— Аз не съм много гладна — каза изведнъж тя и се изправи. — Ще ходя да пусна няколко мейла.

Кати посочи шоколадовото кексче на подноса на Блеър и попита:

— Няма ли да го ядеш?

В отговор Блеър поклати глава.

Кати го взе и го постави на подноса на Изабел:

— Ще си го разделим.

— Ако го искаш, вземи го — викна Изабел и върна кексчето на подноса на Кати.

Блеър взе своя и забърза да се отдалечи. Нямаше търпение най-накрая да завърши.



Джени забеляза Серена в секундата, в която влезе в столовата с чая и банана си в ръка. Серена седеше на маса и четеше сама. Джени отиде при нея.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

— Не, разбира се — отговори Серена и затвори книгата, която беше зачела, „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте. Джени не я беше чувала.

— Брат ти ми я препоръча, но честно казано не знам как чете тази помия. Страшно е скучна — оправда се Серена, когато видя, че Джени се загледа в книгата. А всъщност Дан само беше споменал, че я е чел, не я беше препоръчал. Тази книга беше за някакъв тип, който бе вманиачен по някакво момиче. Тя беше неговата муза и всичките му мисли бяха насочени към нея. Малко беше страшна.

— О, трябва да видиш стихотворенията, които пише — засмя се Джени.

Серена се намръщи. Искаше й се да види някои стихотворения, имайки предвид, че част от тях са за нея. Затвори книгата и каза:

— Обещаваш ли да не ме издадеш, ако не я прочета до края?

— Няма да кажа на никого, ако обещаеш да не му кажеш, че мисля поезията му за скучна — отвърна Джени.

— Обещавам — съгласи се Серена.

Джени хвърли един поглед под масата. Както обикновено, Серена носеше кафявата пола, част от униформата на седмокласник-тъпак, само дето тя изглеждаше превъзходно в нея. Тя винаги изглеждаше добре.

— Знаеш ли, че си единствената, която още носи кафявата униформа?

— Мисля, че е готина — вдигна рамене Серена. — Морскосиньото е скучно. Ако сложиш сивата пък, ти се приисква никога повече да не обличаш сиво, а аз много обичам сиво.

Джени беше облечена в сивата униформа:

— Предполагам, че си права, имам едни сиви панталони, които никога не нося. Това ще да е причината. — Тя прочисти гърлото си и се замисли за причината, поради която беше там, да говори със Серена за Нейт.

— Хей, извинявай за вчера, съвсем забравих.

— Няма проблем, оказа се, че аз прекарах страхотно с… — започна Джени.

— Здравейте — каза Ванеса Абрамс, която се приближи до тяхната маса. Беше обула черен чорапогащник с идеята да прикрие костеливите и колене. — Какво ново?

— Здрасти, извинявай за вчера — каза Серена.

— Няма проблем — вдигна рамене Ванеса. — Малко ми писна да ги гледам тези филми отново и отново — допълни и тя и си помисли: „Особено твоя, толкова е добър“.

— Вземи си стол — кимна Серена.

Джени изгледа Ванеса гневно, защото искаше Серена само за себе си.

— За съжаление не мога. Хм, Джени трябва да се захващаме с проявяването на лентите за този брой на „Ранкор“. Има около двадесет, а тъмната стаичка е свободна сега. Мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш веднага?

Джени хвърли един поглед на Серена, която стана и каза:

— Така или иначе, трябва да тръгвам. Трябва да се срещна с г-ца Глос да си говорим за колежа. Супер забавно.

— Аз сега се връщам от там. Внимавай, пак й тече носа.

Г-ца Глос беше с жълтеникава кожа и често й течеше кръв от носа. Всички момичета бяха убедени, че е болна от някаква заразна болест. Така че, ако тя ти подаде нещо, например каталог с колежи, трябва да носиш ръкавици. Това или много гореща водя веднага след като си тръгнеш.

— Супер, хайде до после — изсмя се Серена.

Ванеса седна и изчака Джени да изяде банана си.

Джени хапна последната хапка и загърна обелката в салфетка.

— Готова ли си?

— Всъщност не мога да дойда. Имам да принтирам доклад по история за следващия час. Извинявай — оправда се Джени.

Ванеса се нацупи:

— Хубаво, но ми кажи, когато си свободна. Наистина имам нужда от помощ.

— Става, ще ти кажа. А, мислиш ли, че отсега нататък ще можеш да ме наричаш Дженифър, повече ми харесва.

