Трейси Шевалие - Жива жар

Дик Батърфийлд хвърли една монета на масата.

— Донеси една бира за Джем, Чарли — изкомандва той.

— Не мога — изсъска Чарли в момента, когато Джем казваше:

— Аз не…

И двамата млъкнаха под строгия поглед на Дик Батърфийлд. Така че Чарли донесе на Джем чаша бира, която той не искаше — нещо евтино и блудкаво, което мъжете в «Петте камбани» щяха да лиснат на пода, щом го близнат.

Дик Батърфийлд се облегна назад.

— Е, сега какво имаш да ми казваш, Магс? Каква е била кавгата днес в стария Ламбет?

— Видяхме нещо в градината на мистър Блейк, нали, Джем? В лятната им къща, където прозорците бяха отворени. — Маги дяволито погледна към Джем. Той отново пламна и сви рамене.

— Браво, момичето ми. Винаги души и слухти и открива туй-онуй.

Чарли се наведе и попита:

— И какво си видяла?

Маги също се наведе напред.

— Видях ги с жена му да го правят!

Чарли се изкиска, но Дик Батърфийлд остана равнодушен.

— Какво толкова, всички са разгонени. Не е нещо, дето не виждаш всеки ден по улиците. Излез и надникни зад ъгъла. Е, Джем? Надявам се, че и ти си виждал нещо подобно в Дорсетшър, а, момче?

Джем се беше вторачил в бирата си. Една муха се бореше да оцелее на повърхността.

— Аха, виждал съм — измънка той.

Разбира се, че беше виждал такива работи. Беше виждал да го правят не само животните, сред които живееше — кучета, котки, овце, коне, крави, кози, зайци, пилета, фазани, но и хора, скрити в гората, край плетове или насред ливадите, когато мислеха, че никой няма да мине оттам. Беше виждал съседите си да го правят в един хамбар и Сам и неговото момиче в лешниковата гора. Беше виждал достатъчно, за да не се изненадва, макар че все още се смущаваше. Не че имаше кой знае какво за гледане — в повечето случаи само забързано клатене на облечени хора, понякога блед мъжки задник, който се друса, или подскачащи женски гърди. Но тъй като зърваше всичко това крадешком, когато двама души са се усамотили, Джем се отдръпваше с пламнало лице. Почти същото чувство изпитваше и щом чуваше, макар и рядко, родителите му да се карат — когато майка му поиска баща му да отсече крушата, от която падна Томи, а Томас Келауей отказа. Тогава Ан Келауей взе една брадва и сама я отсече.

Джем потопи пръст в бирата и остави мухата да пролази по него и да се спаси. Чарли го наблюдаваше със смайване и погнуса. Дик Батърфийлд просто се усмихна и огледа посетителите, като че ли търсеше някого, с когото да се разговори.

— Не само че го правеха — продължаваше Маги, — ами бяха… бяха чисто голи, нали, Джем? Всичко им се виждаше, като на Адам и Ева.

Дик Батърфийлд измери дъщеря си със същия изпитателен поглед, с който проследи Джем, докато се опитваше да си намери стол. Макар и непринуден на вид — поклащаше се на стола си, черпеше хората, усмихваше се и кимаше, — Дик беше доста придирчив към околните.

— И знаеш ли какво друго правеха освен онова нещо?

— Какво, Магс?

Маги бързо измисли най-необичайното нещо, което двама души биха вършили в такъв момент.

— Четяха си един на друг.

Чарли се изкиска.

— Какво, вестник ли?

— Ама нямаше такова… — започна Джем.

— Книга — прекъсна го Маги и гласът й се извиси над глъчката. — Мисля, че беше поезия. — Малките детайли винаги правеха историите по-правдоподобни.

— Поезия, казваш? — почуди се Дик Батърфийлд и отпи голяма глътка бира. — Сигурно «Изгубеният рай», щом са си играли на Адам и Ева в Райската градина.

Навремето Дик Батърфийлд имаше екземпляр на поемата, попаднал в камарата книги, с които се беше сдобил незнайно как и се опитваше да продаде, та беше прочел нещичко оттук-оттам. Никой не очакваше, че Дик Батърфийлд чете добре, но баща му го беше научил, защото смяташе, че не бива да бъдеш по-невеж от тези, които се опитваш да измамиш.

— Да, вярно. «Загубеният пай» — съгласи се Маги. — Точно тия думи чух.

Джем зяпна, невярващ на ушите си.

— Пай ли каза?

Дик Батърфийлд я стрелна с поглед.

— «Изгубеният рай», Магс. Така се нарича. Я да видим… — Той притвори очи, замисли се за момент и зарецитира:

Хората наоколо го зяпнаха. Не бяха свикнали да чуват такива слова в кръчмата.

— Какво е това, тате? — попита Маги.

— Единственото, което помня от «Изгубеният рай» — последните стихове, когато Адам и Ева напускат Райската градина. Мъчно ми беше за тях.

— Не чух нищо такова от мистър Блейк и жена му — рече Джем и отнесе здравия ритник на Маги под масата.

— Това беше, след като ти спря да гледаш — сряза го тя.

