси и поезия. Беше си представял как перат заедно в мазето на общежитието и се натискат на пералнята, докато дрехите им се центрофугират.

Сега, обаче, не можеше да си спомни защо се беше навил да отиде в „Браун“. Това му изглеждаше безсмислено.

— Извинете. Трябва да вървя — каза той и се изправи.

Мариън разви краката си и запита:

— Добре ли сте?

— Просто имам нужда от свеж въздух — каза Дан и отвори вратата. — Благодаря.

Навън той изпуши една цигара, загледан в портата на Ван Уикъл, официалният вход на колежа. Беше прочел в каталога, че я използват само два пъти годишно. Отваряха я навътре, когато влизаше групата с новоприетите, и навън, когато излизаше групата на дипломиращите се.

Дан си беше представял как със Серена вървят ръка за ръка, облечени в робите на завършващите.

Беше си представял толкова много неща, че нямаше да се учуди, ако и самата Серена бе само част от фантазиите му.

Но не.

— Хей, Дан. Да се махаме оттук. Брат ми ще вземе едно буре с бира — викна Серена от колата.

Дан изгаси цигарата. „Супер, копеле“, помисли си той саркастично. Нямаше търпение да пие бира с разни момчета в колежа, в който нямаше да го приемат, понеже беше получил нервна криза по време на интервюто. Блазнеше го мисълта да каже на Серена и другите, че просто ще хване един автобус за вкъщи.

Но след това се обърна и видя как слънцето се разтапя в русата коса на Серена, как бледите й пръсти блестят на волана и как тя му се усмихва. Не му помогна да забрави всичките си проблеми, но го накара да се насочи към колата и да се качи в нея.

Поне щеше да има нов материал за депресарската си поезия.

Война и мир

Джени беше доволна, че се съгласи да отиде на прожекцията на филма на Ванеса в бара, защото освен Кларк, в публиката имаше само още един човек. Това, обаче, не притесняваше Ванеса.

— Сядай някъде — каза тя, когато Джени влезе в бара. — Тъкмо започваме.

Ванеса отиде до дъното на стаята и приглуши осветлението, а екранът на телевизора на бара стана син.

— Чакай малко, трябва да пусна една вода — викна Кларк от бара.

Цялото заведение миришеше на застоял цигарен дим и разлята бира. На бара седеше момиче със сини кожени панталони и черна анти-женска тениска. На бицепса й имаше татуировка на маймуна. Джени седна до нея.

— Здрасти, аз съм по-голямата сестра на Ванеса, Руби — каза момичето с кожените панталони и й подаде отрупана със сребърни пръстени ръка.

— Аз съм Дженифър. Много ми харесва татуировката ти.

— Мерси. Аз ще си взема кола, искаш ли?

Джени кимна одобрително, а Руби завъртя готината си черна прическа и викна към вратата на тоалетната:

— Ей, няма ли да ни донесеш някоя и друга кола, а?

Кларк излезе от тоалетната и викна в отговор:

— На вашите услуги.

— Обичам да го карам да работи за заплатата си — пошегува се Руби.

Ванеса се настани на стола до Джени и започна нетърпеливо да рита краката на стола:

— Ще го гледаме ли или не?

Скоро пак беше обръснала главата си и изглеждаше доста странно. Джени се почуди дали трябва да каже нещо като „Готина прическа“, но след това реши, че ще прозвучи тъпо.

Кларк напълни две чаши с кола и ги плъзна по бара. Той натисна старта на видеото и заобиколи, като застана зад Ванеса, с ръце обвити около кръста й.

— И сега днешният филм — каза той с преправен модифициран глас.

— Просто гледай — скара му се Ванеса.

Джени прикова погледа си към екрана, когато филмът започна. Камерата следваше второкурсничката от „Констънс Билард“, Марджъри Джаф, която вървеше по 23-та улица към парка Мадисън. Марджъри беше с къдрава рижава коса и зелен шал.

Този тип зелено е страхотно, ако го носиш за майтап, но при нея нещата изглеждаха сериозни.

Тя пресече улицата и влезе в парка. После спря и камерата се приближи към лицето й. Тя дъвчеше дъвка, а очите й бяха присвити, докато оглеждаше парка. В ъгълчето на устните й имаше лишейче, което се беше опитала да прикрие безуспешно с фон дьо тен. Изглеждаше ужасно.

Накрая май откри, каквото търси. Камерата я следваше забързано към една пейка в парка. На пейката беше Дан.

Лежеше по гръб, едната му ръка барабанеше с пръсти по земята. Дрехите му бяха омачкани, а връзките на обувките — развързани. На гърдите му се виждаше стъклена лула за трева, а в косата му се бяха заплели боклуци. Камерата се разходи по неподвижната му фигура. Слънцето залязваше и бузите му блестяха в оранжеви отблясъци.

Джени отпи от колата си. Брат й докарваше наркомански вид доста убедително.

Марджъри коленичи до Дан и взе ръката му в своята.

Той не помръдна. А после очите му леко се разтвориха.

— Спеше ли? — попита Марджъри с фиксиран върху него поглед. Тя преджвака с дъвката няколко пъти и избърса носа с опакото на ръката си.

— Не, гледам те от известно време. Инстинктът ми подсказа, че си тук. Само ти ми даваш чувство на покой… светлина! Усещам, че ще се разплача от радост — каза тихо той.