Не беше типичен филм. Беше нещо като как да направим филм без актьори и без да знаем да използваме камера. Нещо като документален филм в документалния филм. Серена се забавляваше, докато го правеха, но не беше сигурна дали някой друг ще разбере замисъла, ако не я познаваше. Обаче Ванеса беше толкова ентусиазирана, че тя събра сили и го записа за участие в конкурса на „Констънс Билард“. Наградата за първо място беше екскурзия до Кан за фестивала през май и беше дарена от известния актьор, баща на Изабел Коутс.

Серена беше ходила много пъти в Кан, така че наградата не я вълнуваше чак толкова. Но щеше да е адски хубаво да спечелиш, когато конкуренти са ти Ванеса и Блеър, които взимат часове по кинематография.

Тя намери листа с телефонни номера на учениците в „Констънс Билард“ на бюрото си и се обади на домашния номер на Ванеса.

— Здравей, Серена е — каза тя, когато секретарят се включи. — Съвсем забравих за срещата днес, много съжалявам. Много тъпо от моя страна. Ще се видим утре в училище, става ли? Чао.

След това набра домашния номер на Дан.

— Ало? — обади се груб глас.

— Г-н Хъмфри ли е на телефона? — попита тя. За разлика от нея самата и повечето от хората, които познаваше, Дан нямаше собствена телефонна линия.

— Да, какво желаете?

— Дан там ли е? Обажда се приятелката му, Серена.

— Тази със златните ръце и малинови устни? Тази с криле вместо ръце?

— Моля? — изненада се Серена. Бащата на Дан да не беше някакъв луд?

— Ами той пише стихотворения за теб. Видях ги, понеже тетрадката му е на масата — обясни г-н Хъмфри.

— Ааа, може ли да му предадете, че съм се обаждала? — каза тя.

— Разбира се, сигурен съм, че ще бъде очарован — отговори той.

— Благодаря и дочуване. — Серена остави слушалката и започна да дъвче палеца си. Това беше навик, който придоби в пансиона миналата година. Това че Дан пишеше стихове за нея я притесни повече от факта, че ще гледа филма й. Дали пък Дан не беше доста по-хлътнал, отколкото смяташе?

Ами, да. Естествено.

* * *

— Мисля, че тя няма да дойде. Сигурно снощи е излизала до много късно или нещо такова — каза Джени прозявайки се. Тя харесваше образа на Серена, като богинята на нощта, която излиза, когато си поиска, пие шампанско и танцува по масите.

До скоро това си беше самата истина.

— Аз пък наистина искам да видя филма й — каза Дан, отмахна рошавата си грива от очите и погледна лукаво към Ванеса. — Дали пък не можем да идем у вас и да го изгледаме?

— Не ми се занимава. Гледала съм го над четиристотин пъти — вдигна рамене Ванеса. Истината беше, че нямаше да понесе да гледа как Дан се разтапя при вида на Серена като малко пале. Това си беше непоносимо.

— Мисля, че е редно да изчакаме докато Серена се съгласи да го гледаш. Откъде можеш да си сигурен, че няма да е против? — обърна се Джени към него.

— Няма да е против — каза Дан.

Ванеса не можеше да понася замечтаният му поглед, изпълнен с очакване. Той нямаше търпение да изгледа филма на Серена. Тя подаде ключовете от апартамента си на Дан и каза:

— Аз ще поостана тук с Кларк, вие ходете да го гледате, ако искате. Касетата е във видеото на Руби. Не се шашкайте, нея я няма целия уикенд.

Джени поклати глава с неодобрение:

— Не искам да го гледам без нея.

Дан взе ключовете и се изправи. Естествено, беше разочарован, че Серена не се появи, но нямаше да изпусне този шанс:

— Както искате. Ще го гледам и сам.

Джени се завъртя на стола си и погледна как Дан тръгва.

— Хей, Питърсън ли ти води американска история тази година? — попита Ванеса Джени в опит да завърже разговор. — Хората си измислят какво ли не за нея, че е наркоманка и прочее. Но веднъж на разговор ученици-преподаватели тя ми каза, че има някаква ужасна болест, от която ръцете й треперят. Много хубаво от нейна страна да го сподели с мен. Мисля, че е страхотна.

Джени продължи да се върти на стола си:

— Чак догодина ще започнем с американската история — каза монотонно тя в опит да разбере, защо така изведнъж Ванеса стана толкова мила с нея.

Ванеса от своя страна очакваше по-мил отговор:

— А значи учите европейска история, ох, всичко съм забравила за девети клас.

— Аха, ужасно е — отговори Джени. Тя скочи от стола си и се заигра с копчетата на якето си „Дизел“. — Аз май ще ходя да си хвана такси и ще се прибирам. До скоро.

