Интервюиращият на Серена беше възрастен мъж с пронизващи сини очи и посивяла буйна брада. Той дори не се представи. Просто я накара да седне и започна да задава въпроси.

— Значи са те изритали от пансиона — заяви, като барабанеше с пръсти по дъбовото бюро, докато преглеждаше досието й. Той вдигна поглед и свали очилата си:

— Е, какво стана?

Серена учтиво се усмихна. Трябваше ли да започва с толкова деликатна тема?

— Ами просто не се върнах навреме за започване на следващата учебна година — обясни тя, като прекръстоса перфектните си крака. Надяваше се да не е показала твърде много, понеже полата и беше възкъса.

Интервюиращият се намръщи, събирайки големите си вежди.

— Леко удължих лятната си ваканция — дообясни Серена. — Хич не им хареса. — Тя пъхна палец в устата си, но бързо го извади.

— Разбирам. Къде бяхте? На някой самотен остров в Тихия океан? Работехте за Корпуса на Мира? Строяхте тоалетни в Ел Салвадор? Какво? — излая той.

Серена се почувства засрамена и отърси глава:

— Бях в Южна Франция.

— Аха, френски значи. Добра ли сте? — попита той, сложи очилата и се загледа в досието й. — Всички вие, момичетата от частните училища в Ню Йорк започвате с френския още в началното училище, нали?

— Трети клас — отговори тя и прибра кичур коса зад ухото си.

— И какво, старото ти училище те взе обратно, след като от „Хановер“ ти събраха багажа? Много хубаво от тяхна страна.

— Да — каза тя, а гласът й звучеше по-меко отколкото й се искаше.

Интервюиращият продължи:

— Сега държите ли се подобаващо?

— Опитвам се — отговори тя с най-хубавата си усмивка.



Интервюиращата на Нейт се казваше Бриджит. Беше завършила „Браун“ предната година и толкова го обичаше, че си беше намерила работа в администрацията. За допълнителни пари вечер звънеше по телефона, за да проси дарения за някои от възпитаниците на колежа. Доста беше наперена.

— Е, разкажи ми за някои от интересите си? — започна Бриджит с ведра усмивка. Тя имаше късо подстригана руса коса и тяло на гимнастичка. Сякаш беше кацнала на края на бюрото си, с лице към Нейт и тефтер в ръка.

Нейт се опитваше да си намести задните части на неудобния дървен стол срещу нея. Не се беше замислял много за самото интервю, понеже сам не беше сигурен дали му се ходеше в колеж следващата година или не. Така че трябваше просто да мине.

— Предполагам, че най-голямото ми хоби е плаването. С баща ми строим лодки в Мейн, а през лятото се състезаваме. Целта ми е да участвам в надпреварата за Купата на Америка.

Нейт се почуди дали не звучи като някакъв скучен маниак на тема плаване, но Бриджит ентусиазирано кимаше с глава.

— Очарована съм.

— Предполагам, че се старая повече в плаването, отколкото в училище — вдигна рамене Нейт.

— Е, когато си наистина въодушевен от нещо, не забелязваш колко усилия полагаш. Дори усърдната работа е като удоволствие — каза Бриджит. Тя се усмихна отново и записа нещо в тефтера.

Нейт потърка колене и се наведе напред:

— Искам да кажа, че оценките ми не са добри дори за „Браун“.

Бриджит вдигна глава и се засмя така, че за малко да падне от стола. Нейт дори й подаде ръка да я задържи.

— Благодаря. Слушай, аз изцяло зарязах биологията и въпреки всичко ме приеха. Знам, че ще прозвучи странно, но „Браун“ не се интересува от оценките. Ние искаме интересни личности, не роботи с 6 от горе до долу.

Нейт кимна. Бриджит беше доста по-добра в работата си от първото впечатление, което правеше. Той усети, че направо си й беше казал, че не му се учи в „Браун“, но тя нямаше да го изпусне. Тя щеше да го накара да опита.

— Имате ли отбор по плаване? — попита той.

Тя кимна:

— Отборът по плаване е супер!



— Значи си читател? — отбеляза Мариън, кльощавата интервюираща на Дан. Тя седеше на ръба на стола, а дългите й кокалести крака бяха извити като геврече един около друг, докато тя пишеше на листче хартия. — Назови ми бързо две книги и ми кажи защо едната ти харесва повече от другата.

Дан прочисти гърлото си и преглътна. Езикът му беше грапав и сух и той си помисли, че всеки момент може да се откъсне и да падне на пода. Почуди се как ли се справя Серена на нейното интервю. Надяваше се всичко да е наред.

— „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте и „Хамлет“ от Шекспир — каза той най-накрая.

— Добре — отвърна Мариън и записа нещо. — Продължавай.

