— Трябва да се стараеш повече по математика, за да не ти се налага учител.

— А ти си го начукай, защото си скучен — не остана длъжен Зийк.

— Това пък какво трябва да значи? — попита Дан, остави чантата си на земята и си съблече палтото.

Зийк се въртеше наоколо с топката. Той беше леко пълен, а бедрата му бяха закръглени като на момиче, но пък беше най-добрият баскетболист в „Ривърсайд“. Иди го разбери.

— Напоследък си все зает и в лошо настроение. Ставаш все по-скучен.

Дан само вдигна рамене и се впусна в борба за топката:

— Какво да ти обяснявам. Имам си приятелка.

Когато успя да вземе топката, той тръгна към единия край на игрището и стреля, но изпусна коша с цели тридесет сантиметра.

— Много добре, скапаняк — затича се Зийк и хвана отскочилата топка. — Гадже? Кой, Ванеса? — попита, дриблирайки на място, а шкембето му се движеше странно под тениската.

Дан поклати глава:

— Не я познаваш, името й е Серена. Този уикенд ще ходим на интервю за колеж заедно.

— Уоу — отреагира Зийк не особено въодушевено и се запъти с дрибъл към другия кош.

Дан само го проследи как направи страхотен изстрел и след това се върна в центъра на игрището.

— И какво, доста е сериозно, а? — попита Зийк и му подаде топката.

Дан я хвана, но не мръдна от мястото си. Не беше сигурен как да отговори на този въпрос. За него си беше доста сериозно, но дали Серена разказваше на приятелите си за него, за Дан, новото й гадже? Дали и тя си мечтаеше за уикенда им заедно?

Не точно.

Точно в този момент Серена беше на зъболекарския стол и й правеха пломба. Беше гладна и се ядосваше, че не може да хапне нищо, преди да я отпусне упойката.

Слабо поетично.

Тя беше прочела стихотворението на Дан и не беше сигурна как да постъпи. Не че не беше свикнала да й обръщат внимание, но не и такова. Дан започваше да е навсякъде и това я изнервяше и отчуждаваше.

Б получава нов брат

— Какви въпроси си подготвила? — попита г-ца Глос. Беше сряда следобед и тя подготвяше Блеър за интервюто й в Йеил в събота. — Трябва да им покажеш, че се интересуваш от неща, които са обичайни за тях, а не просто, че отиваш, защото родителите ти са учили там.

Блеър кимна нетърпеливо. За каква я смяташе г-ца Глос, за тъпачка ли?

Г-ца Глос махна въображаемо конче от панталона си. Тялото й беше набито, като на мъж, но Блеър забеляза, че краката й са доста дълги за петдесетгодишна съветничка.

— Ще ги попитам за възможността да пътувам във Франция още през първата година. Също така за спортните площадки и за общежитието им, а и за възможността да вляза в училищния парламент. А и за възможностите за работа — допълни Блеър и си направи бележка в палма.

— Добро момиче, това ще им покаже, че си точно за тях, че си заинтересована — г-ца Глос затвори папката и я прибра в едно чекмедже. — Ще се справиш чудесно, готова си.

Блеър се изправи. Знаеше, че е готова, та нали цял живот се беше приготвяла за това.

— Благодаря, г-це Глос, ако всичко мине добре, мога да си подам документите по-рано, нали? Така няма да ми се наложи да гледам други училища?

— Няма да ти навреди да се огледаш и за други. Може да откриеш място, което ти харесва повече — допълни г-ца Глос и подсуши носа си с „Клинекс“. — Но не виждам причина да не те вземат в Йеил.

Блеър се усмихна:

— Чудесно — каза и удовлетворена затвори вратата след себе си.

* * *

Когато Блеър се прибра в пентхауса на 72-ра улица, веднага разбра, че нещо не е наред, че нещо е различно. Преддверието беше осеяно с куфари и кашони. На огромния телевизор в библиотеката беше пуснат TRL, по дървените подове се чуваше дращене от кучешки нокти, а и имаше каишка, която висеше на вратата.

Блеър влезе и пусна раницата на земята във фоайето. Поздрави я огромен кафяв боксер, който се домъкна и се завря между краката й.

— Хей, разкарай се — каза тя и го цапна през муцуната. — Мамо — викна Блеър надолу по коридора.

Врата към спалнята на майка й се отвори и оттам излезе Сайръс, облечен в любимия си червен сатенен пеньоар. Изглеждаше отпуснат:

— Здравей, Блеър! — каза той и тръгна да й дава мечешка прегръдка. — Майка ти е в джакузито, но вече се нанесох официално, а също и Арън, и Муки.

— Муки? — облещи се Блеър и отстъпи крачка назад. Не й се стоеше толкова близо до Сайръс, когато бе възможно да няма нищо под робата си.

