Момчета: всички са еднакви.

— Хайде, идвай, ние сме свестни момчета. Обещавам — каза той.

Джени хвърли поглед към другите три момчета, за да се увери, че Чък Бас не е сред тях. На едно парти преди няколко седмици, тя изпи малко повече шампанско и се остави на Чък Бас да я завлече в тоалетната, където потанцуваха. Имаше само целувки, но щеше да има и повече, ако Серена или Дан не се бяха намесили. Чък даже не я беше попитал за името й, какъв тъпанар.

Но той не беше там.

— Окей — вдигна тя рамене. Не можеше да повярва, че всичко това се случва на нея. На разни партита и от училищни клюки беше чувала за някакъв Нейт и беше сигурна, че това е той. Той беше най-хубавото момче в Горен Ийст Сайд, а току-що я беше поканил да поседи с него и приятелите му! Тя се почувства все едно е преминала от другата страна на гардероба и е влязла в свят, където мечтите стават реалност, и е оставила тъпия си влюбчив брат и глуповатата му поезия, далеч зад себе си.

Нейт я поведе към приятелите си, които бяха спрели да ритат, седяха на тревата и пиеха син Гаторейд1.

— Момчета, това е Дженифър — каза Нейт с усмивка. — Дженифър това са Джереми, Чарли и Антъни.

Джени има се усмихна, а те всички се усмихнаха на бюста й.

— Приятно ми е да се запознаем, Дженифър — каза одобрително Джереми Скот Томкинсън. Той беше дребен и кльощав, а белите му панталони бяха осеяни с петна от трева. Но пък прическата му беше страхотна — дълги бакенбарди и гъст бретон, точно като английска рок звезда.

— Ела, седни при нас — каза Антъни Авулдсен с класическия си надрусан глас. Неговата коса беше бледоруса, носът му бе осеян с прекрасни лунички, а мускулите на ръцете му бяха дори по-големи от тези на Нейт, но все пак Джени предпочиташе мускулите на Нейт.

— Тъкмо щяхме да дръпнем по една — каза Чарли Дърн и размаха лулата. Главата му приличаше на разплетена кафява кошница и беше ужасно висок. Беше кръстосал крака и коленете му почти опираха в ушите, а в скута му седеше малка найлонова торбичка с трева.

— Нали нямаш нищо против, а Дженифър? — попита Нейт.

Джени вдигна рамене и се опита да изглежда все едно не й пука, въпреки че беше доста притеснена. Никога досега не беше пушила трева:

— Разбира се, че не — отговори тя.

Тя и Нейт седнаха на тревата при другите момчета. Чарли запали лулата и дръпна, след което я подаде на Нейт.

Джени гледаше изпитателно как Нейт държи лулата, защото й се искаше да опита, но не искаше да проличи, че й е за първи път.

Бузите на Нейт бяха пълни с дим, когато подаде лулата. Тя я хвана с лявата си ръка и я доближи до устните си, точно както беше направил и той. Нейт щракна няколко пъти със запалката, докато успее да я запали. После Джени вдиша. Усещаше как димът изпълва дробовете й, но не беше сигурна какво да прави след това.

— Ето — каза тя, в опита да задържи дима и подаде лулата на Антъни.

— Добре се справи — отбеляза Чарли и кимна одобрително.

В очите на Джени се събраха сълзи:

— М’рси — отвърна тя, като изпусна малко дим от ъгълчетата на устните си.

— Боже, много е силна — добави Нейт и разтърси русата си глава.

— Пфю-ю-ю-ю — съгласи се Джени, издиша остатъка от пушека и се почувства страшно готина.

Лулата направи кръгче и когато стигна до нея, тя си я запали сама, естествено копирайки начина, по който момчетата го правеха, и все пак опитвайки се да изглежда уверена. Отново задържа дима, докато не почувства нужда да се разкашля, а очите й щяха да експлодират.

— Това ми напомня на нещо. Не мога да си спомня на какво, но определено ми напомня на нещо — каза тя и я подаде на Антъни за пореден път.

— Аха — съгласи се Джереми.

— На мен ми напомня на лято — каза Антъни.

— Не, не е това. — Джени затвори очи. През лятото баща й я беше изпратил на лагер в планината Андирондак. От нея се очакваше да пише хайку за околната среда, да пее песни за мира на испански и китайски и да тъче одеяла за бездомните. Там навсякъде миришеше на пикня и фъстъчено масло:

— Лятото ми беше ужасно. Мислех си за нещо хубаво, като Хелоуин, когато бях малка.

— Определено — съгласи се Нейт, излегна се на тревата и се загледа в оранжевите листа на дърветата. — Точно като Хелоуин.

Джени легна до него. Принципно никога не би направила такова нещо, защото когато легнеше, гърдите й изскачаха от дрехите и изглеждаха деформирани, но сега за първи път не се притесняваше за тях. Беше чудесно просто да лежи там, до Нейт и да диша въздуха, който и той е дишал.

