Много скоро улицата зави рязко надясно и тръгна покрай плетовете на градините, ограждащи Ламбет Палас. Когато стигнаха реката, кратката им идилия свърши. Пред тях се заредиха разнебитени складове и работнически бордеи. Днес складовете бяха затворени, което подсилваше страховития им вид. Оживената суетня ги правеше по-приветливи. Ан Келауей отново се вкопчи в ръката на мъжа си.

Джем и Томас Келауей бяха минавали покрай Темза, когато отиваха да купуват дървен материал, но жените в семейството я бяха зървали само, докато чакаха пред Амфитеатъра на Астли. И ето че неволно бяха избрали доста неподходящ момент да разгледат по-добре величествената лондонска река. Приливът беше отминал и водата беше плитка и мътна, заобикаляща островчета от сиви наноси, така че на Ан Келауей й заприлича на неоправено легло. Трябваше да признае обаче, че дори в смаления си вид, Темза беше двайсет пъти по-голяма от Пидъл, рекичката, минаваща покрай градината им в Пидълтрентайд. Въпреки че беше малка, Пидъл все пак имаше предимства, на които Ан Келауей държеше — да бъде устремена, весела и чиста, а ромонът й непрекъснато да напомня за движението на света.

Темза съвсем не беше такава. За Ан Келауей тя не приличаше на река, а на дълго черво, което се извиваше в двете посоки. И бреговете й не бяха чисти. Купчините чакъл и боклук стигаха до пътя и беше много лесно да скочиш в реката. Децата бяха направили точно това и тичаха по калното речно корито. Някои играеха, други събираха предмети, оголени от отлива: обувки, бутилки, калаени съдове, затънали в тинята дъски и парцали, глава на кукла и счупен супник.

Семейство Келауей се спряха да погледат.

— Виж как се цапат — каза Мейси, като че ли им завиждаше.

— Отвратително място — заяви Ан Келауей.

— Изглежда по-добре при прилива, както когато пристигнахме. — Джем чувстваше, че трябва да защити реката, като че ли тя беше олицетворение на Лондон и на решението на семейството му да се премести тук.

— Странно е, че така се оголва — каза Мейси. — Знам, че нашата Пидъл стига до морето, но винаги е еднаква. Щях да се чувствам много объркана, ако се променяше от приливите и отливите.

— Хайде да идем на моста — предложи Джем.

Закрачиха по-бързо покрай складовете и работническите бордеи. Някои от обитателите им седяха отвън, разговаряха, пушеха и пееха. Повечето замлъкваха, когато семейство Келауей минаваха покрай тях, освен един мъж със свирка, който подхвана игрива мелодия. Джем искаше да се забързат, но Мейси забави крачка.

— Той свири „Том Боулинг“ — рече тя. — Чуйте го!

Усмихна се на човека, който спря да свири и отвърна на усмивката й.

Ан Келауей настръхна и дръпна дъщеря си за ръката.

— Хайде да вървим!

Мейси се откопчи от нея и застанала по средата на пътя, запя последния куплет на песента с висок и ясен глас:

И бедни Том ще си намери божи дар,

когато Той, всесилни господар,

привика всичко живо на земята,

да хване всеки за ръката.

Така смъртта ни крал, ни воин не подбира,

напразно тя живота му прибира,

че тялото му може да е във верига,

душата му нагоре се издига,

душата му нагоре се издига.

Тя и свирката замлъкнаха едновременно и настъпи кратка тишина. Ан Келауей захлипа тихичко. Томи и Мейси пееха тази песен заедно в чудесен унисон.

— Не се натъжавай, мамо — рече Мейси. — Трябва да продължаваме да я пеем, защото не бива да забравяме Томи, нали така? — Тя се поклони на човека и каза:

— Благодаря ви, господине. Довиждане.

3

Недалеч от моста пътят се отклоняваше от реката и минаваше покрай амфитеатъра с величествените колони на входа, където за пръв път срещнаха Филип Астли. На стената имаше афиши с надпис „ПРЕДСТАВЛЕНИЕ ДОВЕЧЕРА!“. Беше едва ранен следобед, но хората вече се тълпяха наоколо. Джем бръкна в джоба си и стисна билетите, които Филип Астли им беше пратил.

Ан Келауей държеше листовка, която един мъж пъхна в ръката й, докато сновеше наоколо и викаше: „Само шилинг и едно пени за правостоящи, два шилинга и две пенита за седящи!“ Тя се вторачи в смачканото листче и се зачуди какво да прави с него. Опря го на полата си, изглади го и го заобръща, преди най-накрая да разчете нещичко. Когато стигна до името „Астли“, разбра за какво става дума и го подаде на съпруга си.

— Вземи го, вземи го. Не го ща!

Томас Келауей помачка листа и го хвърли. Мейси го вдигна и го изчисти от праха, после го мушна под корсета си.

— Представление довечера — тъжно промърмори тя на брат си.

Той сви рамене.

— Носиш ли онези билети, Джем? — попита Ан Келауей. Джем тутакси измъкна ръка от джоба си, сякаш го бяха сварили да се опипва.

— Да, мамо.

— Искам да ги занесеш в театъра и да ги върнеш.

— Кой връща билети? — чу се глас зад тях.

Джем се обърна. Маги Батърфийлд изскочи иззад ъгъла, където се криеше.