— Да, кучето на Арън. Страшен лентяй е, ха-ха-ха-ха. Муки лентяя — каза Сайръс и защрака с пръсти, обсипани в злато. — Майката на Арън често е на път и му е скучно в онази огромна къща в Скарсдейл съвсем сам. Така че реши да се пренесе тук с нас, а и майка ти каза, че колкото повече сме, толкова по-забавно ще бъде.

Блеър просто стърчеше там и не можеше да повярва на ушите си. Кучето, Муки, отиде зад нея и подуши дупето й.

— Муки, не! — засмя се Сайръс. — Ела с мен и ми помогни да запознаем Арън и Блеър, хайде. — Той хвана кучето за нашийника и го поведе към библиотеката.

Блеър усети, че трябва да ги последва, но просто стоеше на място и изживяваше шока.

Само секунда по-късно от вратата на библиотеката се подаде една къдрава глава. Тя принадлежеше на момче на възрастта на Блеър с огромни кафяви очи, бледа кожа и червени устни, извити в усмивка.

— Здрасти, аз съм Арън — каза момчето и зашляпа към нея с работническите си ботуши, за да й подаде ръка. Тениската му беше изпокъсана и върху нея се виждаше поизбледняла снимка на Боб Марли. Над широките му панталони се подаваше ластикът на боксерите му.

Ууу.

Блеър го докосна възможно най-бегло и се отдръпна.

— Е, предполагам, че от днес ще сме съквартиранти? — каза Арън с усмивка.

Силно „ууу“.

— Надявам се да нямаш нищо против, но затворих котката ти в гардероба, защото беше шашната от Муки. Трябваше да видиш опашката й, стана голяма. — Той се разсмя, а къдрите му се разтресоха.

— Трябва да си напиша домашното — каза тя и го изгледа гневно, след което влезе в стаята си и тръшна врата под носа му.

Когато най-накрая се озова сама вътре, тя прегърна котката и се тръшна на леглото. Кити Минки се сгуши на пуловера й.

— Всичко е наред, мила — измърмори Блеър и я гушна още по-здраво. Тя затвори очи, зарови глава в меката козина и замечта светът просто да изчезне.

Стоеше неподвижно и със затворени очи. Ако останеше така достатъчно дълго, може би всички щяха да забравят за нея и нямаше да й се налага да е Блеър Уолдорф и да живее този непоносим и глупав живот. Можеше да се превърне в някой друг и все пак да отиде в Йеил. А Нейт щеше да я намери след години търсене. Щеше да стане като по старите черно-бели филми, където героинята страда от амнезия и започва изцяло нов живот и се влюбва в друг мъж, но този, в който преди е била влюбена не се отказва да я търси, намира я и я моли да се омъжи за него, въпреки че тя не може да си спомни името му. Но тогава, когато той й дава негов стар шал, изпълнен със стари аромати, спомените й се връщат и тя му казва „да“, и те заживяват щастливо заедно. Финалните надписи минаха в съзнанието й под звуците на виола.

Тя винаги можеше да се усамоти с филмите в главата си, когато всичко друго се провалеше. Обаче май беше най-добре да не казва за това в Йеил. Можеха да я сметнат за луда.

Накрая Блеър пусна Кити Минки и се изправи. Тя грабна дистанционното и скоро по екрана потекоха началните кадри от „Закуска в Тифани“, а Одри Хепбърн, все още с роклята от предната нощ, започна да похапва кроасани. Точно с този филм Блеър се записа във филмовия фестивал на „Констънс Билард“. Одри яде кроасани пред витрината на Тифани и се възхищава на диамантите под съпровод на „Ученикът на Магьосника“. А после на старата песен на Дюран Дюран Girls on Film, както и други песни. Блеър виждаше различни неща в сцената при различните аранжименти. Тя никога не й омръзваше. Дано и журито следващия понеделник усетеше това.

Някой почука на вратата и тя се извърна, за да види на кой му стига смелост да я безпокои. Вратата се отвори и видя Арън. Муки се промъкна между краката му и също влезе в стаята. Кити Минки се изстреля в гардероба.

— Муки, не! — кресна Арън и го сграбчи за каишката. — Извинявай — погледна той извинително Блеър. После изтика Муки навън и каза:

— Лошо.

Блеър просто стоеше с лице, подпряно на ръцете си и го наблюдаваше с нарастваща омраза.

— Какво ще кажеш за по една бира? — предложи Арън.

Блеър не отговори. Мразеше бира.

Арън разходи поглед из стаята и се спря на екрана на телевизора:

— Хей, откъде изкопа това старо нещо?

Блеър грабна дистанционното и изключи телевизора. Нямаше начин да остави Арън да обижда филма й. Не беше ли навредил вече достатъчно?

— Знам, че не ти е много приятно, че всички изведнъж се нанесохме, а и за сватбата, та си помислих, че може да искаш да поговорим или нещо такова. Така де да знаеш, че съм насреща — продължи той.