— Знам, че трябва да е смелият принц-войник, но мисля, че Хамлет е жалък — каза Дан, а Мариън повдигна вежди. — По-склонен съм да се сравня с Вертер. Той е поет и живее в свой измислен свят, но сякаш… но сякаш е влюбен в света. Не може да се спре да пише за него.

— Наистина ли смяташ, че Гьотевият Вертер е по-малко жалък от Шекспировия Хамлет? — попита Мариън.

— Да — каза Дан доста по-уверено. — Знам, че на Хамлет не му е било лесно. Баща му е бил убит, любимата му полудява, приятелите му го предават, дори собствената му майка и доведен баща желаят смъртта му.

Мариън кимна и защрака с химикалката:

— Това е така. А единственият проблем на Вертер е, че е влюбен в Лоте, която не е влюбена в него и е вече обещана. Той е изцяло вманиачен по нея. Трябва да се вземе в ръце.

Дан пое въздух. Мариън го беше настъпила по мазола. Беше невъзможно да не го забележиш. Та той беше Вертер, а Серена — Лоте. Тя не беше влюбена в него. Вече беше заета, в крайна сметка с Нейт се държаха за ръце.

А Дан… трябваше да се вземе в ръце.

Той подпря глава на дланите си, а цялото му тяло трепереше. Чувстваше, че ще се разплаче.

— Трябва да призная, че съм изненадана от увереността, с която говорите за литературата — отбеляза Мариън и записа още нещо.

Дан не вдигна поглед. Серена не го обичаше. Сега това беше кристално ясно.

Мариън отново щракна с химикалката няколко пъти и каза:

— Даниъл?

* * *

Интервюиращият на Серена дърпаше брадата си и примижа с очи, задавайки въпроса:

— Да сте чела някоя хубава книга напоследък?

Серена се изправи и се замисли. Искаше да го изненада и впечатли, но трябваше да спомене книга, която едва бе започнала.

— „Без изход“ на Жан-Пол Сартр? — колебливо каза тя, спомняйки си книгата, която Дан й беше препоръчал, а тя не бе дочела.

— Това не е книга, а пиеса, пълна с оплаквачи в ада.

— Сметнах я за забавна — настоя тя, като си спомни, че Дан твърдеше, че го разсмива. — Адът са другите хора — каза тя, понеже само това си спомняше от книгата.

— Да, така е. Може би сте по-умна от мен — каза той, макар да беше явно, че не го мисли. — На френски ли я четохте?

— Разбира се — отговори тя на френски.

Той отново направи гримаса и записа нещо.

Серена дръпна полата, за да покрие коленете си. Чувстваше, че нещата не вървят на добре, но не знаеше защо. Сякаш той не й даваше шанс, сякаш не я харесваше от самото начало. Може би жена му тъкмо го е напуснала и е била французойка, или руса като Серена. Или кучето му е умряло.

— С какво друго се занимавате? — попита той, макар и не заинтересовано.

Тя вирна глава и каза:

— Направих един филм. Той е експериментален, за първи път ми е.

— Опитвате нови неща, харесва ми — каза мъжът и сякаш леко поомекна. — Кажете ми за какво се разказва, опишете ми го.

Серена седна върху ръцете си, за да не си гризе ноктите. Как да опише филма си, така че той да разбере? Дори тя не го разбираше изцяло, а все пак го беше правила. Пое си дълбоко въздух:

— Ами, камерата ме следва навсякъде, като е предимно в близък план. Първо в едно такси, след това в един огромен магазин на 14-та улица, а аз вървя и обяснявам разни неща. След това пробвам една рокля.

Той отново направи гримаса и Серена разбра, че е прозвучала тъпо. Тя се загледа в ниските си черни обувки и зарита петите си като Дороти, с надежда да се върне в Канзас от Оз.

— Доста е артистичен, трябва да го видите, за да го разберете.

— Предполагам — каза той, едва прикриващ пренебрежението си. — Имате ли въпроси към мен?

Серена се замисли за нещо, което би променило отношението му. „Покажете им, че ви интересуват“, беше казала г-ца Глос.

Тя се загледа в пода, а на челото й избиха капчици пот. Какво ли би направил брат й в такава ситуация? Любимата му фраза беше „Майната им“.

Точно така, осъзна тя.

Беше дала най-доброто от себе си. Ако по някаква причина той не се интересуваше от нея, тогава да върви по дяволите. Не й трябваше „Браун“. Естествено Ерик беше там, но семейството й трябваше да се примири с нейните желания. Както Нейт каза преди да влязат, какво като не ги приемат? Можеше да отиде другаде.

Тя вдигна глава:

— Как е храната в столовата? — попита, съвсем наясно, че това е тъп въпрос.