— Когато бях малка, затварях очи и си мислех, че никой не ме вижда, защото аз не го виждам — каза тя и махна с ръка пред очите си.

— И аз — съгласи се Нейт и затвори очи. Чувстваше се като куче, излегнало се пред камината след дълго тичане. Тази мацка Дженифър беше страшно добричка и изцяло без очаквания — чудесно беше да си покрай нея.

Само ако Блеър знаеше колко е лесно да го направи щастлив.

— Когато си малък, всичко е някак по-лесно, нали? — каза тя, а езикът й се развърза и вече не можеше да спре да говори: — После, колкото по-голям ставаш, толкова повече се усложняват нещата.

— Абсолютно е така — съгласи се Нейт. — Като отиването в колеж. Изведнъж трябва да решим какво ще правим с остатъка от живота си и трябва да впечатлим разни хора с интелекта и заетостта си с разни благородни каузи. Това, което искам да кажа, е, че нашите родители нямат по осем часа на ден, не са в отбора, не редактират вестника и не помагат с уроците на деца в неравностойно положение и какво ли още не всеки божи ден, нали? Не.

— Ужасно е — каза Джени. На нея тепърва й предстоеше да усети напрежението от влизането в колеж, но пък можеше да им съчувства. — Така де, баща ми по цял ден само слуша радио и чете вестници, защо ние трябва да правим толкова много?

— Не знам — въздъхна Нейт уморено и посегна към ръката й, а когато я намери, вплете пръстите си в нейните.

Джени сякаш се разтопи в тревата. Тя усети топлината му, а ръката й сякаш се сля с неговата. Никога не беше се чувствала толкова прекрасно.

— Хей, искаш ли да ходим до нас и да хапнем нещо? — предложи Нейт, като си играеше с кокалчетата на ръцете й.

Джени кимна, защото знаеше, че той я чува без да се налага да продумва нищо.

Не й се вярваше колко бързо можеше да се промени животът. Откъде можеше да знае, когато се събуждаше тази сутрин, че днес ще се влюби?

Д е вманиачен

Дан се почувства малко като перверзник да гледа филма на Серена сам в апартамента на Руби и Ванеса. Но в момента, в който си взе кола от стария им кафяв хладилник, настани се на неоправеното легло на Руби и натисна „старт“, забрави за всички подобни чувства.

Камерата се приближи към червените, покрити с гланц устни на Серена:

— Добре дошли в моя свят — каза тя със смях. После устните й тръгнаха… Така де, Серена тръгна нанякъде, а камерата остана фокусирана върху устните й, докато задният план се смени.

— Викам си такси, много използвам таксита. Скъпо е — продължи тя.

Една кола спря и устните й се качиха на задната седалка.

— Отиваме към центъра. Към „Джефри“. Това е страхотен магазин. Не знам какво търся, но съм сигурна, че ще го намеря.

Камерата продължаваше да следи устните й през цялото време до края на пътуването. Свиреше музика. Нещо от 60-те, но на френски. Може би Серж Генсбур. През замъглените стъкла на таксито се виждаха сцени от живота на Ню Йорк.

Дан стисна здраво чашата с кола. Беше страшно закачливо да виждаш само устните на Серена. За малко си помисли, че ще припадне.

— Пристигнахме — казаха най-накрая устните. Камерата ги последва извън таксито и през огромна стъклена витрина на входа на един бял магазин.

— Погледнете всички тези прекрасни дрехи — прошепнаха устните, които останаха леко разтворени, докато Серена огледа магазина. — Аз съм в Рая.

Дан бръкна в джоба на панталона си за цигара, а ръцете му се тресяха неконтролируемо. Той изпуши една, след това още една, докато устните на Серена обикаляха магазина. Те първо се спряха да целунат малка кафява чантичка със снимка на куче, след това прекараха пред обектива чифт ангорски ръкавички с пайети и най-накрая намериха рокля, на която не можеха да се наситят.

— Прекрасно червена е. Напоследък се запалих по червеното и ще я пробвам — казаха захласнато устните.

Дан запали трета цигара.

Камерата последва Серена в съблекалнята, където, докато тя се събличаше, зъбите и тракаха:

— Умирам от студ. Надявам се да не е прекалено малка, мразя, когато дрехите са прекалено малки.

Косата й, голите й рамене, врата й едното й ухо се видяха в огледалото за част от секундата, но не на фокус. Беше непоносимо за гледане — почти.

И тогава…

— Та да! — казаха устните. Камерата леко се отдалечи, за да поеме Серена в кадър, позираща с прекрасна червена рокля с тънки презрамки. Краката й бяха боси и се виждаха лакираните й в червено нокти.

— Не е ли страхотна? — каза тя, плесна с ръце и започна да се върти, а роклята се вдигна над колената й, описвайки кръгове. Отново се чу френската песен и образа стана черен.