— Чао — каза Ванеса. Е, толкова за опитите й да бъде мила. Толкова й се искаше просто да изхвърли Дан и тъпата му малка сестра от живота си веднъж завинаги. В опит да разсее мрачните мисли тя се загледа в задника на Кларк, които се беше навел да зарежда хладилника с бутилки бира.

— Хей, гадже, скучно ми е — провикна се тя към него.

Кларк погледна през рамо и й изпрати въздушна целувка.

Слава богу, че го има, помисли си Ванеса, само ако беше по…

Само ако беше Дан.

Дж си играе на топка с големите момчета

— Може ли да ме оставите тук? — попита Джени.

Шофьорът на таксито беше навлязъл в центъра, след като прекоси моста Уилямсбърг и се опитваше да стигне до Уест Сайд като мине по 79-та улица. Естествено трафикът беше страхотен и вече десет минути седяха на един и същ светофар. Джени следеше как сумата на апарата нараства, докато седят на едно място. Тя пресметна, че с парите, които ще плати на таксиметровия шофьор, можеше да си купи три нови гланца за устни на МАК. Е, тогава не издържа, все пак беше прекрасен есенен ден и можеше да повърви.

Плати на таксито и слезе на 79-та и Мадисън, след което се запъти към Сентръл Парк. Ноемврийското следобедно слънце залязваше и Джени трябваше да притвори очи докато пресече Пето авеню на път за парка. Есенни листа изпъстряха тротоарите, а въздухът ухаеше на горящи дърва за камина и хотдог от количките наоколо. Джени вървеше с ръце в джобовете на якето си, загледана в новите си светлосини кецове на „Пума“ и мислеше за брат си. Дали съзнаваше колко тъпо се държи? Изглеждаше сякаш изцяло е загубил личността си и е отдал всяка свободна секунда на боготворенето на Серена. Джени също знаеше, че той пише тъжна, потискаща поезия за нея, защото веднъж го беше изловила в крачка.

„Когато се порежа при бръснене, си представям как хапеш устната ми със зъби и болката се превръща в удоволствие.“

Този ред беше успяла да прочете преди Дан да издърпа тетрадката от ръцете й. Това беше по-зле и от жалко.

Единственото полезно нещо от дружбата на Дан със Серена беше фактът, че сега за Джени бе нещо нормално да се присъедини към Серена в училище и да я заговори, макар че тя бе най-готиното момиче в училище, а Джени — проста деветокласничка. Но пък ако Серена разбереше колко безнадеждно влюбен е Дан в нея, би избягала с писъци. Ами ако й писнеше от него дотолкова, че дори да не иска да говори с Джени? Дан щеше да развали всичко.

Джени се движеше през парка без определена посока. Така тя стигна до края на Шийп Медоу и стъпи на тревата.

На няколко крачки от нея момчета играеха футбол. Джени не можеше да свали поглед от тях, по-скоро от едно от тях. Златистата му коса блестеше на слънцето, докато се провираше сред приятелите си, а след това изстреля топката в ръчно направена от пуловерите им мрежа. Кожата му беше загоряла, а мускулите на голите му ръце я караха да иска да се прегърне.

Изведнъж топката се понесе към нея, след което падна и отскочи.

Тя я загледа и усети, че се изчервява.

— Хайде, ритни я — викна едно от момчетата и Джени вдигна поглед. Беше русото момче, което стоеше на около тридесет крачки от нея с ръце на кръста, а зелените му очи блестяха. Бузите му бяха розови, а на челото му бяха избили капчици пот. На Джени й се прииска да я вкуси. Никога досега не беше виждала по-добре изглеждащо момче или пък изпитвала такива чувства.

Тя извърна поглед и се концентрира върху топката дотолкова, че чак прехапа устна, докато изтегляше крака си назад.

Но вместо да се изстреля към момчетата, топката полетя право нагоре над главата й. Засрамена, тя затисна устата си с ръка.

— Ще я хвана — извика русото момче и се затича към нея. Топката падна обратно на земята и той я изпрати към приятелите си, а мускулите по врата му се огъваха божествено. После спря и се обърна към Джени.

— Благодаря — каза запъхтяно. Беше толкова близо, че тя можеше да го подуши. А той й подаде ръка:

— Аз съм Нейт.

За секунда тя просто се вцепени, но после се пресегна и хвана ръката му:

— Аз съм Дженифър — каза и си помисли, колко по-зряло и изтънчено звучеше Дженифър пред Джени. След това реши, че оттук насетне ще бъде Дженифър за всички.

— Искаш ли да дойдеш при нас? — попита Нейт, докато си стискаха ръцете. Тя имаше такова сладко лице и се беше опитала с всички сили да ритне топката, та, така де, той не можа да й устои.

— Хммм… — каза Джени, докато обмисляше предложението. А докато тя мислеше, Нейт забеляза бюста й. Леле, беше огромен. Той реши, че не може да я пусне да си върви, преди Джереми и другите да я скиват.