— Какви билети? Не бива да връщате никакви билети. Ако са на хубаво място, можете да ги продадете за повече пари, отколкото сте ги купили. Покажете ми ги.

— Откога ни следиш? — попита Джем, който й се зарадва, но в същото време се запита дали не е видяла нещо, което той не би искал тя да види.

Маги се ухили и заподсвирква „Том Боулинг“.

— Хубав глас имаш, мис Пидъл — рече тя на Мейси, която се усмихна и се изчерви.

— Отивай си, момиче — сопна й се Ан Келауей. — Не искаме да се мотаеш наоколо.

Тя се огледа да провери дали Маги е сама. Преди няколко дни ги посети баща й, който се опита да продаде на Томас Келауей наръч абаносово дърво, но той веднага разбра, че е боядисан в черно дъб, макар от любезност да предположи, че по-скоро Дик Батърфийлд е бил измамен от някого, отколкото че се опитва да ги изиграе. Ан Келауей намрази Дик Батърфийлд дори повече от дъщеря му.

Маги сякаш не чу майката на Джем.

— Наистина ли имате билети за довечера? Какви са? Не за галерията, надявам се. Не си я представям — тя кимна към Ан Келауей — да стои права до ония бандити. Хайде, покажи ми ги.

Самият Джем се чудеше къде са местата и не се стърпя — извади билетите и ги погледна.

— Партер — прочете той, докато Маги надничаше над рамото му.

Тя кимна към Томас Келауей и каза:

— Сигурно правиш много от ония капани за задници, щом си позволяваш места на партера, и то само след няколко седмици в Лондон. — В гласа й се прокрадна необичайна нотка на възхищение.

— О, не сме ги купили ние — рече Мейси. — Мистър Астли ни ги подари.

Маги облещи очи.

— Мили боже!

— Няма да гледаме тоя боклук — каза Ан Келауей.

— Не бива да ги връщате — заяви Маги. — Мистър Астли ще се обиди. Може дори да ви изхвърли от къщата си.

Ан Келауей се стъписа. Явно не беше помислила за тази последица от връщането на билетите.

— Разбира се, ако наистина не искате да ходите, може да ми ги дадете да ида вместо вас — продължи Маги.

Ан Келауей присви очи, но преди да отвори уста и да каже, че никога не би позволила на такова нахално момиче да заеме мястото й, отвъд реката екнаха барабани.

— Парадът! — възкликна Маги. — Тръгват. Хайде!

Тя хукна и повлече Джем след себе си. Мейси ги последва, а Ан Келауей отново се вкопчи в мъжа си и от страх да не остане сама забърза след тях.

Маги се затича към Уестминстърския мост, който сега гъмжеше от хора, застанали покрай парапета. Чуваха марша, който свиреха в другия край, но не виждаха нищо. Маги ги поведе по средата на моста и когато изминаха една трета от него, откри удобна позиция. Семейство Келауей се скупчиха около нея, опитвайки се да не забелязват мърморенето на хората, на които закриха гледката. Настана голяма блъсканица, докато всички се пренаредят, така че да виждат, но ето че друга група хора застана пред тях и тълпата отново се раздвижи.

— Какво чакаме? — попита Джем. Маги изсумтя презрително.

— Значи се тъпчеш тук, без да знаеш за какво? Много сте загубени вие от Дорсет!

Джем пламна.

— Забрави тогава — промърмори той.

— Не, кажи ни — настоя Мейси. — Аз искам да знам.

— Мистър Астли прави парад в първия ден от сезона — обясни Маги. — За да покаже на хората нещичко от спектакъла. Понякога има фойерверки, дори и денем — макар че са по-красиви нощем.

— Чуваш ли, мамо? — каза Мейси. — Довечера може да видим фойерверки!

— Ако отидете. — Маги хвърли поглед към Ан Келауей.

— И довечера няма да отидем, и сега няма да останем за парада — заяви Ан Келауей. — Хайде, Джем, Мейси, тръгваме.

Тя заблъска хората пред себе си. За късмет на Мейси и Джем никой не се отмести да й направи път и Ан Келауей се оказа заклещена в гъстата тълпа. Никога не беше попадала сред такава навалица. Едно беше да стоиш на прозореца и отвисоко да наблюдаваш как Лондон се движи отдолу. Сега я блъскаха какви ли не хора — мъже, жени и деца с миризливи дрехи, с лош дъх, със сплъстени коси и груби гласове. Един едър човек до нея ядеше пай с месо и трохите падаха по гърдите му и в косата на жената пред него. Нито един от двамата не се притесняваше както Ан Келауей. Тя се изкушаваше да се пресегне и да изтръска трохите.

Когато музиката приближи, се появиха две фигури на коне. Тълпата се люшна напред и Ан Келауей почувства как паниката се надига в нея като жлъчка. За момент така неистово пожела да избяга, че неволно сложи ръка на рамото на мъжа отпред. Той се обърна и я отмести.

Томас Келауей хвана ръката й и я стисна под мишницата си.

— Няма страшно, Ани, успокой се, момичето ми — рече той, сякаш говореше на някоя от кобилите, които бяха оставили при Сам в Дорсетшър. Конете им й липсваха. Ан Келауей затвори очи, борейки се с изкушението да издърпа ръката си. Пое си дълбоко въздух. Когато отвори очи, ездачите бяха наближили. Пред тях имаше стар бял кавалерийски кон, който пристъпяше тежко под товара си. Ездачът беше Филип Астли.