Дан се отпусна назад в леглото. Чувстваше се дрогиран и повече от всичко друго му се искаше в момента да е със Серена. Тези устни! Искаше да ги целува отново и отново.

Той извади мобилния си телефон и започна да натиска копчетата в търсене на нейния номер.

— Ало? — вдигна още на първото позвъняване Серена.

— Аз съм Дан — каза той с хриптящ глас. Едва дишаше.

— Хей, толкова мно-о-ого съжалявам, че забравих за срещата с вас. Ванеса беше ли много ядосана?

Дан затвори очи:

— Току-що гледах филма ти.

Той взе дистанционното и натисна копчето за превъртане.

Серена замълча за секунда. Колко неловко.

— Оу, и какво ще кажеш?

Дан пое дълбоко въздух.

— Аз мисля… — можеше ли да й каже? Дали? Това са само две думи. Можеше да ги каже сега и да се свърши с агонията. Можеше.

Но не и той.

— Влюбен съм в… него — каза, а шубето го хвана на последната дума.

— Наистина ли?

— Аха.

— Ама какво каза сестра ти, досега тя е виждала само малки части от него. Има още километри лента, но с Ванеса решихме да го ограничим до устните.

— Джени не пожела да го гледа без теб. Само аз съм тук. Ванеса ми даде ключовете — той се почувства странно дори само докато го казваше, но не искаше да я лъже.

— Оу! — възкликна Серена и си помисли за поезията, която Дан пише за нея и за която научи от баща му по телефона. А сега гледаше филма й сам-самичък в апартамента на Ванеса! Серена не искаше да се стяга от този факт, но й беше трудно да не го прави.

— Много съм развълнуван за следващия уикенд. Мислиш ли, че трябва да се опитам да си запиша час за интервю? — каза той като се изправи.

— Добре — отряза го тя. — Значи до следващия петък, а? В три часа на Централна гара.

— Добре — каза той. Но това ли беше всичко? Само това ли можеха да си кажат?

— Чао — каза тя и затвори. Не й се искаше да стои на телефона, в случай че Дан каже нещо, което няма да й понесе.

— Чао — каза той и пусна филма отново, а мозъкът му все още даваше заето под влиянието на първото гледане. Нямаше нищо лошо в това да го гледа отново, нали?

Хммм… Някой да подушва мания? И не говоря за парфюма…

Леко плаване

— Никога не съм влизала в подобна къща — каза Джени в преддверието на къщата на Нейт. Тя беше на три етажа, с боядисана в зелено дограма на прозорците и много здравец и бръшлян, които се спускаха от покрива. На вратата имаше сложна система от аларми и ключалки и навсякъде имаше камери.

Нейт вдигна рамене с безразличие, докато вкарваше кода на алармената инсталация.

— Същото е като да живееш в апартамент, с тази разлика, че тук има стълби.

— Да, предполагам — каза Джени, така че да не се разбере колко е зашеметена в действителност.

Нейт я покани вътре и тя видя фоайето, облицовано с червен мрамор, в чийто ъгъл имаше огромна каменна статуя на лъв. На главата на лъва някой беше поставил кожена шапка. Надолу по стълбите имаше огромен хол, а на стените висяха картини на известни художници. Джени май разпозна някои от тях: Реноар, Сърджент, Пикасо.

— Родителите ми са луди на тема изкуство — каза Нейт, когато забеляза, как Джени се впечатли от картините. Тогава забеляза и нещо друго, едно малко пакетче на масата до стената. На картичката пишеше неговото име. Нейт се приближи и я прочете.

От едната страна с прекрасни букви с класически шрифт беше изписано „Блеър Корнелия Уолдорф“. Вътре пишеше: За Нейт. Знаеш, че те обичам, Блеър.

— Какво е това? Да нямаш рожден ден? — попита Джени.

— Ъъъ — измъмри той и напъха картичката обратно в плика, след това взе кутията и я хвърли в дъното на килера за дрехи. Не беше ни най-малко любопитен какво има вътре. А и сигурно беше някой пуловер или парфюм. Блеър вечно му подаряваше разни неща без причина, освен, за да му привлече вниманието. Понякога бе толкова изискваща.

— Та какво искаш да хапнеш? — попита той Джени, докато я водеше по коридора към кухнята. — Готвачката ни прави страхотни шоколадови кексчета. Обзалагам се, че са останали няколко.

— Готвачка? — повтори Джени след него. — Ама разбира се, че имате готвачка.

Нейт намери кутията за сладки на огромния кухненски плот и я отвори. Извади от там едно кексче и го напъха в устата си:

— Майка ми не най-добрата готвачка на света — каза той. Дори самата идея майка му прави препечена филийка му се струваше абсолютен майтап. Тя беше френска принцеса, която живееше с ресторантска или коктейлна храна по разни партита. Та тя вероятно дори не беше стъпвала в кухнята.