Джем понечи да й възрази, но се отказа. Явно, че семейство Батърфийлд обичаха разкрасените истории. Всъщност те искаха само украсата, която предадоха на другите, дори още по-пищна, докато накрая цялата кръчма се зае да обсъжда как семейство Блейк са си играли на Адам и Ева, въпреки че това нямаше нищо общо с видяното от Джем. Но кой беше той, та да разваля веселбата, макар че, като си спомни будния поглед на мистър Блейк, сериозния му поздрав и решителната му походка, съжали, че разпространяват такива измислици за него. Той предпочиташе да говори истината.

— С какво се занимава мистър Блейк? — попита той в старанието си да отклони разговора в друга посока.

— Освен да се чифтосва с жена си в градината ли? — изхили се Дик Батърфийлд. — Печатар и гравьор е. Не си ли видял печатарската преса зад предния му прозорец?

— Машината с дръжка като звезда? — Джем наистина беше зърнал нещо като дървен сандък, който беше дори по-голям и от струга на баща му, и се беше зачудил какво е това.

— Точно така. Ще ги видиш да я използват от време на време, той и жена му. На нея печата книги и разни други неща. Памфлети, картини, такива работи. Не знам обаче дали от това си изкарва хляба. Видях няколко, като ходих да му продавам мед за плочите му, когато се нанесе тук, преди една-две години. — Дик Батърфийлд поклати глава. — Странни бяха. Много огън и голи крещящи хора с опулени очи.

— Искаш да кажеш като в Ада, а, тате? — подсказа му Маги.

— Може би. Но не ми допадат. Аз обичам веселите картини. Не виждам кой ще ги купи от него. Сигурно печели повече, като прави гравюри за други хора.

— Купи ли твоята мед?

— Не. Веднага щом го заговорих, разбрах, че няма да купи ей тъй, само защото някой му предлага на вратата. Винаги сам решава. Отива и много внимателно си подбира медта и хартията. — Дик Батърфийлд каза това без злоба. Всъщност той уважаваше тези, които не се хващаха на неговите хитрости.

— Видяхме го с bonnet rouge миналата седмица, нали, Джем? — каза Маги. — Беше много смешен с тая шапка.

— Той е доста по-смел от мнозина — заяви Дик Батърфийлд. — Малко хора в Лондон показват такава открита подкрепа за французите, макар че в кръчмата се репчат. Премиерът не гледа с добро око на това, нито пък кралят.

— Кой е премиерът? — попита Джем. Чарли Батърфийлд изсумтя:

— Премиер-министърът, момче. Мистър Пит — добави натъртено Дик Батърфийлд, в случай че момчето от Дорсет не знаеше дори това.

Джем сведе глава и се вторачи в бирата си. Седнала насреща му, Маги го наблюдаваше как се черви и съжаляваше, че го е довела да се срещне с баща й. Той не разбираше какво очаква от хората Дик Батърфийлд. Искаше се да си остроумен и съобразителен, за да бъдеш допуснат до него на масата, за която сякаш беше вързан с верига. Дик Батърфийлд искаше хем да го информират, хем да го забавляват. Винаги търсеше нови начини да припечели пари — преживяваше от хитри планове, които му щукваха от кръчмарските разговори, и в същото време държеше да се весели. Животът беше тежък и нищо не можеше да го направи по-приятен от малко смях и някоя сделчица, която да му изсипе парици в джоба.

Дик Батьрфийлд усещаше кога един човек губи кураж. Той не винеше Джем. Смущението и плахостта на момчето го умиляваха, докато собствените му нахакани деца го дразнеха. Той избута от скута си Маги, която падна на земята и го погледна обидено.

— Божичко, момиче, станала си тежка — каза Дик, разтривайки коляното си. — Кракът ми изтръпна. Ще трябва да си вземеш стол, щом си наедряла колкото жена.

— Ама никой няма да й даде стол. И не само стол — подигра й се презрително Чарли. — Малка крава без виме.

— Не се заяждай с нея! — кресна Джем.

И тримата го зяпнаха. Дик и Чарли, облегнали лакти на масата, а Маги все още на пода между тях. После Чарли замахна да удари Джем, но Дик Батърфийлд се пресегна и хвана ръката му.

— Дай на Маги твоя стол и си намери друг — нареди той.

Чарли изгледа злобно Джем, но се надигна, събори с ритник стола си и се отдалечи наперено. Джем не смееше да се обърне след него и заби очи в масата. После отпи глътка бира. Защити Маги инстинктивно, както би защитил и сестра си.

Тя стана, изправи стола на Чарли и седна на него с мрачно лице.

— Благодаря — промълви на Джем, макар че в гласа й нямаше много признателност.

— Значи баща ти обикаля градовете и кове столове, така ли, Джем? — каза Дик Батърфийлд като начало на деловата част от разговора, след като стана ясно, че Джем няма с какво повече да ги забавлява.

— Не ги кове, господине — отвърна Джем. — Не обикаля от град на град, а прави хубави столове, не като паянтовата стока на пътуващите дърводелци.

— Разбира се, момчето ми, разбира се. Откъде си набавя материала?

— От един склад до Уестминстърския мост.