— Окей, Дженифър — изуми се Ванеса.

— Благодаря — каза Джени и забърза към компютърната зала. Може би там я чакаше мейл от Нейт!

Ванеса се загледа след нея и се зачуди кога Джени беше успяла да се превърне в кучка. Тя смяташе, че ако се навърта покрай нея, ще е по-близо до Дан, но само се ядосваше. Джени беше просто поредното странно момиче от шестстотинте други в „Констънс Билард“ — повърхностна и надута.

Ванеса също нямаше търпение да завърши.

Amor Omnia Vincit

Текущо съобщение

От: bwaldorf@constancebillard.edu

До: narchibald@St.Judes.edu

Bwaldorf: Здрасти, Нейти.

Bwaldorf: Ще полудея тук. Всички искат да говорят за сватбата, все едно ми пука.


Bwaldorf: Нейт, знам, че си там. Ще ме чакаш ли след френския или…?

Bwaldorf: Получи ли ми подаръка вчера?

Bwaldorf: Ехоооооооо??????

Bwaldorf: Добре.

 Текущо съобщение

От: narchibald@St.Judes.edu

До: jhumphrv@constancebillard.edu

Narchibald: Хей, Дженифър.

Jhumphry: Хей.

Narchibald: Искаш ли да се видим в парка след училище?

Jhumphry: Ами, добре, какво ще правим?

Narchibald: Не знам, какво ти се прави?

Jhumphry: Не знам, там ли ще са приятелите ти?

Narchibald: Не, само аз. Още ли искаш да дойдеш?

Jhumphry: Определено, може да те чакам пред твойто училище.

Narchibald: Чакай ме пред музея.

Jhumphry: Ок, до тогава.

Джени се изключи и се почувства по-готина от всякога. Тя все още си беше деветокласничка, но се казваше Дженифър, а след училище имаше среща с Нейт, най-готиното момче в целия град. Щеше да се наложи да пропусне работата с Ванеса по списанието, но си заслужаваше напълно. Ако беше на мястото на брат си, щеше да напише любовно стихотворение на тема колко прекрасен е Нейт и колко е извратена съдбата, та да събере две абсолютно различни души. Обаче Джени беше по-голям оптимист и се задоволи само с изписването на „г-жа Дженифър Арчибалд“ с най-прекрасния шрифт на гърба на пътечката за мишката.

Не се смейте, така постъпват влюбените деветокласнички.



На другия край на града, в Ривърсайд, Дан, братът на Джени пишеше мейл на Серена с последното си стихотворение, „Последният път, когато умрях“:

Въжето ти падна на шията ми и аз скочих.

Устните ти ме целуваха, докато падах и още падам.

— Хайде, откачалко — извика приятелят му Зийк Фрийдман от вратата на компютърната зала. — Закъсняваме за латински.

„Amo ergo sum“, помисли си Дан. Обичам, следователно съществувам.

— Зает съм — каза той и напечата адреса на Серена в „Констънс“.

— Добре, но аз не искам да ме задържат след училище. Какво ще кажеш да поиграем в парка после? — попита Зийк на тръгване.

— Става, ще се видим там — отговори разсеяно Дан, докато се опитваше да измисли кратко съобщение, което да върви със стихотворението.

Скъпа Серена,

Този уикенд ще е велик. Уговорих си интервю за събота, а баща ми ще ми даде повечко пари. Нямам търпение.

Пращам ти едно стихотворение, което написах тази сутрин. Надявам се да ти хареса.

Ще съм на баскетболната площадка, ако искаш да се видим след училище.

С обич,

Дан

Amor omnia vincit! Любовта винаги всичко.

Д се превръща в преследвач

Джени стоеше на стълбите на музея и се опитваше да не се впечатлява много от един тип, който лежеше там с разкопчани панталони. А и тя беше почти убедена, че пенисът му стърчи отстрани.

Когато живееш в града, привикваш към тези неща, което от своя страна не ги прави по-малко отвратителни.

Тя много искаше да се премести, но Нейт й беше казал да го чака там, а тя не искаше да рискува да се разминат.

— Я се махай — викна мъжът с пениса на един турист.

На тротоара един продавач на хотдог говореше по мобилния си телефон и Джени се приближи към него с надежда да чуе, че той се обажда в полицията. Той, обаче, май говореше с майка си, защото непрекъснато повтаряше „добре!“.

Някой я пипна по рамото:

— Здравей, Дженифър.