— Пробвай едно — каза Нейт и подаде на Джени кексче.

— Благодаря — каза тя и го взе, макар да бе толкова развълнувана, че нямаше да може да го хапне. Щеше да се разтопи в дланта й.

— Да се качим горе, оттук е най-бързо — предложи той.

Джени си пое въздух. Никога досега не беше оставала сама с момче в неговата къща. Това правеше ситуацията малко по-страшна за нея. Но много й се искаше да вярва на Нейт. Той не беше като ужасния Чък Бас, който се беше възползвал от нея на онова парти. Отначало Чък й се беше сторил опасен и вълнуващ, но той дори не беше я попитал за името й. А Нейт беше учтив и изглеждаше заинтересован да я опознае. Тя, от своя страна, беше заинтересована да му позволи да я опознае.

Нейт поведе Джени по малките стълби зад една странична врата. Тя беше изчела достатъчно книга на Джейн Остин и Хенри Джеймс, за да знае, че това са стълбите за прислугата. Когато стигнаха на третия етаж, Нейт отвори вратата към просторно фоайе, което беше осветено с естествена светлина, идваща от стъкления покрив. После подминаха маслен портрет на момче в моряшка униформа, държащо малка дървена лодка. Джени осъзна, че това е Нейт.

После той отвори още една врата и каза:

— Това е моята стая.

Джени го последва вътре. Стаята изглеждаше почти нормална, с изключение на огромното антично легло и ултрамодерното му страхотно бюро, с изключително тънък лаптоп. Леглото беше застлано със зелено-черна карирана кувертюра, подът беше осеян с DVD-та, а в ъгъла грижливо подредени стояха гирите му. От гардероба се подаваха обувки, а на стените бяха окачени плакати на „Бийтълс“.

— Хубава е — каза Джени и седна нервно на единия край на леглото. Тогава забеляза макет на яхта на нощното му шкафче и попита:

— Плаваш ли?

— Аха — отвърна Нейт, грабна макета и й го подаде. — Двамата с татко сглобяваме лодки в Мейн. В момента работим по тази. Тя е за дълги разстояния и е по-тежка от другите, които строим за състезания. Първо ще я изведем до Карибите, а след това може би до Европа.

— Наистина ли? — изуми се тя и огледа макетчето. За нея беше трудно да си представи да преплаваш океана с нещо толкова малко и деликатно. — Има ли тоалетна?

— Да, ето тук — каза той, усмихна се и завря пръста си в кабината. Там имаше малка овална врата и буквите WC на нея. — Виждаш ли?

Джени беше очарована и кимна.

— Иска ми се да се науча да плавам.

Той седна до нея и каза тихичко:

— Може да дойдеш в Мейн и аз ще те науча. Джени се обърна към него, а кафявите й очи потърсиха неговите:

— Аз съм само на четиринадесет.

Той се пресегна и погали нежно къдравата й коса. След това дръпна ръката си и каза.

— Знам. Няма проблем.

gossipgirl.net

Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.

Хей, хора!

Всички го правят

Дори и аз си признавам, че веднъж в пети клас си откраднах един „Кит Кат“. Беше заради една игра, но все още сънувам кошмари. Няма да ме видите да крада чанта на „Прада“ или бельо от „Армани“, но някои момичета няма спирачки.

Хванаха Уинона Райдър в бутик в Лос Анджелис да краде някакви готини дрешки. Тя пък се измъкна с номера, че било проучване за някакъв филм. Как пък не. А сега и Б. Тя беше толкова добра в задигането на пижамата, че не я хванаха.

Разбира се, това, което са откраднали, е супер важно. Нямаше да е готино, ако ги бяха хванали да крадат тиксо от „Ейс Хардуеър“ или тоалетна хартия от Си Ви Ес. И все пак — кашмирена пижама? Това си е висша класа. Това си е направо психарско! Нищо чудно после да видим Б да краде ягуари и мерцедеси!



Наблюдения

Б носи опакован подарък в къщата на Н. Н го няма, така че тя го оставя на прислужницата. Д си тръгва от къщата на В и върви пеша чак до Горен Уест Сайд. Ей, това е голяма разходка. Сигурно е имал нужда от разпускане. С си гризе ноктите, докато чете списание на ъгъла на 93-та и Мадисън Авеню. Сигурно се опитва да разбере Д. Дж си тръгва от къщата на Н с неслизаща от лицето усмивка. Любовта е бляскаво нещо! Внимавай, той не е от породата, на която можеш да разчиташ, камо ли да се влюбиш!